Второ лице, сегашно време, от Дарил Грегъри (фантастичен разказ)

2

Второ лице, сегашно време, от Дарил Грегъри (фантастичен разказ)

За първи път на български: фантастичният разказ „Второ лице, сегашно време“ от Дарил Грегъри, в превода на Коста Сивов. Разказът е носител на Asimov’s Readers’ Choice Award, финалист в надпреварите за Fountain Award и Sturgeon Award. Досега е публикуван в Asimov’s, 9/05; Year’s Best SF 11; Year’s Best SF 23rd Annual Collection. Превеждан на иврит, немски, испански, полски, румънски. Илюстрация: Петър Тушков; по снимката 0065, By Mina & friends @ plug n play; лиценз: CC:BY-NC-SA-2.0.

 

Второ лице, сегашно време

фантастичен разказ

от Дарил Грегъри

 

Ако си помислиш „аз дишам“, „аз“ е допълнение. Не е нужно да се казва „аз“. Това, което наричаме „аз“, е просто врата, която се отваря, когато вдишваме, и се затваря, когато издишваме.
– Шънрю Сузуки

Винаги съм смятал, че мозъкът е най-важният орган в тялото, преди да осъзная кой ми казва това.
– Емо Филипс

 

Когато влизам в офиса, доктор С се е навел над бюрото си и говори въодушевено на родителите на мъртвото момиче. Има нещастен вид, но когато вдига поглед и ме вижда, слага усмивка на лицето си.

– Ето я и нея – казва той, също като водещ на шоу, който обявява голямата награда.

Хората в столовете се обръщат и доктор Субраманиам ме дарява с приветливо, окуражаващо намигване.

Бащата се изправя пръв – луничав мъж, с квадратно лице и закръглен, изпъкнал корем, който носи като баскетболна топка. Както и при предишните ни срещи, той е почти намръщен, опитвайки се да скрие емоциите от лицето си. Майката обаче вече плаче и изражението й е пределно ясно: радост, страх, надежда, облекчение. Всичко това е изплувало на повърхността.

– О, Тереза – казва тя. – Готова ли си да се прибереш у дома?

Тяхната дъщеря беше кръстена Тереза. Умря от свръхдоза преди почти две години и оттогава Мич и Алис Клас са посещавали тази болница безброй пъти, търсейки я. Отчаяно искат да бъда тяхното дете, а и в техните представи вече съм.

Ръката ми е още на дръжката на вратата.

– Имам ли право на избор? – По документи съм само на седемнадесет години. Нямам пари, нито кредитни карти, работа или кола. Собствеността ми се изразява в една шепа дрехи. Пък и Робиерто, най-едрият от охранителите, е в коридора зад мен, блокирайки пътя ми за бягство.

Майката на Тереза като че ли спира да диша за момент. Тя е стройна, слаба жена, която изглежда висока до момента, в който застане до някой. Мич вдига ръка към рамото й, след което я сваля.

Както обикновено при посещенията на Алис и Мич се чувствам като попаднала в сапунена опера, в която никой не е благоволил да ми даде репликите ми. Поглеждам директно към доктор С, чието лице е замръзнало в обичайната му професионална усмивка. На няколко пъти през последната година той ги убеждава да ме оставят за по-дълго, но търпението им се е изчерпило. Те са моите законни настойници и имат Други Планове. Доктор С отмества погледа си от мен, чеше се по носа.

– Така си и помислих – казвам.

Бащата се мръщи. Майката избухва с пресни сълзи, които не спират докато не излизаме от сградата. Доктор Субраманиам ни изпраща до изхода и ни гледа докато потегляме с колата, с ръце в джобовете. Никога не съм му била толкова ядосана през живота си – цели две години от него.

* * *

Името на наркотика е Зен или Зомби, или просто Зи. Благодарение на доктор С имам доста добра представа как е убил Тереза.

– Погледни наляво – казва ми един следобед. – Сега премести поглед надясно. Виждаш ли как стаята се размазва докато движиш очите си? – Чака ме да повторя упражнението. – Няма размазване. Никой не вижда размазването.

Това е едно от нещата, които карат мозъчните доктори да се разгорещяват и тревожат. Не само че никой не вижда размазването, мозъците им напълно го изрязват. Прескачат го – поглед наляво, поглед надясно и нищо посредата, – след което настройват чувството за време така, че да не изглежда, че нещо липсва.

Учените откриха, че мозъкът редактира разни лайна през цялото време. Слагат жици на пациенти и им казват да вдигнат един от пръстите си, да го движат колкото си искат. Всеки път мозъкът изпраща сигнал до пръста до 300 милисекунди, преди пациентът съзнателно да реши, че иска да го помръдне. Доктор С каза, че можеш да видиш как мозъкът загрява точно преди пациентът съзнателно да помисли, сега.

Това е странно, но става още по-странно, когато го обмислиш. А аз съм мислила много над проблема.

Съзнателният разсъдък – „Аз“-ът, който мисли: хей, жаден съм, ще си взема тази чаша със студена вода – още не е решил нищо. Сигналът, изпратен до ръката ти, вече е пропътувал половината път до нея през времето, през което ти още не си осъзнал, че си жаден. Мисълта е следмисъл. Между другото, мозъкът казва: ние решихме да раздвижим ръката ти, така че моля те, помисли си го, за да го сторим.

Промеждутъкът е обикновено 300 милисекунди, най-много. Зен удължава това до минути. Часове.

Ако се натъкнеш на някой, който е на Зен, няма да забележиш много. Мозъкът на тази личност продължава да взима решения и тялото следва зададените му заповеди. Можеш да разговаряш с такъв човек и той да ти отвръща. Можете да си разказвате вицове, да отидете за хамбургери, да напишете домашното си заедно, да правите секс.

Но тази личност не е в съзнание. Няма „Аз“ там. Все едно разговаряш с компютър. А двама души на Зен – „ти“ и „аз“ – са просто кукли, говорещи си с кукли.

* * *

Това е стая на малко момиче, отрупана с тинейджърски джунджурии. Плюшени играчки са запълнили рафтовете и первазите на прозорците рамо до рамо с купища дискове с християнски рок и четки за коса и шишенца лак. Изрезки от „Тийн Пийпъл“ висят на стената, точно до дъска за бележки, претъпкана с футболни панделки и медали, спечелени от гимнастика в далечните времена на втори клас. Над бюрото – табела с надпис „Обещавам…“ поучава младите християни да се въздържат от предбрачен секс. Навсякъде по стените са закачени или залепени снимките: Тереза на лагер, Тереза на гимнастическата коза, Тереза прегърнала своите приятели. Всяка сутрин тя може да отвори очи и да намери хиляди подсказки за това коя е, коя е била, каква е трябвало да стане.

