Глен Кук - Хрониките на Черния отряд

Гледам книжките и се чудя – за кой дявол реших да събирам неиздаден или по-скоро в твърде дълъг процес на издаване многотомник, описван най-често като мрачно мъжко военно фентъзи, след не напълно удовлетворителната ми среща с Кралят-маг на Бънч преди около година-две? Да, вярно, изглеждат много добре стройно подредени, колекционерски номерирани, с лъскави стилни черни гръбчета, но Хрониките в крайна сметка са точно това, което си мислите, че са на най-пръв поглед. Този път обаче много по-добре направено и балансирано за доста повече и различни от клиширания тип фентъзи читатели – визирам напъпилите тийнове с тонове диви хормони, почти неконтролируема агресия, депресивен постоянен сблъсък с бруталната реалност и силна привързаност към някои свои крайници. Да, точно така ви виждат комерсните писатели, не им се обиждайте, семейства хранят и ако не използват слабостите ви, няма друго какво да правят.

Тъмно или дарк ако щете, мъжко, грубовато фентъзи, но уравновесено с наистина ярки силни женски образи, които могат да сритат със смайваща ефективност n на брой оперени мъжки задници. Хардкор биткаджийско, с мащабни военни кампании, люти многохилядни битки, учудващо само с лекички намеци за някакви любовни упражнения между правилните полове, но все пак четимо и от жена фентъзи-читател, без да се жертва на цената на твърде много прозявки или загрявания на бузките от някоя по-срамотна сцена. И с наистина страшно добро чувство за хумор – черно, цинично, хитро, приятелско. Точно такива трябва да са военните шеги – когато шепа мъже без особени специални умения биват подгонени от демоните на всички адове околовръст, трябва да се смееш, иначе полудяваш и биваш изяждан. В някои случаи буквално. Някой го беше нарекъл реалистично фентъзи, и е прав. Но не говорим за онази тъпа пошла кифленска реалност, която ви чака под прозореца, а всичко е изградено толкова истинско и достоверно, че сам се чудиш как така страната ти не се управлява от Дълга сянка, или защо все още Гоблин и Едноокия не са ти разпердушинили холчето в епична битка между пръскащи газове лилави гъсеници и ръсещи ярки храносмилателни сокове мъхести паяци с импски произход. Не ви е ясно, знам, но след 7 книги чувстваш тези образи страшно близки, и дори такива нелепи простотии ти се струват част от нормалното ежедневие. Това може да е историята на твоята тайфа, поставена в нечовешки условия, когато оцеляването ти е под толкова голям въпрос, че най-голямата ти мечта е да си изкопаеш една дълбока дупка в земята и да поседиш на топло в нея, очаквайки каквото там ще идва да те яде. Само че не можеш да си позволиш дори и това, а продължаваш, и даже побеждаваш, макар и да губиш едновременно. Предателства и загуба на приятел, съмнения в любимия, открадване на най-ценното ти, преследване на мечтите, търсене на щастието, приемане на по-малкото зло – всеки твой злободневен проблем е тук, под слънцето на странен свят изпълнен с магия и странни същества почти до пръсване. И те кара да се чувстваш… абе, да чувстваш. Не е малко.

Не се отказвайте след първата книга и не ги изгълтвайте наведнъж – черното понякога идва малко в повече, а отчаянието леко настъпва надеждата по пръстите в битката за вашата лична читателска емоция. Кук е направил много добри и лесни за харесване и съчувствие герои, макар че не открих ни един, който можах да нарека с чисто сърце добрия. Или лошия. Даже нехората са толкова истински хора, че ти се иска да потупаш приятелски и най-големия злодей и да му кажеш, „Другия път пробвай пак, братче“. Защото друг път почти винаги има, в книгите на Кук малко трудно се умира окончателно, макар че чувството за прекомерни загуби на приятели присъства непрекъснато. Майсторски похват, без съмнение. Ще очаквам и последните три книги от аналите на не толкова черния в крайна сметка отряд – дано „Лира Принт“ съумеят да ги издадат в близките година-две, изпълнена съм с почти подплатени с реални причини надежди. Защото си заслужава – всяка книга, всеки ред, всяка гледна точка, нов похват, нов герой или въплътил се стар такъв – големите поредици не доскучават само ако се експериментира в тях, а Кук това умее, и то смея да кажа, повече от успешно.