(Водещ на рубриката „Преводен разказ“: Зорница Цветкова – Ашли)

Доктор Кити разрешава всичките ви любовни проблеми

фантастичен разказ

от Кери Вон

(оригиналът се появява за пръв път в „Weird Tales“ 324 през лятото на 2001 г.)

 

– Следващо обаждане, здравейте. В ефир сте.

– Ами… приятелката ми. Не иска да ме ухапе.

Боби от Сейнт Луис звучеше като да е на около двайсет, детински и нервно. Недодялан пост-пубертет с фантазии, по-големи отколко можеше да поеме. Вероятно бе облечен с черно кожено яке и имаше поне една татуировка… на място, което можеше да прикрие с тениска.

– Окей, Боби, дай малко по-бавно. Приятелката ти значи.

– Аха?

– Приятелката ти е върколак.

– Аха – леко замечтано каза той.

– И ти искаш тя да те ухапе и да те зарази с ликантропия.

– Ъ-х, аха. Тя казва, че не осъзнавам в какво ще се забъркам.

– Не мислиш ли, че може би е права?

– Ама решението си е мое…

– Би ли я принудил да прави секс с теб, Боби?

– Не! Това ще е изнасилване.

– Тогава не я насилвай. Само си представи колко виновна би се почувствала, ако го направи, а ти после си промениш мнението. Това не е татуировка, че да можеш да я премахнеш с лазер. Говорим за пълна промяна на начина на живот. Да се превръщаш в кръвожаден звяр всеки месец, да криеш това от всички останали, да се опитваш да водиш нормален живот, когато дори не си човешко същество. Запознавала ли те е с глутницата си?

– Ъ-ъ, не.

– Тогава наистина си нямаш и идея, за какво говориш, като казваш, че искаш да станеш върколак.

– Ъ-ъ, не.

– Боби, аз обикновено правя предложения, вместо директно да казвам на хората какво да правят, но в твоя случай ще направя изключение. Послушай приятелката си. Тя знае по въпроса в пъти повече от теб, окей?

– Ъ-ъ, окей. Мерси, Кити.

– Късмет, Боби – казах и затворих. – И късмет и на приятелката на Боби. Съветът ми към нея е да зареже пича, няма нужда от толкова стрес в живота си. Вие слушате „Среднощния час“ с мен, Кити Норвил. През последния час обсъждахме връзките с ликантропи, разчепкахме ги до кожа и кости. Ще направим пауза за реклама и ще се върнем за още обаждания.

Помахах през прозорчето на студиото на Мат, техника ми. Той натисна превключвателя. Знакът „в ефир“ изгасна и зазвуча сигналната песен на шоуто, „Bad Moon Rising“¹ на Кридънс Клиъруотър Ривайвъл. Смъкнах слушалките си и бутнах настрана микрофона.

Всички искат да са чудовища. Или да познават някое чудовище. Или поне така твърдят. Опасността е опияняваща, а какво може да бъде по-опасно от същество с ноктите на вълк и съзнанието на човек? Или пък по-пленително от ужаса, който ви съблазнява в нощта? Толкова много страховити и интересни неща се случват през нощта, а чудовищата ги контролират всичките. Колко привлекателно, да станеш част от това. Според статистическите данни за шоуто над три четвърти от слушателите не са свръхестествени същества… и нямат досег с такива. Значи търсят задочната тръпка, искат да изпитат чувството на угроза, докато са в безопасност по домовете си, да си представят опасността в света навън, отвъд стабилните стени на жилищните си квартали, и да изпитат ужаса. Може би да изживеят първичния родов спомен за времената, когато хората не са имали стени, които да ги делят от нощта. От тези три четвърти половината си мислеха, че всичко е на майтап, „псевдо-документалистика“. Всеки знае, че чудовища не съществуват.

Обаче останалата четвърт. Правех шоуто заради тях. За да знаят, че не са сами.

Двеминутната пауза свърши, Мат отброи с пръсти през прозорчето. Знакът „в ефир“ се включи, лампичките на таблото ми с обаждания светнаха. Слушалките – сложени, телефонната линия – включена.

– Добре дошли отново в „Среднощния час“. На телефона с нас е Сара от Сиукс Сити.

Жената бе в сълзи. Бореше се да не заплаче, загубена кауза:

– Кити?

