Портиерът – Мартин Колев (Библиотека Хипертекст)

2
Библиотека Хипертекст
Илюстрация към Портиерът от Мартин Колев
„Портиерът“, от Мартин Колев. Илюстрация: Александър Игнатов

 

Тази публикация е част от инициативата „Библиотека „Хипертекст“.

 

Мартин Колев

Портиерът

фантастичен разказ

 

Понякога поглежда през прозореца, докато отпива от изстиналото си кафе. Денем градът е безобиден като крило на хартиена пеперуда, въздухът ухае на липа и навсякъде има пешеходни пътеки. Той облича официалните си дрехи и отива до супермаркета или просто сяда в парка с любимия си ежедневник.

Нощем всичко се изменя. С лъскавото лепило на мрака в града пролазва мирис на изгоряло и жужене като от рояк насекоми. За щастие работата на портиер го пази в безопасност. Нещо повече – той трябва да държи настойчивите кошмари навън, далеч от входа на кооперацията. Наблюдава града през остъклената врата на партера и току отпива от изстиналото кафе. Дежури буден – тези, които се опитват да влязат, могат да повредят дори камерите за наблюдение. Ключалките и охранителните системи не ги притесняват за сметка на натрапчивия човешки поглед. Нищо, че портиерът изглежда безобиден с прошарената си коса и объл корем – преструват се, че не го забелязват, обикалят кооперацията известно време и накрая продължават нататък.

Сградата е ново строителство – прилича на разбъркан куб на Рубик. Портиерът я харесва и взима всички възможни предпазни мерки: уплътнява прозорците с тиксо; сипва сол пред вратите; включва осветлението навсякъде, а към три-четири, най-кръвожадните часове, увеличава докрай радиото. Ласкае го мисълта, че тази кооперация е най-сигурната в района, а може би дори в целия град.

Но зад фасадата на смелия портиер се крият треперещи пръсти и честа мигрена. В крайна сметка той е само едно упорито старче, а градът се извисява в мрака като зъбат хищник. Случва се някой от живущите да отсъства дни наред, а сетне да отбягва погледа му и да се държи подозрително. Друг път така го засърбяват стъпалата, че се налага да проверява тайно, с половин око, дали сянката му се е отвързала и не е на мястото си. Чел е в ежедневника, че понякога ползват дори сенките на наемателите, за да получат достъп до сигурните им, уютни кооперации.

Друго от редовните му работни предизвикателства е пътникът. Той идва тъкмо към четири часа, когато портиерът бди на бюрото си и допива кафето на все по-малки глътчици. Носи дълги, хубави дрехи, но кожата му е неестествено бледа. В едната ръка държи пътнически куфар, а с другата натиска рязко звънеца. Портиерът се стряска, понечва да отключи по навик – нещо, на което непознатият несъмнено разчита. Ала живущите, които се прибират по нощите, все пак се броят на пръстите на едната ръка. Обикновено те си водят и компания – от кутията на нощния град извират не само кошмари, но и потайни, крайни удоволствия. Затова портиерът натиска не бутона за отключване, а високоговорителя. „Кой е?“, изръмжава той сънено и непреклонно. „Обърнете се, за да ви видя!“

Пътникът стои с гръб и камерите не успяват да уловят лицето му. Портиерът подозира, че изобщо няма лице – че отпред главата му е също тъй гладка и бяла, както отзад. Побиват го тръпки при вида на този потаен гост, който обикаля улиците рано сутрин. Часовете преди развиделяване носят надежда на живущите, прекарали нощта в лош сън и гърчове. Но това е и времето на най-отчаяните създания, в чиито вени тече черна, съсирена кръв.

Пътникът остава пред входната врата дълго време без да помръдне. Понякога портиерът задрямва, само за да го стресне отново пронизителното изпискване на звънеца. Така и не отключва на непознатия, но навременната му хитрост го безпокои: как тъй вижда, че е задрямал, без да се обръща към входа? Нима се различава от хората дотолкова, че има очи на тила или на китките си? Нима обърква камерите дотолкова, че ги кара да гледат навътре вместо навън? Или – в крайна сметка това е най-големият страх на портиера – той само се заблуждава, че нощният град все още няма контрол над кооперацията?

