В началото на годината дадох тържествено обещание, че през 2012 година ще чета само бърза, леснодостъпна и непретенциозна литература. Или че ще я пиша – решението ми беше малко неясно по отношение на това. Както и да е, в огромния списъка със задачи, който си съставих, е записано „четене на забавни книги“, и най-вероятно съм имал нещо по-конкретно предвид, но седмици по-късно книгите, които чета, се подреждат на опашката сами и не дават и пукната пара за дадените тържествени обещания, а на мен не ми остава нищо друго, освен от време на време да проверявам какво ми е минало пред очите и да подбирам най-несрамното или по-несвръхсекретното от него и да го споделям. Причината да взема това решение може би се крие и във факта, че от години изпитвам глад за непретенциозната и забавна проза, която на първо място ме накара да се изгубя за пръв път из лабиринта на библиотеката в старото ми училище и никога повече да не намеря обратния път. Книги като „Карлсон, който живее на покрива“, „Том Сойер“ и разбира се, „Билбо Бегинс, или дотам и обратно“. Не толкова елементарни, колкото ясно скроени и чисти като намеренията на малчуган в лятна неделна сутрин – книги, които не крещят за неразрешими конфликти и непреодолима болка.

След като изгубих безценно време с първите две части на трилогията „Thrawn“ от Тимоти Зан – доста популярното продължение на оригиналните „Star Wars“, от което засега не съм особено очарован (но за това друг път или никога), се върнах към първоначалното си желание да надникна в една от последните книги на Джон Скалзи – книгата със странното заглавие „Fuzzy Nation“, която Мишо преди време разгледа в своя блог за видеоревюта „Омагьосано време“.

„Fuzzy Nation“ е така нареченият от автора си reboot – преработка на вече известно заглавие от близкото минало с вплетена нова гледна точка и свежа, съвременна перспектива, в съзвучие със съвременни проблеми и разбирания. Вдъхновението на Джон Скалзи (автор на „Войната на старците“) идва от романа на Х. Бийм Пайпър „Little Fuzzy“, писан през 60-те години на ХХ в. във времена, когато фантастиката и бездруго започва да придобива още по-неочакван и интригуващ характер и да посяга още по-уверено към темите на „сериозната“ литература. Още в началото на „Fuzzy Nation“, както във всеки един добре написан, забавен роман, е заложена подкана за незабавна игра с въображението на подрастващия читател.

Главният герой Джак Холоуей е „златотърсач“, работещ за междупланетна корпорация, и по всичко личи, няма нищо против да прекарва дните си на слабо изследвана планета на стотици светлинни години от Земята само в компанията на Карл – точно така, неговото вярно куче, дресирано да изпълнява забавни номера, за да разнообразява иначе еднообразното му всекидневие на космически първопроходец. Холоуей е единак, коефициентът му на интелигентност е над умерено високия, отношението му към живота е небрежно и лековато, а в миналото му има повече, отколкото се изисква за резюмето на човек, тръгнал да търси лесна печалба сред опасностите на пограничните територии. Не дава и пет пари за предписания и нормативи и първата му работа в романа е да наруши правилата и да се натъкне на баснословни залежи, от които слюнките на директорите на компанията, за която работи, ще удвоят и утроят дебита си – толкова баснословни, че да приковат вниманието им почти незабавно и да го въвлекат в сложни комбинации, чиято цел е Холоуей да опази правото си на процент от находището, след като директорите на компанията решат, че нямат желание да делят милиарди с дребна риба като него. Насред светкавичната завръзка и лекотата, с която Холоуей се забавлява с разпоредбите и галактическите закони, се появява нова любопитна подробност, може да се каже дори пречка за интересите на компанията и самия Холоуей за бързо забогатяване – на планетата вероятно има население от разумни, пухкави създания, чието присъствие може да спре разработването на залежите й с години, дори векове. Чия страна ще вземе Холоуей в тази въртележка от интереси и събития – на компанията, своята или на местните разумни създания? Ще открием ли какво се е случило в миналото му и какво го е накарало да потърси щастието накрая на познатия космос? Ще възтържествува ли справедливостта и ще излязат ли всички с чест от ситуацията?

Скалзи пише бързо, диалозите на героите му са остроумни и смислени, почти във всяко изречение ви очакват изненади и умението на оригинален разказвач. Психологизирането има удовлетворяваща дълбочина, но не достига до смазващи дълбини. Свръхземните въпроси присъстват, но не се натрапват.

Като reboot на своя предшественик и франчайза около него „Fuzzy Nation“ е успешен роман, без претенциите да се превърне в една от класиките на специалния ви рафт с книги, и „забавление за цялото семейство“. В него има хумор, по малко сериозни и по малко тъжни моменти, но преди всичко до самия край от книгата струят позитивната нагласа и оптимизмът, че дори в далечното бъдеще, в затънтените кътчета на Галактиката, човечността няма да се изроди и няма да се превърне във филм на ужасите.