– Привет, Сара – казах успокоително, приготвяйки се за атаката. – За какво имаш нужда да поговорим?

– Съпругът ми – каза тя с дълга, насечена въздишка. – Миналата седмица го сгащих. Искам да кажа, издебнах го. – Тя направи пауза, а аз я оставих да се стегне, преди да я подканя да продължи.

– Какво се случи, Сара?

– Той… той се превърна… във… във вълк. В гората… зад къщата ни. След като реши, че съм си легнала.

– А ти нямаше представа, че е ликантроп.

– Не! Искам да кажа, подозирах. Командировките всеки месец по време на пълнолунието, това, че ядеше пържолите си алангле. Как може да крие такова нещо от мен? Аз съм му съпруга! Как е могъл да го прави? – Гласът на жената продължи да трепери, докато накрая почти квичеше.

– Постави ли му въпроса директно? Говори ли с него за това?

– Да, да. Искам да кажа, попитах го. Той каза само, че съжалява. Вече дори не иска да ме погледне в очите!

– Сара, поеми си малко дъх. Точно така. Знам, че е голям удар, но нека заедно да го обмислим. От кога сте женени?

– Шест… шест години.

– А съпругът ти каза ли от колко време е върколак?

– Две години.

– Така, Сара, сега ще те помоля да погледнеш на ситуацията от негова гледна точка. За него вероятно е било доста травмиращо да стане ликантроп, нали така?

– Да. Той работеше сам нощна смяна, заключвал е магазина, когато е станало. Каза… каза, че е имал късмет, че се е отървал. Защо не ми е казал?

– Не мислиш ли, че се е опитал да не те тревожи? Имали сте добър брак и не е искал да прецака нещата, нали? Сега, не казвам, че е постъпил правилно, Сара. В един страхотен брак би ти казал веднага. Но му се налага да пази тайната си от доста хора. Може би не е знаел как да ти признае. Може би се е страхувал да не го напуснеш, ако ти каже.

– Нямаше да го напусна! Обичам го!

– Но хората все пак изоставят партньорите си, когато нещо такова се случи. Той вероятно е уплашен, Сара. Я слушай, той още ли те обича?

– Така твърди.

– Знаеш ли какво бих направила аз? Щях да седна да поговоря с него. Кажи му, че си наранена, но искаш да го подкрепяш, ако оттук-нататък е откровен с теб. Преди това обаче трябва да решиш дали можеш да останеш женена за върколак. Трябва да си също толкова откровена със себе си, колкото искаш той да бъде с теб.

Сара вече се беше успокоила. Леко похълцваше след сълзите, но гласът й бе стабилен:

– Окей, Кити. Разбирам. Благодаря.

– Обади се да споделиш какво е станало накрая. Успех, Сара. Добре, чакат ме още доста обаждания, затова да продължаваме. Кормак от Лонгмонт, здравей.

– Знам какво си.

– Прощавай?

– Знам какво си и идвам да те убия.

Винаги имах и по някое друго странно обаждане. Можеше да се очаква с такъв тип шоу. Затова и Мат отсяваше обажданията преди да ми ги предаде. Този тип беше казал, че има въпрос за ликантропията и БПП ².

Можех да прекъсна обаждането на момента. Вероятно това трябваше да направя. Но странните обаждания винаги ме интригуваха.

– Кормак? Би ли ми обяснил за какво говориш?

– Аз съм ловец на глави. Специализирам в ликантропи – гласът му просъска и заглъхна за момент.

– По мобилен телефон ли се обаждаш?

– Ахам. В лобито на сградата съм и идвам да те убия.

Добричкия Мат, вече бе набрал телефона на охраната. Виждах го как държи слушалката, просто си стоеше там. Не говореше. Какво ставаше?

Мат тръшна слушалката:

– Никой не отговаря – каза той достатъчно високо, за да го чуя през стъклото на студиото.

– Сътворих малка диверсия навън – каза Кормак. – Охраната на сградата е извън сградата. – Тук Мат вдигна телефона и започна да набира, само три цифри, след като избра външна линия. Викаше кавалерията.

После отново ги набра. И отново. Лицето му пребледня:

– Дава заето – изговори безгласно.

– Успял си да блокираш 911?

– Аз съм професионалист – отговори Кормак.

