Хора от пясък и шлака, част 2, от Паоло Бачигалупи (фантастичен разказ)

Илюстрация към Хора от пясък и шлака, от Паоло Бачигалупи

Водещ на рубриката „Преводни разкази“: Владимир Полеганов. Снимка за илюстрацията: Eye on the prize от Jaybird.

 

Хора от пясък и шлака

ЧАСТ II (прочетете ЧАСТ I)

фантастичен разказ

от Паоло Бачигалупи

 

[ Изтеглете като ePub ]

 

Лин Мушараф беше нисък мъж с черна коса и гърбав нос, който властваше над лицето му. Беше издълбал кожата си със спираловидни шарки от светещи импланти, така че се открои като кобалтови спирали в мрака, когато скочи от чартърния ХЕВ.

Кентаврите подивяха заради посетителя без разрешение и го обградиха точно пред кораба му. Скупчиха се върху му и ДНК-комплекта му, душейки го, сканирайки куфара му, насочвайки с ръмжене 101-тата си към светещото му лице.

Оставих го да се поизпоти за около минута, преди да им викна да се махат. Кентаврите се отдръпнаха, ругаейки и обикаляйки в кръг, но не го стопиха. Мушараф изглеждаше разтърсен. Не го винях. Страховити чудовища са: по-големи и по-бързи от човек. Поведенческите им части ги правят зли, ъпгрейдите за разум им осигуряват интелект за работа с военно оборудване, а базисният им борба/полет отклик е толкова понижен, че знаят само как да атакуват, когато са застрашени. Виждал съм наполовина разтопен кентавър да разкъсва човек на парчета с голи ръце и след това да се присъединява към щурмуването на укрепленията на врага на билото, влачейки напред цялото си разтопено тяло само на ръце. Чудесни същества, които да имаш зад гърба си, когато стане напечено.

Изведох Мушараф от гъчканицата. На тила му премигваше пълен комплект от допълнения към паметта: дебела тръба за обработка на данни, насочена директно към мозъка и без защита от удари. Кентаврите биха могли да го накарат да млъкне с един силен удар отзад. Кортексът му можеше и да порасне отново, но след това никога нямаше да бъде същият. Гледайки тези мигащи, утроени перки на интелекта, надиплени на задната част на главата му, бихте могли да кажете, че е типичен лабораторен плъх. Само мозък, без инстинкт за оцеляване. Не бих си сложил мемо-добавки в главата, дори и за троен бонус.

– Хванали сте куче? – попита Мушараф, когато се озовахме извън обсега на кентаврите.

– Така мислим.

Поведох го надолу в бункера, покрай оръжейните ни стелажи и товарните зали към общата стая, където беше кучето. То погледна нагоре към нас, когато влязохме; най-сериозното му движение, откакто Яак го сложи в клетката.

Мушараф се спря и се втренчи.

– Забележително.

Коленичи пред клетката на животното и отключи вратата. Протегна шепа гранули. Кучето се завлачи напред. Мушараф се отдръпна, отваряйки му пътя към стаята, а животното го последва вдървено и предпазливо, душейки след гранулите. Зарови муцуната си в кафявата му ръка, хъркайки и поглъщайки гранулите.

Мушараф погледна нагоре.

– И сте го намери в хвостохранилищните ями?

– Точно така.

– Забележително.

Кучето довърши гранулите и задуши дланта му за още. Мушараф се засмя и се изправи.

– Няма повече. Не и сега.

Отвори ДНК-комплекта си, извади спринцовка за проба и я забоде в тялото му. Кухината й се изпълни с кръв.

Лиса наблюдаваше.

– Говориш му?

Мушараф сви рамене.

– Навик.

– Но то няма съзнание.

– Да, така е, но обича да чува гласове.

Спринцовката се напълни. Той я извади, махна пълната с кръв камера и я сложи в комплекта. Софтуерът за анализ примигна съживен и кръвта изчезна във вътрешността на комплекта с меко вакуумно свистене.

