Разговор с Нева Мичева (проведе Владимир Полеганов)

0

Снимка на Нева Мичева

Едно интервю на Владимир Полеганов с Нева Мичева – преводач от италиански и испански. (Снимки: Милена Александрова)

* * *

 

Разговор с Нева Мичева

„Фантастичното всъщност не е убиец на ежедневното, негова противоположност, негов антидот – то е онова, което се простира зад определени вратички в баналността.“

 

Ти пътуваш доста. Търсиш ли текстове за превод в пътуванията си? Как и къде ги намираш?

Не търся, защото пътувам, а пътувам, защото търся, много съм любопитна :) Търся истории – книги, филми, изложби, случки, хора – и ми харесва да ги преразказвам, свързвам, превеждам: каквото е нужно, за да си общуват. Ето например: самоназначила съм се за bookscout, книготърсач. В повечето случаи е за удоволствие – научавам за хубави книги, съобщавам на който може да ги прочете или издаде и се чувствам полезна. Нещата, които най ме въодушевяват и са на достъпните за мен култури (защото превеждаме не от езици, а от култури – хайде да разсеем тази стара заблуда веднъж завинаги :)), се опитвам да „внеса“ лично, та 90% от книгите, които съм превела досега от италиански и испански, са си мой избор и кауза.

Кой автор искаш да видиш преведен на български?

В този момент ми хрумват две [творби] (в друг момент ще е друго, голямо текучество на желанията, голямо нещо :)): „Персеполис“ на Марджане Сатрапи и „The Uses of Enchantment: The Meaning and Importance of Fairy Tales“ на Бруно Бетелхайм.

Има ли книга, която много искаш да преведеш?

Всяка, която много обикна :) В момента най-голямото ми желание е Примо Леви, „Периодичната система“ – автобиографичен набор от истории, разказани със средствата на една изискана, плътна, човеколюбива литература от старата европейска школа, каквато вече не се прави. Когато някой има много таланти, широки хоризонти и активен живот сред хората, автобиографията му може да бъде много по-интересно, наситено и пълно с въображение четиво и от най-занимателната художествена измислица. Важи за Примо Леви – химик, философ, оцелял от Аушвиц. И добър човек. Добър човек. Мисля, че отсъствието му от българското пространство на идеите и литературата е срамота и съм безкрайно щастлива, че работя с издател с вкус, размах и страст за книги, Манол Пейков, който ме подкрепя в проекти, които отначало изглеждат леко безумни за осъществяване. Вече работим по въпроса с превода на „Периодичната система“, да сме живи и здрави.

Литературите на езиците, от които превеждаш (испански, италиански), не изглеждат фиксирани върху границите между жанровете, а където има граници, те са по-пропускливи. На какво се дължи това според теб?

О, само за философията на италиански или испански бих рекла, че е по-витиевата и художествено-литературна, отколкото тази на други езици (и това се дължи на топлото време, любовта към живота в компания и навика за богата палитра :)). Иначе не бих казала, че италианската или испаноезичните литератури са по-устойчиви/неустойчиви на жанрови рамки, отколкото други. На италиански и на испански си има стабилни жанрови ниши, някои от които – много развити. Не смея дори да подхвана испаноезичните литератури, защото те са легион, но в Италия например качествените криминални романи са десетки: тези на страхотния тандем Фрутеро и Лучентини, огромния Леонардо Шаша, неокачествимия Карло Емилио Гада или така популярния Андреа Камилери… („Пинокио“ и „Приказки по телефона“ са достатъчни, за да припомня детската литература например… А ако под „жанр“ разбираме не подвидовете на прозата, а генералното деление поезия-проза-драма, не бих казала, че има фрапиращи липси или специфични преливания от едното в другото нито на италиански, нито на испански в сравнение с трети или четвърти литератури.)

Снимка на Нева Мичева

Един отнесен въпрос: как, според теб, трябва да се говори за книгите?

Както за хората. След внимателно вглеждане, осмисляне, премерване на думите и по възможност ласкаво (ако не е възможно – просто честно). Само не безразлично, безкритично и отгоре-отгоре.

Какво четеш в момента?

The man in the high castle на Филип К. Дик, за да си упражнявам разваления английски, „Фламандски легенди“ на Шарл дьо Костер във вълшебен превод на Красимир Мирчев (за този текст на български ми идва само една дума и тя е руска – сногсшибательный… буквално „който ти подкосява краката, събаря те“), споменатия по-горе Бетелхайм и още 3-4 неща, но тях със занижено внимание.

Какво препрочете последно?

Обичам първата изненада от книгите и си давам сметка колко е кратък животът, така че предпочитам да не препрочитам (почти като Петър плет плете се получи :)). И все пак: помня, че преди 5-6 години препрочетох с ново удивление „451° по Фаренхайт“ на испански (първият път ми беше на български). Прищя ми се да си върна и „Питър Пан“, този път на английски.

