Библиотека Български разкази

Криви огледала, от Денка Колева, фантастичен разказ

Криви огледала, от Денка Колева, фантастичен разказ

(Водещ на рубриката „Къс разказ“: Gost)

Криви огледала

фантастичен разказ

от Денка Колева

Ухажваме всеки град по един и същи начин, с едни и същи сладки обещания и бляскави илюзии. Когато пристигаме, те чуват първо музиката – гъста и лепкава като вишнев сироп, който се стича бавно по гърлото и остава дрезгава следа след себе си: „там-та-та-рам-та-та, рам-та-та-рам…“

После ги връхлитат светлините – рояк пъстроцветни лампички, които намигат закачливо, хартиени фенери с романтична загадъчност. Привличаме ги, както запален факел мами и събира покрай себе си нощни пеперуди.

Много преди да пристъпят в магическия кръг на панаира, вече са изкушени от уханието, което пускаме на свобода в такава нощ – уютния дъх на пуканки в масло, лекия розов аромат, който се носи от захарния памук; понякога падат в плен на тежката миризма на понички или лепкавия мирис на карамелени бонбони.

Като тайнствени нощни цветя разцъфват караваните ни, предлагайки какви ли не изкушения на жадните за цветове, лакомства и чудеса очи на гостите ни. Кончетата на въртележката започват да се гонят, клоуните да се гримират, пушките на стрелбището се зареждат и плюшените мечета се поотупват праха, старият латернаджия завърта ръчката на магическата си дървена кутия: „там-та-та-рам-та-та…“

Всичко е готово. Капанът е заложен.

Никога не идват сами. Винаги са с някого – семейство, приятел, група приятелки. Но няма значение – никога не са в безопасност. Как наивно потъват в това лепкаво чувство за сигурност, на което ухае изкусната ни паяжина. Розова и захарна е, но пак е смъртоносна. Знам го по-добре от всеки.

Време е да се подготвя за собствената си роля в това представление. Твърде дълго съм я навличала като любим шал, с който никога не се разделяш. Вече се е превърнал в удобна дрипа, която не топли, но приляга като втора кожа. Изнасям светлината отвън, за да направя място и да настаня сенките в ъглите на фургона. Заглушавам единствената останала ми лампа с червен воал. Тази нощ до мен ще бъде само тежкият упойващ мирис на тамян. Обгръща ме като силните ръце на отдавна забравен любим.

Едва съм подредила картите на покривката, и ето че тя влиза. С времето се научих да познавам жертвите ни от пръв поглед. Дори понякога и той е излишен. Надушвам неспокойните души. Улавям характерния им аромат – смесица от крехка чувствителност и замайваща несигурност. Тревожните души са лесна плячка – те все още не са пристъпили в изгарящата светлина на истинския свят. Предпочитат приглушената романтика на свещи, а защо не и нашите пъстри светлинки? Обичат пукануки и печена тиква с карамелена коричка и вярват, че там, където блещукат меки светлини, е безопасно. Каква заблуда! Където има светлина, винаги се раждат сенки.

Как ли не облечена я виждах – нея, неспокойната душа. Понякога е затворена в мълчание и гледа през тъжните очи на някой старец. Друг път е покрита с жизнеността и крехкото чупливо самочувствие на някой млад наивник. Девойките я крият с весели усмивки и дълги буйни коси. Виждала съм я да се подава иззад татуировки, пиърсинги, модни шапки, черни или цветни дрехи. Но под всичко това тя все пак веднага се долавя – неспокойната, несигурна душа.

Тази нощ е скрита в закръглена червенокоска с упорит поглед, който обаче е само маска на стеснение и някаква неясна надежда. Уплашена е, макар сама да не знае защо. Ех, миличка, не аз съм заплахата. Аз съм само една нишка в цялата паяжина, а паякът дебне и всеки наш трепет го зове. Скоро ще те усети, нежна пеперудке!

– Искаш да разгадая бъдещето ти, миличка? – започва моето изпълнение. – Седни, мила, и нека попитаме картите какво те очаква.

С леко отворена уста тя сяда и сеансът започва. Няма нужда да гледам картите – знам за какво копнее всяко момиче. Някога и аз копнеех за същото. Тя иска любов, но истинска. Приключение и собствена история, достойна за филм или поне книга. Но това безпокойство в сърцето, в душата, все я тормози, все я кара да се съмнява. Достойна ли е?