– Откъде знаеш?

Мушараф отново сви рамене.

– Това е куче. Кучетата са такива.

Всички го изгледахме изпод вежди. Той стартира тестовете на кръвта, тананикайки си фалшиво докато работеше. ДНК-комплектът му писукаше и грачеше. Лиса го гледаше как пуска тестовете, очевидно ядосана, че СисКо са изпратили лабораторен плъх да провери нещо, което тя вече бе направила. Раздразнението й бе разбираемо. И кентавър би могъл да направи тези тестове.

– Изумен съм, че сте намерили кучето във вашите изкопи, – измърмори Мушараф.

Лиса каза:

– Щяхме да го разтопим, но Бънбаум не ни позволи.

Мушараф я изгледа.

– Колко сдържано от ваша страна.

Лиса вдигна рамене.

– Заповеди.

– Все пак, сигурен съм, че термичното ви оръжие е било силно изкушение. Колко мило от ваша страна да не стопите умиращото от глад животно.

Лиса се намръщи подозрително. Започнах да се тревожа, че може да разкъса Мушараф. Беше си достатъчно луда и без някой да й говори снизходително. Допълненията на паметта отзад на главата му бяха ужасно примамлива мишена: едно плясване, и лабораторният плъх е дотук. Чудех се дали ако го хвърлехме в някое водосборно езеро, някой щеше да забележи липсата му. Някакъв си биолог, за Бога.

Мушараф се обърна към ДНК комплекта си, очевидно без да усеща опасността.

– Знаете ли, че в миналото хората са вярвали, че трябва да сме състрадателни към всичко на Земята? Не само към себеподобните, но и към всички живи същества?

– Е и?

– Надявам се, че ще се смилиш над един глупав учен и няма да ме осакатиш днес.

Лиса се засмя. Отдъхнах си. Окуражен, Мушараф каза:

– Наистина е забележително, че сте намерили такъв екземпляр насред минните дейности. Не съм чувал за жив такъв от десет или петнадесет години.

– Веднъж видях един в зоологическата градина – каза Яак.

– Да, така е, зоологическата градина е единственото място за тях. И лабораториите, разбира се. Все още предоставят полезни генетични данни.

Разучаваше резултатите от тестовете, кимайки на себе си, докато информацията течеше на екрана.

Яак се ухили:

– На кого са притрябвали животни, ако можеш да ядеш камъни?

Мушараф започна да прибира ДНК-комплекта.

– Уивилтек. Точно така. Издигнахме се над животинското царство. – Заключи затворения комплект и кимна към нас. – Е, това беше истински поучително. Благодаря ви, че ми позволихте да видя екземпляра ви.

– Няма ли да го вземеш с теб?

Мушараф замълча, изненадан.

– О, не. Не мисля.

– Не е куче, така ли?

– О, не, определено е истинско куче. Но какво, за бога, ще правя с него? – Той вдигна флакона с кръв. – Имаме ДНК-то. Не си струва кой знае колко да имаме жив екземпляр. Много скъпо е да бъде поддържан, знаете. Производството на храна за базов организъм е доста сложно. Чисти стаи, въздушни филтри, специално осветление. Пресъздаването на мрежата на живота не е лесно. Далеч по-лесно е да се освободим от него напълно, отколкото да се опитваме да го възпроизвеждаме. – Той погледна към кучето. – За съжаление нашият рунтав приятел няма да преживее уивилтек. Червеите ще го изядат толкова бързо, колкото и всичко останало. Да, а и ще трябва да направим животното от нулата. И наистина, какъв ще е смисълът от това? Биопродукт без ръце?

Той се засмя и тръгна към ХЕВ-а си.

Ние се спогледахме. Изтичах след доктора и го хванах пред люка към тармакадама навън. Той се спря на края, за да го отвори.

– Кентаврите ви познават ли ме вече?

– Да, всичко е наред.

– Добре.

Отвори люка и излезе на студа.

Последвах го.

– Чакайте! Какво се предполага, че трябва да правим с него?