Проклятие, случваше се съвсем наистина. Дочух иззвъняването на асансьора на партера, плъзгането на вратите му. Беше психологическа тактика за сплашване, да ми се обади по телефона и да ме кара да слушам как се развива собственото ми покушение. Беше успешна тактика.

– Окей, идваш да ме убиеш и ми се обаждаш по мобилния, за да ме предупредиш.

– Част от сделката е – някак измъчено каза той, карайки ме да мисля, че се мръщеше, докато го изрича.

– Кое?

– Трябва да го направя в ефир.

Мат имитира с жест прерязване на врата си с въпросителен поглед. Да прекъснем шоуто? Поклатих глава. Може би щях да успея да се измъкна с преговори.

– Какво те кара да мислиш, че съм ликантроп, Кормак – ловецо на глави, който специализира в ликантропи?

– Клиентът ми има доказателства.

– Какви доказателства?

– Снимки. Видеоклип.

– Да бе, убедена съм, клипче снимано на тъмно с много и замазани движения. Гледала съм този тип телевизионни програми. Ще го приемат ли за доказателство в съда?

– При мен свърши работа.

– А ти очевидно си мръднал – гневно казах аз. – Кормак, замислял ли си се, че си балъкът в постановката в опит да ме очернят, за да ме свалят от ефир? Определени кръгове от месеци се опитват да ме разкарат.

По това време на нощта с Мат бяхме съвсем сами в студиото. Дори и някой схватлив слушател да се обадеше на полицията, Кормак щеше да е тук преди да успеят да дойдат. Несъмнено той на това и разчиташе.

Мат влезе в студиото и шепнейки като за суфльор, ми просъска:

– Можеш да се измъкнеш през аварийното стълбище, преди да е дошъл.

Покрих с ръка микрофона си:

– Не мога да напусна шоуто.

– Кити, той ще те убие!

– Това е постановка. Някакъв праведен фанатик се опитва да ме подплаши да сляза от ефир.

– Кити…

– Няма да си тръгна. Ти, ако искаш, тръгвай.

Той се намръщи, но се върна на пулта си.

– И ми донеси от шкафа чифт безжични слушалки.

Мат ми донесе слушалките и прехвърлих предаването към тях. Излязох от студиото, премествайки се извън пряката видимост от вратата. Съседната стая, апаратната на Мат, имаше прозорче, гледащо към коридора. Преместих се на пода, под прозореца, близо до вратата. Ако някой влезеше, първа щях да го видя.

На Кормак щяха да му трябват вероятно десет минути да се качи с асансьора и да стигне до тук. Затова… трябваше да говоря бързо.

– Окей, Кормак, нека те попитам нещо. Кой те нае?

– Не мога да кажа.

– И това ли е според договора?

Той се поколеба. За момент си помислих, че не е свикнал да говори и ненавижда тази част от поръчката, която бе поел. Не се и съмнявах, че наистина е такъв, за какъвто се представяше. Звучеше прекалено сдържан, прекалено спокоен. Имах ухо за тези неща.

– Професионална политика – най-сетне каза той.

– Сделката от онези ли е, при които мога да ти предложа повече пари, за да не ме очистиш?

– М-не. Съсипва репутацията.

И без това не беше като да имам чак толкова пари.

– И колко точно струва животът ми?

Пауза:

– Конфиденциално е.

– Не, сериозно, любопитна съм. Мисля, че съм в правото си да знам. Искам да кажа, ако е някаква космическа сума, бих оценила живота си като успешен, щом съм успяла чак толкова да ядосам някого? Това значи, че съм оставила следа, нали, а това е всичко, на което човек може да се надява да постигне…

– Исусе, не спираш да дрънкаш.

Не можах да се сдържа, ухилих се. Мат се беше облегнал на стената, клатейки глава в израз на изтерзана сдържаност.

Да се замисля за всеки, който ми има зъб, бе безполезно занимание… доста бяха. Въпреки това мислено ги изброих: Лигата на ловците на вещици, Правоверният преподобен Дийк Торкемада на Новата инквизиция, неколцина анти-свръхестествено настроени политици, включително президентът, Християнската коалиция, всеки, който вярваше, че свръхестествените същества не бива да са част от обществения облик…

Асансьорът иззвъня, веднъж, два пъти… оставаха още два пъти.