Вземам голямата плюшена панда, окупирала центъра на леглото. Изглежда по-стара от мен, козината на муцуната й е изтъркана до подплатата. Копчетата очи висят на бели конци – били са зашивани повече от веднъж.

Бащата на Тереза поставя на пода жалката малка чанта, съдържаща целия ми багаж от болницата: тоалетни принадлежности, няколко чифта дрехи и пет от книгите на доктор С.

– Предполагам, че Бу Мечока те е очаквал – казва той.

– Бу У. Мечока.

– Да, Бу У! – Доволен е, че си го спомням. Все едно това доказва нещо. – Знаеш ли, майка ти почистваше стаята ти всяка седмица. Никога не изпита съмнение, че ще се прибереш вкъщи.

Никога не съм била тук, нито пък тя се връща, но вече съм уморена от корекции в местоименията.

– Аха, мило от нейна страна – казвам.

– Беше й трудно. Смяташе, че хората говорят, мислеше, че държат нея отговорна – двама ни всъщност. Безпокоеше се, че ще кажат неща за теб. Тя не можеше да издържи мисълта, че те смятат за диво момиче.

– Те?

Той премигва.

– Църквата.

Ааа. Църквата. Терминът носи толкова много чувства и емоции за Тереза, че още преди месеци спрях да им обръщам внимание. Църквата беше сграда от червени тухли, наречена Дейвънпортска църква на Христа, в която лъчи от прашна светлина се прокрадваха през редица лъснати прозорци, носещи формата на надгробни плочи. Църквата беше Бог и Светият дух (но не и Исус – той беше някак си личен, отделен от тях). Същото се отнасяше и за паството, дузини и дузини от хора, които я познаваха още от преди да се роди. Те я обичаха, бдяха над нея и обсъждаха всяка нейна стъпка. Все едно имах стотина свръхзагрижени родители.

Едва не се изсмях.

– Църквата смята, че Тереза е дива?

Той се намръщва, но дали защото съм обидила Църквата, или защото продължавам да наричам дъщеря му по име, не мога да разбера.

– Разбира се, че не. Просто ти стори доста бели. – Гласът му е придобил умерен тон, който навярно никога не е пропускал да изнерви дъщеря му. – Знаеш, че църквата се моли за теб всяка седмица.

– Така ли? – Познавам Тереза прекалено добре, за да знам, че това би я унижило. Тя беше тази, която се моли, а не тази, за която се молят.

Бащата на Тереза гледа лицето ми за червенина от срам, може би и за няколко сълзи. Угризението трябва да е малка стъпка към разкаянието. Трудно ми е да приема каквото и да било от това на сериозно.

Сядам на леглото и потъвам надълбоко в матрака. Трябват промени. Двойният креват заема почти цялата стая, оставяйки само няколко сантиметра свободно пространство около него. Къде ще медитирам?

– Така – започва бащата на Тереза. Гласът му е омекнал. Навярно смята, че е спечелил. – Сигурно искаш да се преоблечеш – довършва.

Стига до вратата, но не напуска стаята. Отивам до прозореца, но го усещам там, чака. Накрая неудобството от ситуацията ме принуждава да се обърна.

Той зяпа пода, ръката му е зад врата му. Тереза може и да е успявала да прочете настроенията му, но не и аз.

– Искаме да ти помогнем, Тереза. Но има толкова много неща, които не разбираме. Кой ти даде наркотиците, защо избяга с онова момче, защо би… – Ръката му се движи в тих жест на гняв или обикновено раздразнение. – Просто е… трудно.

– Знам – казвам. – И при мен е така.

Той затваря вратата, когато напуска, а аз бутам пандата на пода и се сгромолясвам на леглото облекчена. Бедният господин Клас. Просто иска да знае дали дъщеря му е погубила сама душата си или някой й е помогнал.

* * *

Когато искам сама да се ошашавя, „аз“ мисля като „мен“, което мисли, че имам „аз“. Единственото нещо, по-тъпо от това кукли да си говорят с кукли, е кукла, която си говори сама.

Доктор С казва, че никой не знае какво е умът или как мозъкът го генерира, както и че никой наистина не знае нищо за съзнанието. Разговаряхме почти всеки ден, докато бях в болницата, и след като видя, че съм заинтересовано от темата – как можех да не съм, – той ми даде книги и разговаряхме за мозъци и как те измислят мисли и как вземат решения.

– Как да обясня това – започва винаги. След което дава воля на метафорите, които използва в книгата, над която работи. Любимите ми са Парламента, Пажа, Кралицата. – Мозъкът не е едно нещо, разбира се – казва ми той. – Изграден е от милиони огнени клетки, които образуват стотици активни зони, което е идентично и с ума. Има дузини разклонения, всяко от които се опитва да „надвика“ останалите. За всяко решение умът изригва със звук и това задейства… как да го обясня… Виждала ли си някога Британския парламент по Си-СПАН1? – Разбира се, че съм: в болницата телевизорът е постоянен събеседник. – Тези членове на умствения парламент, всички те крещят в химически и електрически заряди, докато достатъчно гласове не започнат да викат в унисон. Зън! Това е „мисъл“, „решение“. Парламента незабавно изпраща сигнал до тялото да действа върху решението и в същото време казва на Пажа да извлече новините…

– Чакай, кой е Пажа?

Той маха с ръка.

– Това не е важно сега. – (Седмици по-късно, в друга дискусия, доктор С ще обясни, че Пажа не е едно-единствено нещо, а е водопад от неврални процеси в темпоралната зона на лимбичната система, която смесва невралната карта на новата мисъл с вече съществуващата неврална карта – но дотогава аз знам, че „неврална карта“ е просто поредната метафора за друго много сложно нещо или процес, така че никога няма да стигна до дъното на нещата. Доктор С ми каза да не се безпокоя за това, защото никой не стига до дъното на нещата.) – Пажа отнася новините за решението до Кралицата.

– Добре тогава, но коя е Кралицата? Съзнанието?

– Точно! Самата същност.

Гледа ме с грейнал поглед, аз съм неговият прилежен ученик. Доктор С говори за тези неща както за нищо друго, той е безразличен към начина, по който оставям дрехата ми да се изхлузи, когато се протягам на дивана. Само ако можех да натъпча двете полусфери на мозъка си в дантелен сутиен.