– С кучето? – Докторът се изкачи в ХЕВ-а и започна да си слага колана. Вятър биеше около нас, носейки жилещи песъчинки от хвостохранилищните изкопи. – Върнете го, където сте го открили. Или можете да го изядете, предполагам. Ще бъде истински деликатес. Има рецепти за готвене на животни. Отнемат време, но могат да дадат доста забележителни резултати.

Пилотът на Мушараф включи турбоперките.

– Това шега ли беше?

Мушараф сви рамене и извика над все по-усилващия се писък на двигателите:

– Трябва да го опитате! То е просто още една част от нашето наследство, атрофирала след уивилтек!

Дръпна вратата на летателния пашкул, запечатвайки се вътре. Турбодвигателите се въртяха все по-бързо и пилотът ми махна да се отдръпна от обсега им, докато ХЕВ-ът бавно се издигаше във въздуха.

* * *

Лиса и Яак не можаха да се споразумеят за това какво да правим с кучето. Имахме протоколи за отработване на конфликти. Като отбор от убийци се нуждаехме от тях. Обикновено консенсусът действаше, но от време на време просто се гмурвахме в конфликта и се придържахме към позициите си, а след това не можеше да се направи много, без някой да бъде заклан. Лиса и Яак се окопаха и след няколко дни спорове, с Лиса заплашваща да сготви нещото посред нощ, докато Яак не гледа, а Яак заплашващ да сготви нея, ако го направи, най-накрая решихме да гласуваме. Аз щях да бия тайбрека.

– Казвам да го изядем – заяви Лиса.

Седяхме в стаята за наблюдение, гледайки сателитни снимки на планините от отпадъци и инфрачервените петна на минните ботове, докато раздираха земята. В единия ъгъл обектът на нашата дискусия лежеше в клетката си, довлечен тук от Яак в опит да повлияе на резултата. Той обърна стола си за наблюдение, насочвайки вниманието си далеч от картите на периметъра.

– Мисля, че трябва да го запазим. Готино е. Старовремско, нали разбирате? Искам да кажа, кой, по дяволите, познава някой, който е имал истинско куче?

– Кой, по дяволите, ще иска да се занимава с всичко това? – отговори Лиса. – Казвам ви, да опитаме истинско месо.

Тя направи резка на предмишницата си с остриетата. Прокара пръст по мънистата кръв и ги вкуси, докато раната се затваряше.

И двамата погледнаха към мен. Зазяпах тавана.

– Сигурни ли сте, че не можете да решите без мен?

Лиса се ухили:

– Хайде, Чен, ти решаваш. Това е находка на групата. Яак няма да се цупи, нали?

Яак я погледна навъсен.

Обърнах се към него:

– Не искам разходите за храната му да са в ущърб на груповите бонуси. Всички се съгласихме, че ще използваме част от тях за нови очила за симулация. Старите ми дойдоха да гуша.

Яак сви рамене:

– За мен няма проблем. Мога да платя за него от моите собствени. Просто няма да си правя повече татуировки.

Облегнах се на стола си, изненадан, след което се обърнах към Лиса:

– Е, ако Яак иска да плати за него, мисля, че трябва да го задържим.

Лиса се втренчи в мен, невярваща.

– Но бихме могли да го сготвим!

Погледнах към кучето, което лежеше и дишаше тежко в клетката:

– Нещо като наша собствена зоологическа градина. Харесва ми.

* * *

Мушараф и фондацията По ни уредиха доставка на хранителни гранули за кучето и Яак погледна старата база данни за това как да шинира счупените му кости. Купи и филтратор за вода, така че то да може да я пие.

Мислех, че съм взел добро решение, стоварвайки разходите върху Яак, но изобщо не предвидих усложненията, които дойдоха с немодифицирания организъм в бункера. Нещото сереше по целия под, а понякога не се и хранеше, и се разболяваше без причина, и се възстановяваше бавно, така че всички ние в крайна сметка се озовахме в ролята на бавачки, докато то лежеше в клетката си. Все още очаквах Лиса да му пречупи врата посреднощ, но въпреки че мърмореше, не го уби.