Да, о, да, миличка, истинската любов върви към теб. Оглеждай се непрекъснато, защото е близо. Ще я срещнеш съвсем скоро, може би дори още тази нощ, тук, край нашата въртележка с кончетата.

Тя вече диша учестено. Знам, че по-рано си е взела от сладкия като сън вишнев сироп, който продават при пуканките. Светлините са я замаяли и тя е вече готова за моята порция илюзии и мечти.

Всеки път е трудно. Всеки път искам да замълча, но защо? Няма смисъл. Загърнала съм се в ролята и само тя ми е останала, топла и уютна, срещу студа вътре в мен.

Момичето вече е пияно от обещания и щастливи поличби. Става от стола, като леко се олюлява на високите си сандали и ми благодари с тих гласец. Сега погледът й е трескав и нетърпелив. Оставя дребна банкнота в паничката на масата и излиза.

Поглеждам през завесите и виждам, че наистина не е сама. С нея има някакво момче – брат или приятел. Опитва се да я хване за ръката, но тя няма време да го слуша. Голямата любов я чака някъде там – може би край въртележката. Отблъсква го и отново се гмурва в светлините на панаира, а той гледа известно време след нея. Отчаян, пъха ръце дълбоко в джобовете си и тръгва в друга посока.

Промъквам се навън и тръгвам под прикритието на сенките след нашата пеперуда. Наистина е отишла на въртележката. Може би само да погледа, както сама се убеждава, но мисля, че все пак тайно се надява тази нощ тук да се реши съдбата й. За съжаление така и ще стане.

Кончетата се гонят в шеметен водовъртеж от светлини и глъчка. Накацали върху тях, децата пищят, подават си ръце и се замерят с пуканки.

Както си и мислех, той отново е тук и чака. Облян е в светлината на нощта. Съвършен е, а виждам и че днес отново е облякъл алената риза. Тръгва към нея и сякаш случайно двамата се сблъскват в тълпата. Усмивка, докосване, възхитен поглед, отправени все към нея. Обречена е. Замаяна е от светлините, миризмите, виковете на децата, вишневия сироп, алената риза, гласа ми, който още чува в главата си – шепна й сладки лъжи, в които отчаяно иска да повярва.

Той я хваща за ръката и вече заедно продължават обиколката на милионите изкусителни примамки, които сме заложили за нея. А аз продължавам да ги следвам по петите в мрака. Изпитвам жал, но за кого – за нея, или може би за себе си?

Стигат до павилиона с кривите огледала и разбира се, той я убеждава да погледнат. Отваря леката врата, пропуска я, тръпнеща от вълнение, пред себе си и влиза.

Край. Капанът щракна. Всичко свърши за още една пъстрокрила пеперуда. Паякът я отведе до центъра на паяжината.

Трябва да си тръгна. Изиграх ролята си, не съм нужна вече, но не мога да откъсна поглед от вратата. Вече не се крия в сенките – няма от кого. Стоя и чакам, макар да знам какво следва. Колко пъти съм заставала така безмълвно втренчена в щракналата вече примка…

Миг ли мина, или цяла вечност, преди вратата да се отвори – никога не ще узная. Сега с него сме лице в лице. Доволен е от лова, но е и раздразнен, че пак го следвам по петите.

– Пак ли ти? Защо се влачиш всеки път до тук? Какво очакваш да стане? Да не би да си въобразяваш, че някога ще намериш сили да се намесиш? И да си можела, вече е твърде късно. Ти си само сянка! Не ми ли вярваш? Влез и се увери сама!

Подчинявам се и двамата влизаме в павилиона. Сумрачно е. Посрещат ни само огледалата. Виждам ги за първи път от не помня вече кога. Виждам себе си в тях за първи път, откакто влязох в капана, не помня вече кога.