– Пажа – казва той – отнася съобщението си до Нейно Величество, казвайки й какво е решил Парламента. Не е нужно Кралицата да разбира за всички спорове и всички други възможности, които са били обсъждани. Необходимо й е просто да знае какво да съобщи на субектите си. Кралицата казва на частите на тялото да действат по решението.

– Чакай, мислех, че Парламента вече е изпратил сигнала. Ти каза, че можеш да видиш как мозъкът се загрява, преди същността дори да знае за това.

– Това е майтапът. Кралицата обявява решението и смята, че нейните субекти се подчиняват на заповедите й, но в действителност те вече знаят какво да правят. Те вече са се протегнали за чашите си с вода.

* * *

Стъпвам тихо към кухнята с боси крака, нося клин на Тереза и нейна тениска. Последната е малко тесничка; тя, шампион на диетите и олимпиец в използването на разслабителни, беше малко по-слаба от мен.

Алис стои на масата, вече облечена, а пред нея е отворена книга.

– Проспа сутринта – казва ми весело. Лицето й е гримирано, косата й е прилежно сресана. Кафеената чаша до книгата е празна. Чакала е от часове.

Оглеждам се за часовник и намирам един над вратата. Едва девет е. В болницата спях до много по-късно.

– Прегладняла съм – казвам. В кухнята има хладилник, фурна и десетки шкафове.

Никога не съм си приготвяла сама закуската. Нито обяда или вечерята. През целия ми живот храната ми е била сервирана на ресторантска табла.

– Има ли бъркани яйца?

Тя премига.

– Яйца? Ти не… – изведнъж млъква. – Разбира се. Сядай, Тереза, ще ти приготвя няколко.

– Наричай ме просто „Тери“, става ли?

Алис спира, обмисля да каже нещо – почти мога да чуя тракането на зъбни колела и механизми, – след което закрачва бързо към един шкаф, навежда се над него и изважда тефлонов тиган.

Правя предположение къде държи чашите за кафе, оказвам се права и си сипвам последните два пръста от каната.

– Не трябва ли да ходиш на работа? – питам. Алис работи нещо за компания, която зарежда ресторанти; Тереза никога не е обръщала внимание на подробностите.

– Взех си отпуск – отвръща ми тя. Чупи едно яйце на ръба на тигана, разтваря леко черупката така че съдържанието да изтече през пукнатината и да пльокне на повърхността, след което събира двете половини в една. Всичко това с една ръка.

– Защо?

Тя се усмихва леко.

– Нямаше как да те оставим тук сама. Мислех си, че може да прекараме известно време заедно. Докато трае периодът на приспособяване.

– Кога трябва да се видя с онзи терапевт? Квомубешеимето. – Моят екзекутор.

– Името й. Доктор Мелдоу е в Балтимор, така че ще отидем утре. – Това е техният голям план. Доктор Субраманиам не успя да върне Тереза и сега те се хвърлят на първия, който каже, че може да го стори. – Знаеш ли, тя е имала големи успехи с хора в твоето положение. Това е книгата й. – Тя кима към масата.

– Е, и? Доктор Субраманиам също е написал една. – Вдигам книгата. Пътят към дома: Откриване на изгубените деца на Зен. – Какво ще стане, ако не се съглася?

Тя не отвръща нищо, отделяйки яйцата едно от друго. Ще бъда на осемнадесет след четири месеца. Доктор С каза, че ще стане доста трудно да ме удържат тогава. Този тиктакащ часовник звучи постоянно в главата ми и съм сигурна, че е толкова гръмък, че дори Алис и Мич го чуват.

– Нека просто пробваме с доктор Мелдоу първо.

– Първо? После какво? – Тя не отговаря. В ума ми проблясва видението как съм завързана за леглото, а свещеник прави кръст над гърчещото ми се тяло. Това е фантазия, не е спомен на Тереза – мога да направя разликата. Пък и ако се беше случило вече на Тереза, нямаше да бъде свещеник.

– Добре тогава – казвам. – Ами ако просто избягам?

– Ако се превърнеш в риба – започва весело, – тогава аз ще се превърна в рибар и ще те уловя.

– Какво? – засмивам се. Алис винаги говори със сериозни, лишени от въображение изречения.

Усмивката й е тъжна.

– Не помниш ли?

– А, да. – Споменът изщраква. – Зайчето беглец2. Харесвала ли го е?

* * *

Книгата на доктор С е за мен. Е, за потребителите на Зен като цяло, но то има само около две хиляди от нас. Зи не е много популярна дрога, нито в Щатите, нито където и да било. Не е халюциноген. Не предизвиква еуфория и не е антидепресант. Не се активизираш или успокояваш, дори не се напушваш в нормалния смисъл на думата. Трудно е да се разбере с какво привлича. Честно казано, на моменти и аз се чудя.

Доктор С казва, че повечето наркотици нямат за цел да те накарат да се чувстваш добре, а да те накарат да не чувстваш въобще. Да си безчувствен, да избягаш. А Зен е един вид художествен, модерен изход. Зен изважда от строй Пажа, заключва го в стаята му, така че да не може да осъществява доставките си до Кралицата. Няма обновяване на невралната карта и Кралицата спира да чува какво решава Парламента. Без заповеди, които да лае, тя изпада в мълчание. Именно за тази тишина жадуват хората като Тереза.

Но истинското привличане – отново за хора като Тереза – е свръхдозата. Глътни малко повече Зен, и Пажа няма да може да се освободи за седмици. Когато накрая го пуснат, не може да си спомни пътя към кралския замък. Целият процес на обновяване на същността, протичащ години наред, изведнъж е дерайлиран. Мълчаливата Кралица не може да бъде открита.

Пажа, бедният човечец, прави единственото нещо, на което е способен. Излиза и доставя прокламациите на първото момиче, което вижда.

Кралицата е мъртва. Да живее Кралицата.

* * *

– Здрасти, Тери. Аз съм доктор Мелдоу. – Тя е ниска набита жена с приятно закръглено лице и къса тъмна коса, прорязана от сивота. Предлага ми ръката си. Пръстите й са хладни и тънки.

– Наричаш ме Тери.

– Казаха ми, че предпочиташ така. Искаш ли да ти викам по друг начин?

– Не… просто очаквах да ме караш да повтарям, че името ми е „Тереза“, и пак, и пак.

Тя се засмива и сяда на стол от червена кожа, който изглежда мек, но стабилен. – Не мисля, че това ще е от особена полза, нали? Не мога да те накарам да правиш нещо, което не искаш, Тери.

– Значи съм свободна да си ходя.

– Не мога да те спра. Но трябва да давам отчет на родителите ти как се развиват нещата.

Моите родители.