Яак се опита да действа като Мушараф. Говореше на кучето. Влезе в онлайн библиотеките и прочетете всичко за кучетата от едно време. Как са се движили в глутници. Как хората са ги отглеждали.

Опитахме се да разберем от какъв точно вид е кучето, но не можахме да установим с голяма точност, а след това Яак откри, че породите кучета могат да се кръстосват помежду си, така че всичко, което можахме да направим, бе да предположим, че е някакъв вид голямо овчарско куче, може би отпред като ротвайлер, а нататък нещо различно, вълк или койот, или от сорта.

Яак смяташе, че има нещо от койот в него, защото те са били страшно добри в адаптацията, и каквото и да беше нашето куче, трябваше да е също толкова добро в адаптацията, че да се мотае в хвостохранилищните ями. Нямаше подобренията, които ние имахме, и все пак живееше сред скалните киселини. Дори Лиса беше впечатлена.

* * *

Бомбардирах систематично Антарктическите рецесионисти, пикирайки ниско, подкарвайки нещастниците все по-далече по протежение на леденото поле. Ако имах късмет, щях да закарам цялото село до изтърбушения шелф и да ги издавя до крак, преди да разберат какво се случва. Отново се спуснах надолу; полетях ниско, без да спирах да стрелям, а после се завъртях далеч от техния ответен огън.

Беше забавно, но най-вече бе просто начин да убия времето между реалните бомбардировки. Предполагаше се, новите очила са също толкова добри, колкото и аркадите – пълна симулация и обратна връзка, че и преносими на всичкото отгоре. Хората се губеха до такава степен в тях, че имаше случаи, при които се налагаше да ги хранят интравенозно, за да не умрат, докато са вътре.

Бях на път да потопя маса бежанци, когато Яак изкрещя.

– Ела бързо! Трябва да видиш това!

Свалих очилата и се затичах към залата за наблюдения, изпълнен с адреналин. Когато стигнах, открих, че Яак просто си стоеше в центъра на стаята с кучето и се хилеше.

Лиса влетя секунда по-късно.

– Какво? Какво има?

Очите й сканираха картите на периметъра, готови за кръвопролитие.

Яак се ухили.

– Гледайте. – Той се обърна към кучето и протегна ръка. – Дай лапа!

Кучето седна на задницата си и тържествено му подаде лапата си. Яак грейна и разклати лапата му, а после му хвърли шепа гранули. Обърна се към нас и се поклони.

Лиса се намръщи.

– Накарай го пак.

Яак сви рамене и повтори представлението.

– Мисли ли? – попита тя.

Яак сви рамене:

– Знам ли. Можете да го накарате да прави разни неща. Библиотеките са пълни с информация за тях. Поддават се на дресировка. Не като кентавър или нещо подобно, но могат да бъдат научени на малки трикове и ако са от някои определени породи, можете да ги научите и на по-специални номера.

– Например?

– Някои от тях са били обучавани да нападат. Или да намират експлозиви.

Лиса изглеждаше впечатлена.

– Като ядрени оръжия и подобни?

Яак сви рамене:

– Предполагам.

– Може ли да пробвам? – попитах.

Яак кимна:

– Давай.

Отидох при кучето и протегнах ръка.

– Дай лапа!

То протегна лапата си. Настръхнах. Беше все едно да изпращаш сигнали до извънземни. Искам да кажа, очаквате биопродуктът или роботът да изпълняват онова, което поискате. Ей, кентавър, тичай да те взривят. Намери противника. Извикай подкрепления. С ХЕВ-а е същото. Ще направи всичко. Но той е създаден с тази цел.

– Нахрани го – каза Яак и ми подаде гранулите. – Трябва да му даваш, когато го направи както трябва.

Подадох му от гранулите. Дългият розов кучешки език облиза дланта ми.

