Първоначално бях решила да си спестя коментарите по тази книга. Някак нахално ми се видя и безочливо да говоря за нещо, което е познато от доста време. После се оказа, че сред познатите ми Льоса не е чак толкова познат. Приятелите и те се оказаха вдигащи рамене. Какво пък. Реших да съм нагла. Удоволствието, което ми предложи тази книга, го заслужава. Ако сте чели „Леля Хулия и писачът“ на Марио Варгас Льоса – ще се радвам да чуя Вашите впечатления, ако не сте – що дремете още, беж към книжарницата, пускайте поръчка в нета, проверете библиотеките (има и по-старо издание), разпитайте приятели. Чудесна книга. Не я пропускайте.

Заслугата да я открия за себе си е на един човек, чието мнение и литературен вкус не са ме подвеждали. Когато говореше за „Леля Хулия…“, това споменаване беше така емоционално и трескаво, че първо се почудих какво толкова, а после любопитството свърши своето. Тук казвам официалното си „Благодаря!“

По темата има достатъчно писано, вижте

това:

http://literaturatadnes.com/archives/614

това:

http://www.monitor.bg/article?id=80662

това е за Льоса…

А тук има откъс.

Ако щете вярвайте, но този път даже ще поразкажа. Естествено, че това е много мръсен номер, защото моето разказване няма нищо общо с красотата и лекотата на повествованието при Льоса, но нали трябва да страдате ;)

В кратичките ревюта на книгата пише, че е един до известна степен автобиографичен роман, описващ любовта на Льоса с леля му и паралелно с това историята на един създател на радио-пиеси.

Ха. Грънци. Това върви да ви го каже някой, който по задължение е попрегледал книгата и отбива номера. (Ако сте хитри, ще прочетете какво казва той за романа си – написано е с едни ситни буквички в началото на книгата, но може много лесно да се пропусне и да си призная – стори ми се находчиво от страна на издателите да го сложат там и така.)

Льоса просто лови любопитството на читателя с това „автобиографично“, а любовта с лелята… тук вече на клона са се метнали n на брой маймуни и с широко отворени очи шарят по редовете, търсейки прелюбодеянието. Страдание за подобно любопитство е нужно и си го получават – историята с лелята е една от сюжетните линии, разплитащи се през цялото време. Но ако беше само тя – … щеше да е един средно плосък и доста безинтересен роман. Ако останалата част от книгата – отделни разкази (съвсем леко недовършени), беше събрана в един сборник – има майсторство, но и те щяха да са в графата средна работа. (Добре де – може да се класифицират и като „добри“ – аз съм мрънкалник.)

Ето тук е майсторското изпълнение. В частта, където Льоса уж разказва историята за леля Хулия, той вкарва и описанието на личността и „творчеството“ на Педро Камачо (писачът), а в разказната част, която се редува с първата, оживяват героите на Камачо. Това обаче разбирате в движение, защото първоначално историите звучат някак правдоподобно, с течение на повествованието те стават все по-странни и все по-шантаво забъркани, следвайки състоянието на писача.

Дотук нищо не сте разбрали от книгата, а аз съм ви разказала доста – надявам се, че вече е започнало да ви гложди любопитство.

Ето как аз видях този роман. За едни автори писането е развиването по специфичен начин на определена история, за други то е сериозно и задълбочено проучване, което ви поднася само квинтесенцията на авторовите открития, оставяйки ви сами – да търсите и искате още от това, което ви е представено. Има и една трета група – те също разказват история, също правят своите проучвания, но… пишейки, тези хора се забавляват, играят си със сюжета, с вас, със себе си, със света. Моделират всичко това, пречупват го по странен начин, показват ви го от неподозирани ъгли и когато попаднете в него – обречени сте на магия. Точно тази група е групата на майсторите. И поне в този си роман Льоса е един от тях – според мен (не казвам, че и на други би трябвало да хареса толкова много ;) ).

Историята беше като пътека, поръсена с трохи, които ме водеха към целта. Тук мъж на 50 в разцвета на силите си, там сушени сливи, после страстен ухажор и неумолимата му дама, много смях, щипка любопитство и красив текст. Това беше плетеница, филигранна, пъстра и забавна, в която аз също бях поканена да играя, да се забавлявам и да откривателствам – беше истинско приключение. Съжалявам само за едно нещо – свърши.

Надявам се и вие да изпитате това съжаление ;)

Книгата е издадена от Издателска къща „Хермес“, но има и издание от 81-ва на „Христо Г. Данов“, по-новото издание, което аз четох, е преведено от Емилия Юлзари и мисля, че е доста добре направено.

На смелчаците: приятно четене!