Тя свива рамене.

– Това ми е работата. Защо не седнеш да поговорим защо си тук.

Столът срещу нейния е от плат, а не от кожа, но все пак е по-хубав от всичко в офиса на доктор Субраманиам. Целият офис е по-хубав от този на доктор С. Спретнати бели стени, осеяни с нарциси, големи прозорци, блестящи зад бели платнени завеси, тропически картини.

Не сядам.

– Твоята работа е да ме превърнеш в дъщерята на Мич и Алис. Не смятам да позволя това. Така че цялото време, прекарано в разговори, е загуба.

– Тери, никой не може да те превърне в нещо, което не си.

– Добре тогава, значи приключихме. – Прекосявам стаята – макар „шляя се“ да е по-точно определение – и взимам африканска дървена кукла от лавицата. Рафтовете са декорирани с достатъчно книги, за да изглеждат внушително, но има достатъчно празни пространства за кандидат-произведения на изкуството като свещници и японски ветрила, и плакети, изразяващи награди и признания. Лавиците с книги на доктор С са за приютяването на книги и още книги, натъпкани върху другите. Лавиците с книги на доктор Мелдоу са предназначени да продават впечатление за самата доктор Мелдоу.

– Какво си ти, психиатър или психолог, или нещо друго?

Срещнах всякакви видове в болницата. Психиатрите са доктори, също като доктор С, и могат да предписват лекарства. Не съм открила причина с какво психолозите са полезни.

– Никое от тях – казва тя. – Аз съм съветник.

– Защо има „доктор“ преди името ви тогава?

– Заради образование ми. – Гласът й не се промени, но предполагам, че въпросът ми я раздразни. Това ме прави странно щастлива.

– Добре, доктор Съветник, за какво смятате да ме съветвате? Не съм луда. Знам коя беше Тереза, знам какво беше, знам, че се е размятквала в моето тяло. – Връщам куклата обратно на мястото й, близо до стъклен куб, който може да се използва за преспапие. – Но аз не съм тя. Това е моето тяло и нямам намерение да се убивам, само и само Алис и Мич да получат своето мило момиченце обратно.

– Тери, никой не иска подобно нещо от теб. Няма човек, който да е способен да те върне в онова състояние.

– Така ли? За какво ви плащат тогава?

– Нека се опитам да ти обясня. Моля те, седни. Моля.

Оглеждам се за часовник и накрая забелязвам един над висока полица. Умствено се настройвам на пет минути и сядам срещу нея, а ръцете са на коленете ми.

– Стреляй.

– Родителите ти ме помолиха да поговоря с теб, защото помогнах на други хора в твоето положение, хора които взеха свръхдоза Зи.

– Помогнахте им в какво? Да се преструват на някого, когото не са?

– Помогнах им да се върнат към това, което са. Твоят житейски опит ти казва, че Тереза е била друга личност. Никой не отрича това. Но ти се намираш в ситуация, в която биологично и законово ти си Тереза Клас. Имаш ли идея как да оспориш подобно твърдение?

В интерес на истината имам и тя се състои в това да се разкарам час по-скоро оттук.

– Ще се оправя – казвам.

– Ами Алис и Мич?

Свивам рамене.

– Какво за тях?

– Те продължават да са твои родители, а ти да си тяхно дете. Свръхдозата те е убедила, че си нова личност, но това не променя факта кои са те. Още са отговорни за теб, още им пука за теб.

– Не мога да направя много по въпроса.

– Права си. Но ето какво имаш. Двама души, които те обичат и с които ще бъдеш до края на животите ви. Трябва да измислиш как да изградиш взаимоотношенията си с тях. Зен може и да е изгорил моста между теб и миналия ти живот, но ти можеш да построиш този мост отново.

– Док, не искам да построявам този мост. Виж, Алис и Мич изглеждат приятни хора, но ако си търсех родители, щях да избера някои други.

Доктор Мелдоу се усмихва.

– Никой от нас не избира родителите си, Тери.

Не съм в настроение за смях. Кимам към часовника.

– Това е загуба на време.

Тя се навежда напред. Помислям си, че ще се опита да ме докосне, но не го прави.

– Тери, няма да изчезнеш ако разговаряме за случилото се с теб. Ще продължаваш да си тук. Единствената разлика ще е, че ще приемеш онези спомени за свои собствени. Можеш да получиш стария си живот обратно и да избереш новия си живот.

Да, сигурно е толкова лесно. Ще продам душата си и ще си я върна пак.

* * *

Не мога да си спомня първите седмици в болницата, макар доктор С да казва, че съм била будна. В някакъв момент осъзнах, че времето минава или по-скоро, че има аз, който преминава през времето. Аз вечерях с лазаня снощи, аз ядох кюфте днес. Аз съм това момиче в леглото. Мисля, че осъзнах тези неща и ги забравих на няколко пъти, докато се вкопча в тях.

Всеки ден бе умствено изтощение, защото всичко беше толкова безмилостно ново. Взирах се в един предмет половин час, името му беше на върха на езика ми, но не се сетих преди сестрата да го вземе и да ми пусне телевизора, и тогава си спомних: Дистанционно. Понякога подобно нещо беше последвано от един куп други идеи: Телевизор. Канал. Шоу.

Хората бяха още по-зле. Наричаха ме с някакво странно име и очакваха разни неща. Но за мен всички посетители – от сестрата нощна смяна, през чистача, до Алис и Мич Клас – ми изглеждаха еднакво важни – или казано на прост език, въобще не бяха важни.

Освен доктор С. Той беше там от началото и ме познаваше преди дори да го срещна. Принадлежеше ми както собственото ми тяло.

Но всичко останало за света – имената, подробностите, фактите – трябваше да бъде завлечено на дневна светлина, едно по едно. Мозъкът ми беше като таван, препълнен от стари и интересни неща, разхвърляни без никакъв ред.

Постепенно осъзнавах, че някой трябва да е притежавал тази къща преди мен. И тогава осъзнах, че тази къща е обитавана от духове.

* * *

След неделната служба съм хваната във върволица от хора. Навеждат се над църковните пейки, за да прегърнат Алис и Мич, а после и мен. Тупат ме по гърба, стискат ръцете ми, целуват бузите ми. Знам, от кратките потапяния в паметта на Тереза, че много от тези хора са емоционално близки, подобно на лели и чичовци. И че всеки от тях, ако Тереза изпадне в беда, би я приютил, нахранил, би й осигурил легло, на което да спи.

Всичко това е много мило, но непрекъснатите им докосвания ме карат да изпищя.