Протегнах ръката си отново.

– Дай лапа – казах. То протегна лапата си. Стиснахме си ръцете. Кехлибарените му очи се взираха в мен тържествуващо.

– Това е супер странно – каза Лиса.

Аз потръпнах, поклатих глава и се отдръпнах. Кучето ме гледаше, докато се отдалечавам.

Същата нощ лежах буден на койката си и четях. Бях угасил светлините и само повърхността на книгата блестеше, осветявайки спалнята с меко зелено сияние. Част от купените от Лиса произведения на изкуството блестяха смътно от стените: бронзова висулка на излитащ феникс, със стилизирани пламъци, тлеещи около него; японска картина от дърво на планината Фуджи и още една на село, притиснато под дебели снегове; снимка на нас тримата в Сибир след полуостровната кампания, ухилени и оцелели сред огъня.

Лиса влезе в стаята. Бръсначите й пробляснаха на мъждивата светлина на книгата – зелени искри, очертаващи крайниците й, докато се движеше.

– Какво четеш?

Тя се съблече и се напъха в леглото при мен.

Вдигнах книгата и зачетох на глас:

 

Срежи ме, няма да кървя. Задуши ме, няма да дишам.

Намушкай ме, застреляй ме, съсечи ме, смачкай ме

Аз погълнах науката

Аз съм Бог.

Един-единствен.

 

Затворих книгата и сиянието й угасна. Лиса шумолеше под завивките в тъмнината.

Очите ми се адаптираха. Тя се взираше в мен.

– „Мъртвият човек”, нали?

– Заради кучето.

– Мрачно четиво.

Тя ме докосна по рамото с топлата си ръка, а вградените остриета, одраскаха леко кожата ми.

– И ние сме били като това куче – казах.

– Колко жалко.

– Плашещо е.

Помълчахме известно време. Накрая попитах:

– Чудила ли си се някога какво щеше да се случи, ако я нямаше науката ни? Ако не разполагахме с големите си мозъци, гъгричната технология, и клетъчните стимуланти и…

– И всичко, което прави живота ни добър? – засмя се тя. – Не. – Погали корема ми. – Обичам всички тези малки червеи, които живеят в корема ти. – Започна да ме гъделичка.

 

Червейче се гърчи във корема,

червейче се гърчи и храна поема.

Гъгриците изгризват лошото отвътре,

ето, във замяна – света повдигаш със кутре.

 

Отблъснах я, смеейки се:

– Това не е Иърли.

– Трети клас. Начална биологика. Г-жа Алварес. Тя бе наистина велика по отношение на уивилтек.

Опита се да ме погъделичка отново, но я отблъснах.

– Ясно. Е, Иърли само е писал за безсмъртието. Не го е приел.

Лиса се отказа от гъделичкането и се стовари до мен.

– Дрън, дрън, дрън. Не си е направил никакви генни модификации. Никакви инхибитори на C-клетките. Умирал е от рак и дори не е взел лекарствата, които са щели да го спаси. Последният ни смъртен поет. Чудо голямо! И какво от това?

– Мислила ли си някога защо той не е искал да го направи?

– Да. Искал е да бъде известен. Самоубийството е добър начин да привличеш на вниманието.

– И все пак. Той е мислил, че да бъдеш човек означава да имаш животни. Цялата тази идея за мрежата на живота. Чета за него напоследък. Странна работа. Не е искал да живее без тях.

– Г-жа Алварес го мразеше. Имаше стихчета и за него. Както и да е, какво трябваше да направим? Да създадем уивилтек и ДНК-кръпки за всеки един от глупавите видове? Знаеш ли колко би струвало? – Тя се сгуши близо до мен. – Ако искаш животни, отиди в зоологическата градина. Или вземи няколко градивни блока и си създай някой, ако това ще те направи щастлив. Нещо с ръце, за Бога, не като това куче. – Тя се втренчи в дъното на койката над нас. – Бих го сготвила на секундата.

Поклатих глава.