Какво е за теб фантастиката?

Сещаш ли се за онази смразяваща формулировка на Хана Аренд – „баналността на злото“? Е, важи и казано наопаки: злото на баналността. В ежедневието има твърде много ежедневие, а това съсипва. Душата се храни със спокойствие и рутина, но донякъде, оттам-нататък има нужда да забрави тялото и битките с бита и да се рее. Това, което ни прави различни, радостни, шарени, обикновено е необикновеното. Фантастиката за мен е възможност да дишам различно: по-задъхано, както когато акробатите прелитат между люлките под шапитото, по-волно, когато имам привилегията да „съзерцавам сиянията на радиацията край Портата Танхойзер“ („Blade Runner“ :)). До ден-днешен „Денят на трифидите“ на Джон Уиндъм ми е като формираща лична преживелица, четох го 14-15-годишна (БЛАГОДАРЯ за „Галактика“, Милан Асадуров!), много повече от безброй други неща, които са ми се случвали „наистина“. Фантастичното всъщност не е убиец на ежедневното, негова противоположност, негов антидот – то е онова, което се простира зад определени вратички в баналността. Любимата ми книга сред моите „рожби“ е „Шейсет разказа“ на Дино Будзати, в която невероятното съжителства с обикновеното по най-естествен начин. Два от най-вълнуващите разкази в сборника, тези, които – честно! – преведох с кървящо сърце, са полюсно заредени с действителност, но еднакво разтърсващи: „Убиването на змея“ е абсолютно приказен, а „Само това чакаха“ е смазващо реалистичен, дистилирана баналност на злото. Фантастичното за мен е като допълнително сетиво за голямото в малкото. Истината е, че страшно ми се превежда фантастика: някой ако се сеща за великолепни итало- или испаноезични романи или разкази в този дух, да ми подскаже. Досега успях да изнамеря и преведа само каталонската „Хроника на второто начало“, но понеже е за по-млади читатели, ми беше лесно и не ми стигна, искам още.

Можеш ли да кажеш нещо повече за предстоящия да излезе на български сборник с разкази от Джорджо Манганели? Какви читатели биха изкушили неговите разкази?

„Центурия“ се състои от 100 истории от по 40 реда (примерно страница и половина), за които авторът твърди, че са компресирани романи. Понеже един роман бил малко същина и много въздух, Манганели (всепризнатият интелектуалец ексцентрик на италианската литература) решава да махне въздуха. Сяда и ги написва в течение на два месеца – от септември до ноември 1978-а, по същото време, когато Итало Калвино, негов приятел и почитател, завършва „Ако пътник в зимна нощ“, също книга-експеримент, само че от 10 начала на възможни романи. Калвино пише на Манганели, чийто ръкопис е прочел: „Прекрасна книга, изключителен литературен жанр!… – и се оплаква: – Притеснявам се обаче: когато излезе и моята, която съдържа едва 10 романа и ще е на приблизително същата цена, как ще издържи на конкуренцията?“

А знаете ли как попаднах на „Центурия“? Една вечер в преводаческия колегиум в Щрален, това славно място за оттегляне и вглъбена работа на нашего брата, седяхме с един колега от Бразилия, Сержиу Телароли, и си говорехме за книги, които са ни обърнали живота. И той каза: „Има един сборник на един не много известен, но абсолютно гениален италианец… „Центурия“, Джорджо Манганели. Когато го прочетох – каза, – бях пометен от превода. И си помислих: аз непременно трябва да познавам човека, който е успял да преведе това по този начин! Бях влюбен в превода, преди да се влюбя в преводачката… Защото когато я издирих, се влюбих и връзката ни беше една от най-важните в живота ми.“ Как да не си изпишеш после тази книга и да не я преведеш? „Центурия“ е иронична и автоиронична книга, което я прави демократична (снобите не се вземат на подбив; „елитните“ четива се изживяват като недостъпни), тя се обръща към всички. Заради огромната й концентрираност на знание и литературна вещина обаче, бих уточнила, че ще е най-привлекателна за читатели с широка култура (или такива, които нямат притеснение да я разширяват), с чувство за хумор, страст по мистификациите, любов към словото и към парадокса (и към еднорозите; света, видян откъм ада; очакването като изкуство); читатели с развинтено въображение и без изкуствени граници, но с поне малко време за размисъл и някаква тяга към фотографията и/или поезията. С две думи: за безстрашни читатели.
 
Снимка на Нева Мичева

Предполагам, че като редактор на поредицата „Кратки разкази завинаги“ не вярваш в смъртта на разказа, за която се говори в последните години. Но мислиш ли, че бъдещето на разказа е в смаляването му като форма – все по-кратък и по-кратък?