Искам само да се прибера и да съблека тези дрехи. Нямах избор, освен да облека една от предвзетите момичешки бурлески на Тереза. Гардеробът й беше пълен с тях и накрая открих една, която да ми стане, па макар и да не ми беше особено удобна. Тя обичаше тези дрехи. Те бяха нейната цветна броня. Кой би се съмнявал в чистотата на момиче в блуза Лора Ашли3 с висока яка?

Постепенно си проправихме път към вестибюла, след което до тротоара и паркинга, атакувани през цялото време. Спрях да се опитвам да търся лицата им в спомените на Тереза.

До колата ни група младежи ми се редуват – момичетата ме прегръщат силно, момчетата се навеждат над мен и ме даряват с половинчати прегръдки: рамо в рамо, тазове на дистанция. Една от девойките, луничава с меки червени къдрици, падащи върху раменете й, се отдръпва от мен за момент, след което ме сграбчва силно и прошепва в ухото ми:

– Толкова се радвам, че сте добре, госпожице Т. – Гласът й е напрегнат, все едно ми предава тайно съобщение.

Мъж се отделя от тълпата, ръцете му са протегнати, усмихва се широко. Или е в късни двайсе, или в ранни трийсе, косата му е подстригана в някакъв емо-стил, подходящ за хора с десетина години по-млади от него. Носи стегнати каки панталони, синя риза с нагънати ръкави и шахматна вратовръзка, разхлабена около врата.

Задушава ме в прегръдка, одеколонът му ме стяга като още един чифт ръце. Той е лесно откриваем в паметта на Тереза: името му е Джаред, младият пастор. Той беше най-духовитата и жизнена личност, която Тереза познава, а и си беше паднала по него.

– Толкова е хубаво, че отново си тук, Тереза – казва той. Бузата му е долепена до моята. – Липсваше ни.

Няколко месеца преди да вземе свръхдозата, Тереза, заедно с група младежи, се връщаше от екскурзия с училищния автобус. Късно вечерта по време на пътешествието, почти в полунощ, Джаред седна до нея и тя заспа наведена върху него, вдишвайки същия този одеколон.

– Обзалагам се, че е така – казвам. – Внимавай с ръцете, Джаред.

Усмивката му не помръква, ръцете му продължават да са на раменете ми.

– Моля?

– О, я стига, чу ме.

Той сваля ръцете си и поглежда въпросително към баща ми. Играе ролята си доста добре.

– Не разбирам, Тереза, но ако…

Дарявам го с поглед, който го кара да отстъпи крачка назад. В един момент от пътуването Тереза се събуди, Джаред беше до нея, прегърбен на мястото си, със затворени очи и отворена уста. Ръката му беше между бедрата й, а палецът му на коляното й. Тогава носеше шорти и усети, че плътта му е гореща върху нейната. Предмишницата му беше на сантиметри от топлите й слабини.

Тереза вярваше, че е заспал.

Тя вярваше също, че от клатенето на училищния автобус ръката на Джаред е влязла в контакт с гънките на шортите й. Тереза замръзна, почервеня от възбуда и срам.

– Потренирай върху това, Джаред. – Качих се в колата.

* * *

Големият въпрос, на който мога да помогна да се отговори, каза доктор С, е защо има съзнание. Или, връщайки се към любимата ми метафора, ако Парламента взима всичките решения, защо е нужна Кралицата въобще?

Той има теории, разбира се. Той мисли, че Кралицата е само един разказвач на истории. Мозъкът се нуждае от история, която придава на всички тези решения смисъл, цялост, така че да може да ги запомни и да ги използва във взимането на бъдещи решения. Мозъкът не може да следи трилионите възможни други решения, които могат да се вземат във всеки един момент; той се нуждае от едно решение, нуждае се от кой и от защо. Мозъкът слага на масата спомените и съзнанието ги бележи с идентичност: аз направих това, аз направих онова. Тези спомени се превръщат в официален запис, в основа, която Парламента да използва за взимането на бъдещите си решения.

– Кралицата, както виждаш, е фигурант – каза доктор С. – Тя представлява кралството, но тя не е самото кралство, нито пък го контролира.

– Не се чувствам като фигурант – казах.

Доктор С се засмя.

– Нито пък аз. Никой не се чувства така.

* * *

Терапията на доктор Мелдоу включва чести общи сесии с Алис и Мич, четене на висок глас от старите дневници на Тереза и гледане на домашни филми. Днешното видео показва десетинагодишната Тереза, облечена в чаршафи, заобиколена от деца в хавлии, взираща се неотлъчно в кукла, поставена в ясла.

Доктор Мелдоу ме пита какво си е мислила тя тогава. Харесвало ли й е да играе Мария? Забавлявала ли се е на сцената?

– Откъде бих могла да знам?

– Представи си. Какво мислиш, че си е мислила Тереза там?

Кара ме да правя това често. Да си представя какво си е мислила. Просто да се преструвам. Да се поставя на нейното място. В своята книга тя нарича това „връщане в правия път“. Тя си измисля доста от термините, които използва, след което ги определя както й е угодно, без никакво проучване, което да подкрепи думите й. В сравнение с книгата по неврология, която доктор С ми зае, малкото книжле на доктор Мелдоу е като комикс с бележки под линия на Арчи4.

– Знаете ли какво, Тереза беше добро християнско момиче, така че навярно й е харесвало.

– Сигурна ли си?

Влъхвите излизат на сцената, три млади момчета. Те изпляскват на пода подаръците си и произнасят репликите си, изражението на Тереза е сериозно. Нейните реплики наближават.

Тереза беше вцепенена от ужас от възможността да се изложи. Всички ще се взират в нея. Почти съумявам да видя паството в тъмнината зад светлините. Алис и Мич също са там и очакват всяка една дума. Гърдите ми се стягат и осъзнавам, че задържам дъха си.

Доктор Мелдоу ме наблюдава със сериозен неутрален поглед.

– Знаеш ли какво? – Нямам идея какво искам да кажа. Просто се опитвам да спечеля малко време. Помествам се в големия бежов стол и слагам единия си крак под себе си. – Това, което харесвам в Будизма, е, че будистите разбират, че са били прецакани от цяла върволица от предишни същности. Нямам нищо общо с решенията, които Тереза направи, независимо дали бяха добри или лоши.

Това е рефрен, който бях обмисляла в голямата момичешка спалня на Тереза.

– Виждаш ли, Тереза беше християнка, така че навярно е смятала, че чрез свръхдозата ще бъде родена отново, а всичките й грехове – забравени. Това е идеалният наркотик за нея: самоубийство без труп.