– Не знам. Това куче е различно от био-нещата. То ни гледа и има нещо там в него… и това не сме ние. Искам да кажа, вземи който и да е биопродукт и там, в основата му, сме ние, просто излети в друга форма, но не и това куче…

Млъкнах, все още мислейки. Лиса се засмя.

– Само ти подаде лапа, Чен. Нали не се тревожиш за кентавъра, когато и той те поздравява? – Тя се покатери върху мен. – Забрави за кучето. Концентрирай се върху нещо, което има значение.

Усмивката и остриетата й пробляснаха в полумрака.

* * *

Събудих се от нещо, което ближеше лицето ми. Отначало си помислих, че е Лиса, но тя се бе качила на койката си. Отворих очи и видях кучето.

Странно: животното ме ближеше, като че ли искаше да поговорим или да каже здравей или нещо друго. Облиза ме отново и си помислих, че е извървяло дълъг път от времето, когато се е опитваше да откъсне ръката на Яак. Постави лапите си на леглото ми, а след това с едно тромаво движение се покачи на него и масивното му тяло се сви до мен.

Спа там през цялата нощ. Беше странно да има нещо различно от Лиса лежащо до мен, но бе топло и имаше нещо симпатично в него. Не можех да не се усмихна, когато сънят започна пак да ме унася.

* * *

Отскочихме до Хавай да поплуваме през почивката и взехме кучето с нас. Хубаво беше да се измъкнем от северния студ и да се потопим в нежния Пасифик. Да стоим на плажа и да гледаме безкрайния хоризонт. Да се разхождаме хванати за ръце, докато черните вълни се разбиват в пясъка.

Лиса беше добър плувец. Виждах я как се стрелка в металния блясък на океана като змиорка от миналото, а щом изникнеше на повърхността, голото й тяло блестеше от многоцветните петролни бижута, полепнали по него.

Когато слънцето започна да залязва, Яак запали океана с неговия 101. Всички седяхме и наблюдавахме как огромната червена топка на слънцето потъва през воалите от дим, светлината му ставаше все по-наситено пурпурна с всяка минута. Пламтящи вълните заливаха плажа. Яак извади хармоника и засвири, а ние с Лиса правихме любов на пясъка.

Имахме намерение да я ампутираме през уикенда, за да може да пробва това, което ми беше причинила миналата ваканция. Беше нова мода в ЕлЕй, експеримент за уязвимост.

Беше красива, излегната на плажа, гладка и развълнувана от всичките ни игри във водата. Облизвах петролните опали по кожата й, докато режех крайниците й, оставяйки я по-безпомощна и от бебе. Яак свиреше на хармониката си, наблюдаваше залязващото слънце и мен, докато оставях от Лиса само сърцевината.

След секса останахме да лежим на пясъка. Последните остатъци от слънцето потънаха във водата. Лъчите му блестяха в червено през димящите вълни. Небето, покрито с прах и дим, бе надвиснало още по-тъмно.

Лиса въздъхна доволно.

– Трябва да идваме на почивка тук по-често.

Дръпнах опънатата бодлива тел, заровена в пясъка. Тя се откъсна и аз я увих около горната част на ръката си: здрава лента, впила зъби в кожата ми. Показах я на Лиса.

– Редовно го правех като малък. – Усмихнах се. – Мислех си, че съм страшно кораво копеле.

Лиса се усмихна.

– Ти си.

– Благодарение на науката.

Хвърлих поглед към кучето. То лежеше на пясъка наблизо. Изглеждаше потиснато и несигурно в новата си среда, откъснато от безопасността на киселинните ями и хвостохранилищните планини в родната му земя. Яак седна до кучето и засвири. Ушите на животното трепнаха, щом музиката ги достигна. Беше добър музикант. Печалният звук на хармониката прелетя с лекота над плажа до мястото, където лежахме ние.

Лиса обърна главата си, опитвайки се да види кучето.

– Обърни ме.