– Да успокоим малко топката, Кормак. Повечето ти поръчки са като тази? Преследваш подивели върколаци. Онези, които убиват, онези, чиито глутници не могат да ги озаптят. Права ли съм?

– Нещо такова.

– Имаш ли идея колко малко от вълците в действителност се вписват в това описание?

– Не чак толкова много.

– Точно така. Всъщност никой си няма и представа колко точно ликантропи има в Америка, защото повечето от тях са анонимни. Повечето със сигурност не биха се разкрили.

Повечето, включително и аз. Водех шоуто, но никой не знаеше. Е, естествено, имаше всякакви слухове, включително теории, че съм вампир, вуду-кралица, вербуваща слуги на мрака за армията си, извънземен нашественик, сеещ параноя, вампир-ликантроп… Но дори и аз не бях достатъчно смела, за да направя заболяването си публично достояние. Хранех прекалено голямо уважение – добре де, страх – към хора като Кормак.

Твърдението на Кормак за самоличността ми, в ефир, се нуждаеше от някакъв отговор. Отрицание. Пледиране за невинност, за несправедливи обвинения… докато накрая не ме застреляше, убиеше и не ми направеха аутопсия. Или докато не се опиташе да ме застреля и аз не тръгнех да се защитавам. Надявах се да не се стига дотам.

Той вероятно очакваше да отричам – не можеш да ме застреляш, не съм върколак. Но беше малко късно за това. Отричането вече би звучало някак тъпо. А и ако наистина имаше снимки… откъде беше намерил снимки? Единственото, което ми оставаше, беше да се държа мъжки. Това беше. Шоуто на голямото откровение. Дано рейтингът си струваше.

– И ето ме тук, идеално спазващ закона върколак… сигурно ти е странно да преследваш чудовище, което не би вдигнало и нокът срещу теб?

– Хайде, Норвил. Давай, вдигни нокът. Предизвикателството ще ми хареса.

Това беше. Казах го в национален ефир. Не чувствах разлика… Кормак продължаваше да се качва с асансьора към етажа ми. Но майка ми дори не знаеше. Утре щеше да научи, а после… а после… Ще го мисля утре. В слушалките се чу серия от метални изщраквания. Пистолети, големи пистолети, излизащи от кобурите си, зареждани.

– Това спортсменско ли е, Кормак? Знаеш, че не съм въоръжена. Седя си в студиото като агне на заколение и имам около милион свидетели в ефир.

– Да не мислиш, че преди не съм се сблъсквал с тая гадост?

Окей, грешна посока. Опитах отново:

– Ако спра излъчването, това няма ли да наруши клаузата в договора ти, че трябва да е в ефир?

– Клиентът ми е убеден, че ще останеш в ефир възможно най-дълго. Че ще заложиш на покачването на рейтинга.

Мамка му, кой беше поръчителят му? Който и да беше, ме познаваше прекалено добре. Може и да не беше от списъка с обичайните фанатици. Някой местен. Артуро, местният вампир-повелител, който винаги смяташе, че подкопавам авторитета му. Карл, водачът на собствената ми глутница, който искаше да прекратя шоуто, преди да съм казала нещо необмислено. Като да разкрия същността си в национален ефир. Обаче мамицата му: ако Карл ми беше насъбрал чак толкова, сам щеше да ме разкара. Можеше да ме свали, трепереща на пода за десет секунди. Все пак беше алфа мъжкар. Артуро, от друга страна, не можеше сам да ме очисти. Карл щеше да научи. Карл щеше да побеснее.

Щеше да му се наложи да наеме някой. Дори не се налагаше да го прави лично. Би използвал посредник, а Кормак така и нямаше да се усети. Артуро разполагаше със средствата да получи мои снимки по пълнолуние.

Чух съскането от разтварящите се врати на асансьора. Стъпки на ботуши по линолеума.

– Виждам прозореца на студиото ти, Норвил.

– Хей, Кормак, да си ядосвал някой вампир напоследък?

– Какво мислиш, че правя, когато не ловувам върколаци?

Значи се занимаваше с ликантропи и с вампири. Наистина ми се искаше да омилостивя този тип, дори в момента да изглеждаше невъзможно.