– Мислеше ли за самоубийство в онази нощ?

Не знам. Мога да прекарам няколко седмици в разкопаване на спомените на Тереза, но честно да си кажа, не съм заинтересована. Каквото и да си е мислила, тя не беше родена отново. Аз съм тук и все още съм натоварена с багажа й. Аз съм магарето на Тереза. Аз съм карма-магаре.

Доктор Мелдоу кима.

– Доктор Субраманиам е будист, нали?

– Да, но какво общо…? – Прищраква ми. Завъртам очи. Доктор С и аз разговаряхме за трансферирането и знам, че увлечението ми по него беше в полза на курса. А и истината е, че прекарвах доста време – още прекарвам, – мислейки как да изчукам човека. Но това не означава, че не съм права. – Няма нищо общо с това – казвам. – Размишлявала съм над проблема сама.

Тя не ми възразява.

– Не би ли казал един будист, че ти и Тереза делите една и съща душа? Същността е просто илюзия. Няма ездач, нито магаре. Има те само теб.

– Забравете – казвам.

– Нека помислим над това, Тери. Не чувстваш ли, че имаш отговорност към старата си същност? Към родителите на тази стара същност, към старите ти приятели? Може би дължиш това на кармата си.

– А за кой сте отговорна вие, докторе? Кой ви е пациент? Тереза или аз?

Тя не отвръща за момент, след което казва:

– Отговорна съм за теб.

* * *

Ти.

Ти преглъщаш, изненадана, че хапчетата имат вкус на канела. Ефектът на наркотика е непостоянен в началото. Ти осъзнаваш, че си на задната седалка на кола, с мобилен телефон в ръката ти, приятелите ти се смеят около теб. Ти разговаряш с майка си. Ако се съсредоточиш, можеш да си спомниш натискането на бутона и как й обясняваш в коя приятелка ще останеш довечера. Преди да й кажеш довиждане, излизаш от колата. Тя е паркирана, телефонът ти го няма – но помниш как казваш лека нощ на майка си и се возиш половин час, преди да стигнеш този гараж. Джоели отмята червените си къдрици и те влачи към стълбището: Хайде, госпожице Т!

Тогава се оглеждаш и осъзнаваш, че си на тротоара, пред някакъв клуб за всяка възраст и държиш десетдоларова банкнота, готова да я подадеш на портиера. Музиката прогърмява всеки път, когато вратата се отваря. Обръщаш се към Джоели и…

Намираш се в нечия друга кола. На магистралата. Шофьорът е момче, което си срещнала преди няколко часа, името му е Ръш, но не си го питала дали това му е фамилията или малкото. В клуба се надвесвахте един над друг и разговаряхте, надвиквайки музиката, за родители и храна и разликата между пресен цигарен дим в устата и застоял. Но тогава осъзнаваш, че си лапнала цигара, взела си я от пакета на Ръш самичка, а всъщност не пушиш. Харесват ли ти сега? Не знаеш. Трябва ли да я хвърлиш, или да я допушиш? Претършуваш паметта си, но не можеш да откриеш причина защо си решила да запалиш цигара, нито причина защо си се качила в колата на това момче. Започваш да си разказваш истории: той трябва да е персона, на която може да се има доверие, иначе не би тръгнала с него. Взела си тази цигара, за да не бъдат наранени чувствата на момчето.

Не си на себе си тази вечер. Но ти харесва. Дръпваш си от цигарата. Обмисляш отминалите няколко часа и се маеш на всичко, което си сторила, всичко без онази постоянна тежест на себеотразяване: притеснение, очакване, съжаление. Без вътрешния глас, който постоянно те критикува.

Сега момчето не носи нищо друго освен боксерки, посяга към един рафт и вади кутия с мюсли, а гърбът му е прекрасен. През малкото кухненско прозорче се прокрадва мъглява светлина. Той изсипва „Плодови кръгчета“ в купата за теб, смее се, но тихо, защото майка му спи в съседната стая. Поглежда към лицето ти и се намръщва. Пита те какво ти има. Поглеждаш надолу, напълно облечена си. Връщаш се назад и осъзнаваш, че си в апартамента на момчето от часове. Била си в спалнята му, той си е свалил дрехите и ти си го целувала по гърдите и си плъзгала ръце по краката му. Позволила си му да пъхне ръце под блузата ти и да мачка гърдите ти, но нищо повече. Защо не прави секс с него? Не те предразположи ли? Не – беше влажна. Беше възбудена. Вина ли чувстваше? Срам ли?

Какво си мислеше?

Когато се прибереш у дома, адът ще се стовари на главата ти. Родителите ти ще бъдат бесни, че дори и по-лошо, ще се молят за теб. Цялата църква ще се моли за теб. Всички ще знаят. И никой повече няма да те погледне със същите очи.

Сега в устата ти има вкус на канела и ти отново си в колата на момчето, пред някакъв хранителен магазин. Следобед е. Мобилният ти телефон звъни. Отказваш разговора и го прибираш в чантата си. Преглъщаш, гърлото ти е сухо. Това момче – Ръш – ти купува поредната бутилка с вода. Какво си глътнала? А, да. Връщаш се назад и си спомняш как слагаш всички онези малки хапчета в устата си. Защо взе толкова много? Защо въобще взе още едно? А, да.

* * *

Гласовете се носят от кухнята. По-рано от 6 сутринта е и аз искам просто да се изпикая и да се върна в леглото, но тогава осъзнавам, че говорят за мен.

– Тя дори не ходи както преди. Начинът, по който се държи, по който говори…

– Всичко е заради книгите, които доктор Субраманиам й е дал. Чете по една всяка вечер. Тереза никога не е чела толкова, не и наука.

– Не, не са само думите, а начинът, по който звучи. Този нисък глас… – Тя се разплаква. – Ох, скъпи, не знаех, че ще е така. Сякаш е права, сякаш наистина не е тя.

Той не отговаря нищо. Плачът на Алис се усилва, утихва. Дрънчене на чинии в мивката. Отстъпвам назад и Мич заговаря отново:

– Може би трябва да пробваме лагера – казва.

– Не, не, не! Не още. Доктор Мелдоу казва, че има развитие. Ние трябва да…

– Естествено, че ще каже така.

– Каза, че ще опитаме това, каза, че ще му дадем шанс. – Гневът й прерязва хлиповете и Мич мрънка някакви извинения. Прокрадвам се обратно към спалнята си, но все още ми се пикае, така че създавам суматоха. Алис идва да види какво става. – Добре ли си, миличка?

Правя се на заспала и влизам в тоалетната. Затварям вратата и сядам на гърнето в мрака.