Направих това, което искаше. Крайниците й вече започваха да се възстановяват. Малки чуканчета, които щяха да израснат в ръце и крака. До сутринта щеше да бъде цяла и озверяла от глад. Изучаваше кучето.

– Повече от това няма да мога да се доближа до него – каза тя.

– Моля?

– Всичко може да го нарани. Не може да плува в океана. Не може да яде какво да е. Трябва ние да му даваме храна. Да му пречистваме водата. Задънената улица на еволюционната верига. Без науката и ние ще сме толкова уязвими. – Тя ме погледна. – Така безпомощни като мен сега. – Тя се ухили. – По-близо до смъртта никога не съм била. Поне не и в битка.

– Яко е, нали?

– За ден, да. Повече ми хареса, когато аз ти го причиних. Вече умирам от глад.

Нахраних я с шепа мазен пясък и загледах кучето, което стоеше неуверено на плажа и душеше подозрително някакво корозирало старо желязо, което се открояваше отдалеч върху плажа като гигантска перка памет. Кучето изрови парче червена пластмаса, изтъркана до блясък от океана, и я задъвка за кратко, преди да я пусне. После започна да облизва устата си. Чудех се дали не се бе отровило отново.

– Това със сигурност може да те накара да се замислиш – промърморих аз. Дадох на Лиса още една шепа пясък. – Ако някой дойде от миналото, за да се срещне с нас тук и сега, какво според теб биха казали за нас? Дали дори ще ни нарекат хора?

Лиса ме погледна сериозно.

– Не, ще ни нарекат богове.

Яак стана и заброди в прибоя, нагазил до колене в черните тлеещи води. Кучето, движено от някакъв неизвестен инстинкт, го последва, предпазливо избирайки пътя си през пясъка и чакъла.

* * *

През последния ни ден на плажа кучето се оплете в купчина тел. Наистина беше отишло по дяволите: разкъсана кожа, счупени крака, практически удушено. Беше гризало собствената си лапа в напразни опити да се освободи. Когато го намерихме, представляваше кървава каша от съдрана кожа и оголено месо.

Лиса погледна към него.

– Господи, Яак, трябваше да го наглеждаш.

– Отидох да поплувам. Не може да го държа под око през цялото време.

– Ще отнеме цяла вечност да го поправим – развика се тя.

– Трябва да подгреем Ловеца – казах. – Ще бъде по-лесно да работим по него у дома.

Двамата с Лиса коленичихме, за да освободим кучето. То изскимтя и опашката му се размаха немощно, когато започнахме да работим.

Яак мълчеше.

Лиса го потупа по крака.

– Хайде, Яак, ела тук. Ще му изтече кръвта, ако не побързаш. Знаеш колко крехко е.

Яак каза:

– Мисля, че трябва да го изядем.

Лиса го стрелна изненадано с поглед.

– Наистина ли?

Той вдигна рамене:

– Да.

Погледнах нагоре към тях от мястото, където разкъсвах заплетените жици около тялото на кучето.

– Мислех, че го искаш за домашен любимец. Както в зоологическата градина.

Яак поклати глава.

– Тези хранителни гранули са скъпи. Половината ми заплата отива за храна и филтриране на вода, а сега и тези глупости. – Той махна с ръка към оплелото се куче. – Трябва да наблюдавам изтърсака през цялото време. Не си струва.

– Но все пак е твой приятел. Дава ти лапа.

Яак се засмя.

– Ти си ми приятел. – Той погледна надолу към кучето, а лицето му се сбръчка в размисъл. – Това е, това е… животно.

Въпреки че бяхме дискутирали безцелно какво би било, ако изядем кучето, бях изненадан да го чуя толкова категоричен да го убие.

– Може би трябва да преспиш и да решиш утре – казах. – Можем да го върнем обратно към бункера, да го позакрепим и след това може да решиш, когато не си толкова ядосан.

– Не. – Той извади хармониката си и изсвири няколко ноти, някаква бърза джаз мелодия. После свали хармониката. – Ако искате да участвате с пари за храната му, ще го задържа, предполагам, но иначе …

Той сви рамене.

