Разказът е отличен на 1-во място в Конкурса за кратък фантастичен разказ на името на Агоп Мелконян 2014. Прочетете разказите, отличени на 2-ро и 3-то място, „Студената планета“ от Петя Колева и „Две минути вечност“ от Васил Джамбазов. На 14 19 май очаквайте и специалния електронен брой на тазгодишното издание на конкурса. Оригинална снимка за илюстрацията: Clockwork Wooden Choker Necklace, от Nathan Adams (CC: BY-NC).

 

Машина за истории

от Яница Христова

 

Беше потомствен писател. Името на дядо му се бе издигнало почти до върха на Нобеловите лауреати преди около четиридесет години. После баща му в продължение на цялата си кариера трупа само овации и положителна критика. Някак естествено му се стори да се пробва в този занаят. И се пробва. След първия роман на Алберт критиците бяха очаровани, а читателите нямаха търпение да се запознаят с продължението. След като излезе самото продължение обаче… всички се поотдръпнаха, заявявайки, че дебютът е бил далеч по-обещаващ…

Това беше преди две години. От тогава Алберт не смееше да подаде нов ръкопис в издателството, защото усещаше отговорността, която криеше това действие – на карта бе заложено самото фамилно име и той не искаше да го злепоставя. А усещаше. Усещаше как текстовете му вече не звучат по същия начин. Бяха станали плоски, без емоция, без живец.

Алберт беше, меко казано, отчаян. А както често правят отчаяните хора – търсеше изход на проблема си къде ли не. За това и когато чу онзи слух, се изпълни с неочакван възторг. Из писателските среди се носеше мълвата, че на определен адрес в града всеки, изпаднал в криза, може да открие идея за нов сюжет… Алберт побърза да се измъкне от приема в литературното фоайе и да се стопи в тайнствения нощен мрак…

Адресът беше близо. Вратата се отвори от дребен старец с кръгли очилца.

– Какво ще обича господинът? – небрежно попита и намести лещите на ръбестия си нос.

– Вижте… може да ме сметнете за луд, но чух… научих… че можете да ми продадете Вдъхновение! – реши да не увърта Алберт, и без друго беше достатъчно закъсал творчески.

– Писател ли сте? – усмихна се непознатият, а Алби просто кимна тъжно. – Последвайте ме…

Двамата преминаха през осветения коридор на къщата и заслизаха по мрачните стълби, които водеха към подземието. Мястото беше изпълнено с влага, мъждукаща светлина, която сякаш се боеше да свети по-ярко, и странен, изпълващ тишината с щракане, шум. Накрая пътят им бе препречен от врата – стара, почти разнебитена и едвам държаща се на пантите си. Старецът се обърна към Алберт, кимна му окуражително и отвори вратата…

Помещението бе просторно, огряно от светлина и изпълнено с купища изписани листи – някои събрани в томове, други лековато разпилени. А в центъра на стаята, върху масивна дъбова маса, стоеше Машината. Беше класическа пишеща машина – махагонова на цвят, с лъскави метални букви, които бързо тракаха по белия лист, оставяйки след себе си мастилена следа. И машината пишеше. Пишеше сама…

– За Бога! Какво е това?! – възкликна Алберт и запристъпва към чудесията, накланяйки се, за да я огледа от всички страни.

– Била е тук, когато семейството ми е купило къщата – отвърна старецът. – Като че ли винаги е била тук. И винаги така се е държала. Пише. Независимо от всичко. Дори някак сама си намира листи. Опитахме какво ли не, честна дума. Но не може да бъде спряна, нито унищожена, нито изгорена. Нищо. Понякога пише толкова бързо и щрака толкова силно, че не ни позволява да спим… Знае ли човек – може да е творение, забравено от боговете… – повдигна рамене господинът. – Можете да си изберете ръкопис. Повечето автори обикновено вземат първия, на който се спре погледът им. Считат, че ще им е на късмет.

Алберт не можеше да повярва на очите си. Разходи се из купищата ръкописи, някои от които се извисяваха над собствения му ръст. Взе един в ръце – беше стар, написан на избеляла хартия явно преди доста години, защото, когато го докосна, страниците се зарониха под пръстите му.

– Това е… това е чудо! – Алби остави ръкописа, върна се при стареца и го хвана за раменете, изпълнен с почти налудничав блясък в очите си. – Колко струва? Кажете ми! Просто назовете цена!

– О, момче… обикновено за няколко стотачки ги давам ръкописите, та да може след време пак да се върнеш… – неловко се засмя възрастният мъж и се опита да се измъкне от хватката на писателя.

– Не говоря за ръкописите. Машината! Искам я… – Алберт го пусна и се върна до масата, коленичи пред нея и прокара замечтано пръст по металните извивки на пишещата машина. – Тя е бъдещето ми…

– Наистина ли? Ще я вземете? – попита старецът и въздъхна с облекчение. – С цялото ми семейство ще ви бъдем признателни!

 

Новият роман на Алберт бе приет изключително добре. Критиката беше единодушна, че под майсторското му перо е излязла история, която засенчва трудовете и на баща му, и на дядо му. Хвалеха устремения поток на въображението му, брилянтната фабула, заплетения сюжет. Обещаваха му бляскаво бъдеще – такова, какво приляга на подобен невъздържан и самобитен талант…

 

Алберт заживя спокойно, опиянен от похвали, забравяйки, че всичко си има цена… Понякога слизаше в мазето и проверяваше какво прави машината. А тя винаги пишеше. Винаги. Той разглеждаше историите. Коя от коя по-добри! И после бързо се качваше във всекидневната, за да се обади на издателя си и да го уведоми кога да очаква следващата му успешна чернова.

И така… до една сутрин, малко след поредната премиера. Алби се събуди. Долавяше все още неуморното тракане на машината, което си пробиваше път през тухлите и бетона, та чак до спалнята му. Но далеч по-силен бе настойчивият тропот, който отекваше от входната му врата. Алберт наметна тюркоазения си халат, със самодоволно извезаното „А” на ревера, и тичайки по мраморното стълбище, се опита да въведе ред в разпилените къдрици на косата си.

Спря се на прага, пое си дълбоко дъх и отвори. Пред вратата му се бе събрала многочислена тълпа. И въпреки че всеки държеше по един том от последните му книги, като че ли не беше от почитатели, които очакват автограф.

– Ти! – мъж на средна възраст го изгледа гневно и заби показалец в гърдите му. – Как смееш да описваш живота ми! Наглец! Дори имената не си си направил труда да смениш!

– И моите сънищата… – обади се някой зад него.

– И мечтите ми… – допълни трети, преди навалицата да избухне в приказки и разправии, отправени все към писателя.

Алберт изплашено заотстъпва назад, но множеството запристъпва към него, очаквайки отговори и обяснения. А там, недалеч под тях, се долавяше неуморното щракане на пишещата машина…

 

Яница Христова е на 23 години. През 2013 година завършва „Книгоиздаване“ във Великотърновския университет, а в момента работи в столицата и е част от магистърската програма по творческо писане в СУ „Св. Климент Охридски“. Първият й опит с писането на разкази е, когато е на 9 години, и от тогава знае, че иска да се занимава с литература, но и че й предстои доста четене, учене и писане, за да може да разказва историите си по възможно най-добрия начин. През есената на 2013 година е премиерата на първата й пиеса – „Без контрол“ в театър „София“, а сега се радва на новите възможности и новите идеи, които съществуват в големия град.

 

Конкурс за кратък фантастичен разказ
по повод годишнина
от рождението на Агоп Мелконян
(2014)