К`ъв шибан лагер?

* * *

– Нека опитаме отново – казва доктор Мелдоу. – Нещо приятно и ярко.

Изпитвам трудности с концентрирането. Брошурата е като бомба в джоба ми. Не беше трудно да я открия, веднъж решила да го сторя. Искам да питам доктор Мелдоу за лагера, но знам, че един път засегнала въпроса, ще задействам конфликт между доктора и семейство Клас, а аз ще се окажа по средата.

– Дръж очите си затворени – казва тя. – Мисли си за десетия рожден ден на Тереза. В дневника си е написала, че това е най-хубавият рожден ден, който е имала. Помниш ли „Морски свят“?

– Бегло. – Мога да видя скачащите делфини – по два наведнъж, по три. Беше слънчево и горещо. След всяка сесия ми е все по-лесно да се мушвам в спомените на Тереза. Животът й беше като на дивиди, а аз държах дистанционното.

– Помниш ли как се намокри на шоуто на Наму и Шаму?

Засмях се.

– Май да. – Можех да видя металните скамейки, стъклената стена точно пред мен, огромните фигури в синьозелената вода. – Караха китовете да размахват големите си опашки. Намокриха ни до кости.

– Можеш ли да ми кажеш кой беше с теб там? Къде са родителите ти?

Имаше момиче, на моята възраст, не си спомням името й. Водата прииждаше към нас и ние пищяхме и се смеехме. Когато всичко свърши родителите ми ни подсушиха. Навярно бяха стояли на горните редове, далеч от мокрещата зона. Алис изглеждаше доста по-млада: по-щастлива и малко по-пълна. Беше по-широка в ханша. Това бе преди да започне с диетите и упражненията, преди, когато беше още майчин-размер.

Очите ми се разширяват.

– О, Боже.

– Добре ли си?

– Да – просто… точно както казахте. Ярко. – Този образ на по-младата Алис още гори. За първи път осъзнавам колко тъжна е тя сега.

– Искам обща сесия следващия път – казвам.

– Наистина? Добре. Ще говоря с Алис и Мич. Има ли нещо определено, за което искаш да разговаряме?

– Аха. Трябва да поговорим за Тереза.

* * *

Доктор С казва, че всички искат да знаят дали оригиналната неврална карта, старата Кралица, може да се завърне. Ако веднъж картата за картата е изгубена, можеш ли да я намериш отново? И ако го сториш, какво се случва с новата неврална карта, с новата Кралица?

– Вижте, един добър будист би ви казал, че този въпрос не е важен. Все пак цикълът на съществуването не е само между животите. Самсара5 е всеки един момент. Същността постоянно умира и пресъздава себе си.

– Вие добър будист ли сте? – питах го.

Той се усмихна.

– Само в неделя сутринта.

– Ходите на църква?

– Играя голф.

* * *

Чува се почукване и аз отварям очи. Алис влиза в стаята ми, държи купчина нагънато пране в ръцете си.

– О!

Преаранжирала съм стаята, избутвайки леглото в ъгъла, за да получа няколко квадрата свободна площ на пода.

На лицето й се изписват няколко различни физиономии.

– Предполагам, не се молиш.

– Не.

Тя въздъхва, но това е насмешлива въздишка.

– Не съм си и помисляла. – Минава покрай мен и оставя прането на леглото ми. Взима книгата, оставена на него, Навлизане в Потока. – Доктор Субраманиам ли ти даде това?

Гледа пасажа, който съм подчертала. Но любящата доброта – майтри6, – насочена към нас, не означава да се откажем от всичко. Важното не е да се опитваме да се променим. Практикуването на медитацията не е, за да захвърлим себе си и да се превърнем в нещо по-добро. Трябва да се приемем такива, каквито всъщност сме.

– Така. – Тя оставя книгата, внимавайки да остане на същата страница. – Това звучи малко като доктор Мелдоу.

Засмивам се.

– Аха, така е. Тя каза ли ти, че искам ти и Мич да присъствате на следващата сесия?

– Ще бъдем там. – Тя ходи из стаята, вдигайки тениски и бельо. Ставам, за да не й преча. Някак си успява да изглади навсякъде откъдето мине – изправя книгите, които са паднали на една страна, поставя Бу У. Мечока обратно на мястото му на леглото, понася една празна опаковка от чипс към коша за боклук, – така че докато събира мръсните ми дрехи, едновременно с това почиства и цялата стая, също като почистващата машина на Котката с шапка7.

– Алис, по време на последната сесия си спомних „Морски свят“, а до мен стоеше някакво момиче. До Тереза.

– „Морски свят“? Аа, това беше момичето на Хамел, Марси. Те те взеха с тях на ваканцията си нея година.

– Кой?

– Семейство Хамел. Нямаше те цяла седмица. Всичко, което поиска за рождения си ден, бяха пари за из път.

– Не сте били там?

Вдига дънките, които съм захвърлила до крака на леглото.

– Винаги сме искали да отидем до „Морски свят“, но баща ти и аз никога не стигнахме до там.

* * *

– Това е последната ни сесия – казвам.

Алис, Мич, доктор Мелдоу: разполагам с цялото им внимание.

Докторката, естествено, е първата, която се опомня.

– Звучиш така, сякаш имаш да ни казваш нещо.

О, да.

Алис изглежда вкочанена, все едно някой й е дал шах. Мич търка тила си, съсредоточен върху килима.

– Няма да продължавам с това повече. – Правя вял жест. – Всичко: упражненията за паметта, цялото това представяне какво чувства Тереза. Накрая го разбрах. За вас няма значение дали съм Тереза, или не. Просто искате да мисля, че съм тя. Няма да продължавам с тази манипулация повече.

Мич клати глава.

– Скъпа, ти взе наркотик. – Поглежда към мен, връща погледа си към краката си. – Ако си приела ЛСД и си видяла Бог, това не означава, че наистина си видяла Бог. Никой не се опитва да те манипулира, ние се опитваме да отменим манипулацията.

– Това са глупости, Мич. Всички продължавате да се държите така, все едно съм шизофреничка, все едно не знам кое е истина и кое не. Слушайте, част от проблема е, че колкото повече си дрънкам с доктор Мелдоу, толкова по-преебана се чувствам.

Алис въздиша тежко.

Доктор Мелдоу протяга ръка да я успокои, но очите й са върху мен.

– Тери, това, което баща ти се опитва да каже е, че дори и да се чувстваш като нова личност, има едно ти, което е съществувало преди наркотика. Което съществува сега.