– Не мисля, че трябва да го готвиш.

– Така ли? – Лиса ме погледна. – Бихме могли да го изпечем, тук, на плажа.

Погледнах надолу към кучето – купчина дишащо тежко, доверчиво животно.

– Продължавам да мисля, че не трябва да го правим.

Яак ме погледна сериозно.

– Искаш да плащаш за храната?

Въздъхнах.

– Събирам за нови очила за симулация.

– Аха. Е, има неща, които и аз искам да си купя, да ти кажа. – Той напрегна мускули, показвайки татуировките си. – Тоест заради какво, по дяволите, си заслужава да го оставя?

– Кара те да се усмихваш.

– Симулациите те карат да се усмихваш. И не е нужно да чистиш след това. Хайде, Чен. Признай си. Ти също не искаш да се грижиш за него. Като трън в задника е.

И тримата се спогледахме, после обърнахме очи към кучето долу.

* * *

Лиса изпече кучето на шиш над горящите пластмаси и петрол, събрани от океана. Беше окей на вкус, но така и не разбрах какво толкова му беше хубавото. Ял съм овъглен кентавър, който беше по-добър на вкус.

След това се разходихме по брега. Мътните вълни се разбиваха и ревяха върху пясъка, оставяйки хлъзгави съкровища след себе си, а слънцето потъваше червено в далечината.

Без кучето успяхме наистина да се насладим на плажа. Не трябваше да се тревожим за това дали то ще стъпи в киселина или ще се заплете в бодливата тел, наполовина заровена в пясъка, или пък че ще изяде нещо, а после ще повръща половината нощ.

И все пак не съм забравил как кучето облиза лицето ми и примъкна рунтавото си туловище до леглото ми. Помня също така и топлия му дъх до мен. И понякога ми липсва.

 

Превод от английски: Преслава Николова

 

Посетете Трубадурите във Facebook!

 

Разказът „Хора от пясък и шлака“ от Паоло Бачигалупи
(The People of Sand and Slag © Paolo Bacigalupi),
в превод от английски от Преслава Николова,
се публикува за пръв път на български език в „Сборище на трубадури“ с любезното разрешение на автора.

 

Снимка на Паоло БачигалупиПаоло Бачигалупи е роден на 8 юли 1976 г. Американски писател на фентъзи и научна фантастика. След като изучава китайски в университета на щата Охайо, заминава за Пекин и прекарва няколко години в Югоизточна Азия и Индия. Връща се в Съединените щати с жена си и сина си и в момента живеят в селски район близо до родното му място в щата Колорадо. Записките от източните му пътешествия са публикувани в интернет, той е редактор на местния екологичен вестник „High Country News”, където излизат някои от пътеписите му.

Интересът му към фантастиката идва от дядо му и баща му, от чиито колекции като малък чете Хайнлайн, Ан Макафри, Пол Андерсън, Лари Нивън. Започва да пише в средата на деветдесетте. Първият му разказ „Пълен джоб с Дхарма” е отпечатан във февруарския брой на „The Magazine of Fantasy & Science Fiction” за 1999 г. След публикацията самият Харлан Елисън се обажда на Бачигалупи, за да го посъветва да не зацикля в жанра на научната фантастика и да не се бои да излезе от рамките му.
Негови разкази се появяват в много антологии „Year’s Best” колекции на номинирани за Небюла и Хюго фантастични истории. През февруари 2008 г. излиза първият му сборник „Pump Six and Other Stories”, в който е включен и настоящият разказ „ Хора от пясък и шлака”, писан 2004 г.

На български досега е излизал романът му „Момиче на пружина”, спечелил Хюго, Небюла и наградата в памет на Джон Кемпбъл за 2010 г. и обявен от списание „Тайм” за една от 10-те най-добри книги за 2009 г.

Официален сайт: windupstories.com

Снимка на автора: jtthomasphotography.com

Comments

comments