И тогава чух сирените. Студиото ми имаше прозорец, който гледаше към улицата отпред. Не се налагаше да се местя, за да видя проблясъка на червени и сини лампи. Полицията. Последните няколко минути безмилостно се бяха проточили, но дори и някой съзнателен слушател да беше извикал ченгетата още щом Кормак обяви намеренията си, пак нямаше как да пристигнат толкова бързо.

– Чуваш ли това, Кормак?

– По дяволите – измърмори той. – Доста са бързи.

Хей, постигнахме съгласие за нещо.

– Почти като че някой да им се е обадил предварително, сякаш са знаели, че ще дойдеш. Сигурен ли си, че не искаш да преосмислиш теорията ми за балъка?

Артуро щеше да ме очисти чрез Кормак, а ченгетата долу щяха да хванат и Кормак, ако той имаше зъб и на ловеца на глави.

– Ебаваш се с мен.

– Артуро, повелителят на града, иска да ме свали от ефир. Мога да предположа, че си го настъпил по мазола, права ли съм?

– Спомогнах да тикнат за решетките човешкия му слуга за склоняване към проституция.

А, най-сетне имахме напредък. Знаех си, че често отричаният вкус на Артуро към, хъм, недотам изискани удоволствия ще му докара неприятности.

– Да си представим, че той те е наел чрез трети човек и се е обадил на ченгетата, докато извършваш поръчката. Може и да си принципно против върколаците, но не съм виновна за нищо. Не можеш да оправдаеш убийството ми. В момента, в който натиснеш спусъка, ченгетата ще са отгоре ти. Как ти звучи теорията дотук?

Пауза, достатъчно дълга за половин дузина удари на развълнуваното ми сърце:

– Ти си луда.

Не чувах стъпки, не чувах оръжие. Беше спрял да се движи. Дали се притеснявах? Все още не бях видяла пистолетите. Нямаше нужда, можех да подуша миризмата на тялото на Кормак – опънати нерви с пикантни нотки на афтършейв. Подушвах оръжейната смазка. Подушвах… сребро. Имаше сребърни куршуми. И последната отсянка на съмнение, която имах в достоверността на твърденията и намеренията му, се изпари. Преследваше ликантропи и вампири, а ако бе останал жив достатъчно дълго, за да използва множественото число, си разбираше от работата.

Все още бях в ефир. Правех радиопредаване на предаванията, интервюирайки собствения си потенциален убиец на живо в националния ефир. Дали бях нервна? Заговорих по-бързо. Думите бяха моето оръжие, също както пистолетите за Кормак. Можех само да се надявам, че ще го уцеля смъртоносно.

– Хей, Кормак. Някога сблъсквал ли си се с върколак с ПМС³?

– Не.

– Ами стават големи кучки.

Беше точно пред вратата. Трябваше само да се наведе и да дръпне спусъка. Пръстите ме сърбяха, костите ме сърбяха. Исках да се преобразя, исках да побягна. Усещах как вълкът раздира неустойчивия ми самоконтрол, опитвайки да се защити, да се спаси. Можех да се боря… но нямаше да го направя. Стискайки треперещи ръце в юмруци, затаих дъх. Мат бе клекнал в един ъгъл с ококорен поглед.

Кормак се изхили. Звукът бе тих, почти недоловим дори за по-развития ми слух. Следващото, което чух бе изщракване… предпазителят на пистолет, падащ обратно на място.

– Норвил. Може ли да те попитам нещо?

Щях ли да оцелея? Да умра? Какво?

– Давай.

– По дяволите, що за име на върколак е „Кити“?

Дъхът ми излезе с просъскване.

– Не се ебавай, името ми е отпреди това.

– Предлагам ти сделка, Норвил. Ще се откажа от задачата, ако не повдигнеш обвинения.

– Добре – казах бързо. Повече ме интересуваше да запазя кожата си, отколкото да го подвеждам под отговорност.

Кормак продължи:

– Теорията ти звучи смислено. Ще разпитам тук-там. Ако грешиш, ще се върна за теб.

Преглътнах:

– Звучи ми справедливо.

– И ако си права, и двамата да натрием носа на Артуро. Сега предлагам заедно да изчакаме ченгетата да ни открият, после ще им обясним ситуацията като разумни хора.

– Ъм, може ли да завърша шоуто?

– Предполагам.

Мат пропълзя до пулта:

– Остават четирийсет секунди – каза той.

Точно навреме.