Докато се спуска по грапавото, болезнено надолнище на съня, старецът си представя присмехулните лица на живущите, спомня си всички онези пъти, в които са изглеждали съмнително и са отбягвали погледа му. „Горкото старче“, запяват те и цялата кооперация ехти от смеха им, „не вижда ли, че вече всичко е просто голям кошмар?“ Портиерът се сепва и почва да изброява наум: „Входната врата – заключена, прозорците – уплътнени, камерите – включени, асансьорът – в изправност…“ Но острите ръбове на страха избуяват в плодотворната почва на кошмара му. Той вижда как всеки има достъп до кооперацията, как по прозорците се стича черно лепило, а през камерите надничат животински очи. „Луд е“, повтарят живущите и обикалят в кръг, хванати за ръце. „Луд е за връзване.“

По някое време портиерът се събужда, а пътникът е изчезнал. Нощният град също е на изчезване. Небето вече не е черно, а синьо като избледняло мастило. Старецът повтаря наум списъка, но всичко си е на мястото: вратата е заключена, прозорците – уплътнени и тъй нататък. Той вдига доволен ръце нагоре и казва: „Това беше – най-страшното мина! Скоро всички ще станат и ще тръгнат за работа, а аз ще ги изпратя и ще си продължа съня спокойно.“ Открай време предпочита да спи по светло.

Постепенно портиерът свиква с рутината на работата. Всяка сутрин той гледа как нощният град изчезва и си отдъхва, вдига ръце нагоре и казва: „Това беше – най-страшното мина…“ Докато една сутрин не прекъсва любимата реплика по средата. Щом вижда опаката страна на дланите си, той съвсем онемява. Навива нагоре ръкавите на пуловера си, повдига крачолите на панталоните, извръща се да огледа раменете. Цялата задна половина на тялото му е почерняла като нагорещен асфалт. Трябват му няколко минути да се съвземе, да установи какво е станало. Сетне още няколко минути, за да повярва, че сянката се е слепнала за кожата му.

Успели са да го надвият, докато спи. Може би ги е пуснал сам, щом защитните стени на съзнанието са олекнали под тежестта на тишината? Впрочем детайлите нямат значение – вече са пришили сянката към кожата му, превърнали са го тъкмо в това, което му плащат да не допуска в кооперацията. Едва ли ще си намери повече работа като портиер. За Бога – какъв портиер, той вече трудно може да се нарече човек… Остава му единствено да излезе вън в нощния град, да обикаля кварталите с отчаянието на куче, да клечи по входовете като пътник, несигурен в крайния си маршрут.

Едва успява да отвори вратата с потните си, треперещи пръсти. Панически пристъп запушва гърлото му. От години – може би даже десетилетие – не е излизал по тъмно. Нощният град все още не е избледнял съвсем – въздухът, остър като крило на хищна птица, ухае на липов цвят. Портиерът побягва по празните улици, насила изкарва нещо като писък от дробовете си: „Помощ! Някой да ме спаси, сянката ми… Помогнете!” Когато и дробовете му се предават, той пада върху сухия тротоар. Градът тихо го наблюдава през десетките си стъклени очи. „Помогнете”, прошепва портиерът, но единствено прозорците на неговата кооперация светят. „Помогнете”, повтаря той, но няма кой да го чуе – останал е сам, съвсем сам в района, а може би дори в целия град.

Прочетете специалното интервю с Мартин Колев за „Библиотека Хипертекст“.


Снимка на Мартин Колев
Мартин Колев

Мартин Колев е роден в Бургас през 1989 г. Завършва психология в СУ и започва магистратура по творческо писане, пак там. Автор на сборниците с разкази „Кучето на терасата“ (2009) и „Микро“ (2016). През 2017 г. печели петия конкурс за камерна пиеса „Славка Славова“ на Театър 199. Предстои излизането на първия му роман, „Софийски магьосници“.


Библиотека Хипертекст е онлайн платформа за публикуване на кратки разкази, която се разработва в партньорство между онлайн списанията ShadowDance и Сборище на трубадури и прилага за пръв път в България модела на западната жанрова периодика.


Стани част от библиотеката!
Изпрати ни своя разказ

тук

Коментари

коментара

2 КОМЕНТАРИ

  1. Според мен има поне двадесетина изречения, които се нуждаят от сериозно редактиране. Това ми се вижда основният недостатък.

  2. За мен разказът беше увлекателен, не видях някакви неточности, които да ме натоварят излишно. Винаги съм отбягвал да чета точно такъв тип фентъзи, но тук останах приятно изненадан, поздравления!

Comments are closed.