– Нима? Познавате ли всички онези от книгата ви, които са взели свръхдоза и които твърдят, че са се „върнали в правия път“? Може би просто се чувстват като старите си същности.

Възможно е – казва тя. – Но не мисля, че се заблуждават. Те дойдоха, за да възвърнат частите от себе си, които бяха изгубили, членовете на семейството, които бяха изоставили. Те са хора като теб. – Дарява ме с онзи угрижен стандартен поглед, който докторите получават с дипломите си. – Наистина ли искаш да живееш като сирак до края на живота си?

– Какво? – Дошла отникъде влага потапя очите ми. Изкашлям се, за да прочистя гърлото си, и сълзите продължават да прииждат, докато не ги отнасям с ръката си. Чувствам се така, все едно някой ме е ударил с мокър парцал. – Хей, виж, Алис, точно като теб – казвам.

– Нормално е – намесва се доктор Мелдоу. – Когато се събуди в болницата, се чувстваше напълно самотна. Чувстваше се като чисто нова личност, без семейство, без приятели. А и продължаваш да вървиш по този път. В доста отношения не си достигнала и двегодишна възраст.

Мамка му, добра си – казвам. – Дори не се сетих за това.

– Моля те, не си тръгвай. Нека…

– Не се безпокой, няма. – До вратата съм, посягайки към раницата си на закачалката. Бъркам в джоба и изваждам брошурата. – Знаете ли какво е това?

Алис проговаря за първи път:

– О, скъпа, не…

Доктор Мелдоу я взема от мен, мръщи се. На предната част е сложена снимка на усмихнат младеж, който прегръща облекчените си родители. Поглежда към Алис и Мич.

– Обсъждали ли сте го?

– Това е големият им план, доктор Мелдоу. Ако вие не се справите или не постигнете някакъв напредък, бум. Знаете ли какво се случва там?

Тя разтваря брошурата, разглежда снимките на хижите, на залите за отстраняване на препятствията, помещенията, в които децата като мен са въвлечени в „интензивни групови сесии с тренирани съветници“, където те могат „да възстановят истинските им самоличности“. Тя поклаща глава.

– Техният подход е различен от моя…

– Не знам, док. Техният подход доста ми прилича на „връщане в правия път“. Трябва да ви го призная, на моменти смятах, че ще успеете. Тези упражнения с визуализирането? Станах толкова добра, че на моменти започнах да си спомням неща, които никога не са се случвали. Обзалагам се, че можете да ме визуализирате направо в главата на Тереза.

Обръщам се към Алис и Мич:

– Имате да взимате решение. Програмата на доктор Мелдоу е провал. Така че изпращате ли ме на лагер за промиване на мозъци, или не?

Мич е прегърнал съпругата си. Алис, учудващо, е със сухи очи. Сухи и широки, взрени в мен, все едно съм непознат.

* * *

Вали през целия път обратно от Балтимор до къщата. Алис и аз прибягваме до верандата, осветени от фаровете. Мич чака докато Алис отключи вратата, и се шмугваме вътре, след което потегля.

– Често ли прави това? – питам.

– Обича да шофира, когато е разстроен.

– Аха.

Алис се разхожда из къщата, светва лампите. Следвам я до кухнята.

– Не се тревожи, ще се оправи. – Отваря хладилника и се навежда над него. – Просто не знае какво да прави с теб.

– Значи иска да ме прати в лагера.

– О, не е това. Истината е, че не е имал дъщеря, която да му отвръща. – Слага кутия от сладкиш на масата. – Направих морковена торта. Ще извадиш ли чинии?

Тя е толкова малка жена. Изправени лице в лице, тя стига до брадичката ми. Косата на темето й е оредяла, изглежда още по-рядка от дъжда, скалпът й е розов.

– Аз не съм Тереза. Никога няма да бъда Тереза.

– Ох, знам – казва, леко въздиша. И наистина го знае; виждам го изписано на лицето й. – Просто толкова много приличаш на нея.

Засмивам се.

– Мога да си боядисам косата. Да си коригирам носа.

– Няма да помогне, пак ще те разпозная. – Тя маха капака и го оставя на една страна. Тортата представлява колело с глазура, която изглежда дебела цял сантиметър. Миниатюрни захарни моркови украсяват краищата.

– Уха, преди да тръгнем ли я направи? Защо?

Алис повдига рамене и я срязва. Обръща ножа на една страна и използва острието, за да ми сложи огромно триъгълно парче в чинията. – Помислих си, че може да ни е нужна, по един или друг повод.

Поставя чинията пред мен и ме докосва леко по ръката.

– Знам, че искаш да се изнесеш. Знам, че може никога да не пожелаеш да се върнеш.

– Не това смятам…

– Няма да те спрем. Но където и да отидеш, ти ще продължаваш да бъдеш моя дъщеря, независимо дали ти харесва, или не. Не можеш да решаваш кой да те обича.

– Алис…

– Шшшт. Яж си тортата.

 

Бележки:

1 Cable-Satellite Public Affairs Network – американска кабелна телевизия – Бел. пр.

2 Илюстрована книжка от 1942 година, написана от Маргарет Уайз Браун и илюстрирана от Клемънт Хърд – Бел. пр.

3 Известна дизайнерска къща, носеща името на основателката си уелската дизайнерка Лора Ашли (1925-1985) – Бел. пр.

4 Archie Comics – една от най-известните линии комикси в Америка. До момента са продадени около 1.5 милиарда комикса, издава се на няколко езика и в различни страни – Бел. пр.

5 Понятие от някои източни религии. Буквално означава „кръговрат“ – Бел. пр.

6 Майтри или метта – будистко понятие, определяно като „любящата доброта“, „доброжелателност“, „великодушие“, „разбирателство“, „приятелство“ и др. – Бел. пр.

7 Котката с шапка – герой, създаден от Д-р Сюс в неговите детски книги. По-късно са направени анимационни и игрален филми, мюзикъл и образователна игра – Бел. пр.

 

Превод от английски: Коста Сивов

 

* * *

Дарил Грегъри (Daryl Gregory), роден 1965 г., е американски писател на научна фантастика и сценарист на комикси. Романът му Pandemonium печели наградата „Крофърд“ 2009. Предстоящият му роман, в който се разказва за неврология и религия, се нарича Afterparty и е заплануван да излезе през 2014 г. от Tor. Вижте визитката на Дарил в „Сборище на трубадури“ и не пропускайте да посетите сайта на автора на адрес: darylgregory.com

 

Коментари

коментара

2 КОМЕНТАРИ

  1. Толкова силен разказ не бях чел от много-много време. Поздравления!:)

Comments are closed.