Говорило се е за смърт на романа, на литературата, на киното, на любовта, на човека – освен че не вярвам в нищо от това (защото следя тези неща и виждам процъфтяващото им разнообразие), не вярвам и в смъртта като извинение. Да, измряха някои животински видове, някои видове облекло, някои диктатури. Най-слабите (по Дарвин) измират, за съжаление. Най-непотребните (от гледна точка на човешкото общество) също измират – от красивите цепелини до грозните инквизиции. Но сензационалистите, които говорят за смърт в културата, са ми скучни както всички, които крещят силно, а нямат какво да кажат. Ако жанрове изобщо някога са съществували в отчетлив вид, може да се каже, че сега се смесват, както се смесват културите и вкусовете. Но това е трансформация, не смърт. Разказът е пряк потомък на приказката, на мита – тези форми ще изчезнат с последния човек на Земята, така че ще има да почакаме.

Що се отнася до обема на разказа – и преди, и сега е имало всякакви (важи и за тона на разказвача, за хумористичната, фантастична или страшна „ядка“, която съдържат много разкази, за елемента на изненада, за количеството персонажи, за единството на времето и мястото и каквото там друго…). Не, не мисля, че „забързаното ежедневие“ свива разказваното, и не мисля, че навикът за туитър и смс-и влияе на начина, по който една история идва на бял свят. Всяка си иска своето и то може да е от 7 думи или 7 реда при Монтеросо до 30 страници при Боланьо или 60 при Будзати. Сещам се за нещо, което казва великолепният аржентински писател и почитател на жанра Рикардо Пиля: „В един от своите тефтери Чехов отбелязва следния анекдот: „Някой си човек, в Монте Карло, отива в Казиното, спечелва един милион, прибира се вкъщи, самоубива се.“ Класическата форма на разказа е кондензирана в ядрото на тази бъдеща и никога ненаписана история. Противно на предвидимото и конвенционалното (играе-губи-самоубива се) интригата е заявена като парадокс. В анекдота случката с играта и случката със самоубийството се отблъскват взаимно. Разколът помежду им е ключов за обяснението на двойствения характер на разказа.“ Чехов е починал на 44 години преди ХХ век да е започнал същински, преди телефоните, влаковете, фотографиите и други естествени за нас бързи връзки да са изгубили екзотичната си новост, преди да си е отишъл по-възрастният от него Толстой… И ето, Чехов се е изразявал в разкази, някои съвсем кратки, а Толстой – в дебели романи. Има добро и друго, късото и дългото не са от особено значение открай време.

Снимка на Нева Мичева

Какво мислиш за съвременната българска литература? Вярваш ли в нея, виждаш ли надежда, изненадва ли те?

Съвременната българска литература отразява съвременната българска култура, която е хаотична, с едри, произволно разхвърляни дупки, някои от които – черни и гълтащи материя :) Естествено, че вярвам. Стремежът към алтернативни животи от една страна, към свобода на мисълта и на играта, от друга, и към качество, от трета, е присъщ на човека, каквито и диктатури на посредствеността да са го мачкали, така че каквото не е имало досега, в някой момент ще го проима, няма начин. Истината е, че се опитвам да следя толкова много неща в испаноезичните и в италианската литератури, в театъра и в киното, че главата ми прелива от истории и ми е трудно да откривателствам наслуки в българската литература, тя не ми е официалното поле. Обикновено чакам някой да дойде и да ми препоръча нещо смайващо – имам много активно четящи приятели, на тях съм оставила ситото :) „Смайващо“ ми се случи само в един случай обаче и това беше когато случайно попаднах на томче с пиеси на Боян Папазов. Обожавам как пише, как мисли, как строи сюжети, колко съвършен драматургичен нюх има. Друг път не съм изпитвала такова удоволствие от писането на български автор каквото от неговото. Видя ли Папазов – купувам! :) (Неговият „Рицар на светия дух“ в Народния театър в момента е единствената постановка от години насам, която ме вкара в такова вълнение, че се почудих дали да не се изнижа тихичко, за да не хлипам на другите зрители…) Любопитното е, че изпитах искрено желание за още и като прочетох/гледах други двама – много различни – автори на театър: Яна Борисова и Ghost Dog („Мъртвата Дагмар, или малката кибритопродавачка“), много интересни, Здрава Каменова също. Винаги ми е светло и радостно да чета поезията на Мария Донева. Почти винаги много харесвам есетата на Георги Господинов, културното му нещотърсачество и умението да види потенциала не само на думата, но и на сричката… Умирам за вълнуващата комбинация от компетентност и страст в литературните рецензии на Бойко Пенчев. Има някои публицисти, които чета в спектъра между „без съжаление“ и „с възторг“, като Любослава Русева. Преводачите на български, които винаги бих чела, са може би десетина. Всичко това е „българска литература“, колкото и да не сме свикнали да я мислим в точно тези аспекти. Виж – роман и разкази, които да ме зарадват дълбоко, ми липсват. Мисля, че след 10 години ще има повече качествен избор, както сега има повече качествен избор отпреди 10.

 

Открийте още много, много интересни неща и в блога на Нева Мичева.

 

Коментари

коментара