Аз ли съм това? Тази сбръчкана, прегърбена старица с оредели коси под прокъсаната кърпа, с лице, набраздено от бръчки и спукани капиляри, наистина ли съм аз? Друг образ ме гледаше някога от тези огледала. Не беше съвършен, не беше дори много красив, но не беше и това. Тогава се видях в безброй деформирани варианти на самата мен. Смеех се, защото бяха илюзия, но не можех да се отърва от усещането, да заглуша гласа на неспокойната си душа, че може би не аз съм истинското отражение на аз, а по-скоро някой от тези образи. Той бе до мен тогава, както е бил до много други в много други подобни нощи. Където и да застанеше, както и да се отразяваше, лицето му изглеждаше винаги перфектно – самото съвършенство. Това още повече ме замайваше и смътната тревога се превърна в страх. Но най-лошото дойде с последното огледало. Погледнах се в съвършено гладката му сребърна повърхност и там не чакаше някаква гротеска, някаква странна измислица на мен, а само аз самата. Обикновено момиче с кльощави колена, гърбав нос и зле скроена сива рокля. До мен – най-съвършеното същество на света. Тогава ми се стори, че дори изродите, които ме гледаха с моите очи от кривите огледала, са за предпочитане от собствените ми безличност и незначителност. Спомням си, че имах мечти – големи, цветни мечти. В онзи миг почувствах, че те не ми отиваха, както не ми отиваше и зле скроената ми сива рокля. Исках да видя нещо дрго, нещо повече в това огледало, а то продължаваше упорито да показва само мен. Това не ми се струваше достатъчно.

Още не мога ясно да си спомня какво се случи после. Като в някакъв сън се виждам как пристъпвам през огледалото. Повърхността му е хладна като водна повърхност, минавам през него като през копринени завеси. После – мрак. Само той беше до мен там сред нищото. Шепнеше в ухото ми, че за да бъда съвършена като него, за да бъда нещо повече, ми пречи единствено тази неспокойна душа, която нося в себе си.

– Остави ми я… Не ти трябва нито тя, нито каквото и да е… Само ти пречи…

Когато се събудих, бях неговата нова асистентка, която му помагаше да прави фокуси в други градове. Забравих всичко, което някога бях, защото вече не бях аз. Бях неземно хубава, жива кукла с мъртви очи. Студът отвътре, който изпитах за пръв път онази нощ, не ме напусна никога.

Кога е било? Вече не помня. С годините загубих необикновената красота, за която отстъпих душата си.

Но никой не напуска панира. Тук за всеки има място и от всеки има някаква полза в непрестанния лов на неспокойни души.

Знам, че нежно закръглената червенокоска е някъде там в мрака отвъд огледалото. Скоро ще изплува оттам като неземна нимфа, за да приеме съдбата си.

След час ще изгасят светлините, музиката ще спре, ще приберат въртележката, ще свалят костюмите и ще размажат грима. До сутринта вече няма да има и следа от нас. Няма да открият панаира, никога не го откриват.

Заставам пак пред себе си. Виждам как зад рамото ми той се хили. От огледалото вече ме гледа едно чудно хубаво момиче с огнени коси. Тя пристъпва през рамката, а очите й са празни и разфокусирани. Знам какво я чака – нищо. Затова на свой ред минавам през стъклото. Зад мен дочувам приглушения напев на латерната – там-та-та-рам-та-та… Протягам напред ръце в мрака с надежда да открия някак пак душата си.

* Разкази за рубриката изпращайте на адрес: или през формата за контакт.

Денка Колева е родена на 7 април 1989 г. Завършила е Втора езикова гимназия „Томас Джеферсън“. В момента учи последна година Журналистика в Софийския университет. През 2006 г. участва в конкурса за приказки на предаването „Искрено и лично“ и е избрана заедно с още 12 победители. Приказките са и предпочитаният жанр, в който пише. Увлича се по съвременни фантастиката и фентъзи, но като цяло предпочита класиките. „Майстора и Маргарита“ на Булгаков, „Възпоминание за манастира“ на Жузе Сарамагу, „Парфюмът“ на Патрик Зюскинд са сред произведенията, които силно са й повлияли. Надява се скоро да успее да издаде собствена книга с приказки, макар и не съвсем детски.

Един коментар по “Криви огледала, от Денка Колева, фантастичен разказ

  1. Дали е криво едно огледало или има някакви други дефекти, може да придадът на изражението ти съвсем друг облик.Лично на мен са ми доста забавни кривите огледала, където те пречупват и може да изглеждаш като малко джудже.Малките стаи честo ни ограничават и ни карат да се чувстваме неудобно. За щастие ние можем да променим това като използваме някои лесни и класически трикове в дизайна, а именно с поставянето на няколко огледала, всичко ще се промени.

Коментарите са изключени.