– Хей, слушатели, не съм ви забравила. Явно всичко е било недоразумение. Май с Кормак, ловеца на глави, изяснихме положението. В момента полицията се качва по стълбите към нас. Ако гледахте филм, вече щяха да текат финалните надписи. Ами толкова от „Среднощния час“. Следващата седмица мой гост ще бъде сенатор Джоузеф Дюк, който се опитва да прокара в Сената законопроект, който да задължи ликантропите да се регистрират пред държавата и да живея в специално отделени общности – разбирайте „гета“. Не мога да ви обещая, че ще бъде чак толкова вълнуващо като тази нощ, но човек никога не знае. Ще дам най-доброто от себе си. Дотогава – аз съм Кити Норвил, гласът на нощта.

Мат пусна заключителната музика, включваща дълъг, отчетлив вълчи вой, настървен от пълната луна. Беше собственият ми вой, който записах за шоуто, когато го започнах.

Свалих слушалките и разтърках очи. Трябваше да спра да го правя. Прекалено много неприятности. Струваше ли си да си залагам живота? Трябваше просто да напусна. Нее…

Косъмчетата по врата ми настръхнаха, завъртях се, за да огледам мъжа, застанал на вратата, облегнат на рамката. Дори и без магнума в кобура, закачен на бедрото му, като на стрелец от Дивия запад, си оставаше заплашителен: висок, към два метра, и широкоплещест, облечен с черно кожено яке, черна тениска, изтъркани дънки и дебели рокерски ботуши с метални бомбета. Устните му се извиваха в усмивка изпод подравнен мустак. Под свитата си ръка стискаше пушка.

– Това ти ли си? – попита той, имайки предвид последните заглъхващи звуци от вълчия вой.

Беше горе-долу на моя възраст, около двайсет и пет. Очите му блестяха в тон с хумора в усмивката, която едва сдържаше.

Кимнах, изправяйки се на крака, опирайки се на стената. Големият, опасен върколак… мда, точно аз. Жадувах за горещ душ и сън.

Ченгетата вече тичаха по коридора, крещейки нещо за сваляне на оръжието и вдигане на ръце. Кормак изпълни инструкциите им, свали оръжие и вдигна ръце, сякаш го бе правил и преди.

– Норвил, надявам се, че няма да ми дадеш причина, да те погна – каза той, преди полицията да се изсипе на етажа.

Усмивката ми бе застинала, а коленете ми трепереха, когато мъжете в униформа го обградиха и отведоха.

В този случай аз бях жертвата, и щом полицаите най-сетне дойдоха и изясниха нещата, се отнесоха с мен като с такава. Одеяло, кафе – пълна програма. Щяха да получат добър отзив в шоуто следващата седмица. Детективът по случая ме придружи лично до аварийното стълбище и много учтиво ми обясни как трябва да отида до участъка, да дам показания, да подпиша рапорта и т.н. Внезапно осъзнах, че всъщност съм знаменитост. Хей.

– Между другото, долу има един мъж, който ви търси. На име Карл? Казах му, че може да разговаря с вас след като се отбиете в участъка. Обаче може да отнеме известно време.

Карл. Карл, копелдакът му с копелдак. Отне му доста време да схване, че съм в беда. И смееше да се нарича алфа.

– Няма проблем. Колкото време ви е нужно. Карл може да почака.

Усмихнах се, показвайки зъбите си.

превод от английски: Зорница Цветкова – Ашли

Кери Вон е американска авторка на фантастика и фентъзи. Ърбън-фентъзи поредицата й за върколака и радио-водещ Кити Норвил е в списъка с бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ и е издавана на няколко чужди езика. До момента поредицата се състои от 10 книги, последната от които е „Най-големите хитове на Кити“ – сборник с разкази от света на героинята. Следващият том от поредицата, „Кити открадва вниманието“ очаква публикация през август 2012 г.

Авторката има и четири самостоятелни романа: „Ябълката на раздора“, „След златната ера“, „Стомана“ и „Драконови гласове“, като последните два са за юноши.

Разказите на Кери Вон са включвани в многобройни антологии и са публикувани на страниците на редица периодични списания, сред които „Lightspeed Magazine“, „Weird Tales“, „Fantasy Magazine“, „Talebones“ и други. Произведенията й са номинирани за различни награди, а разказът й „Амарилис“ е сред финалистите за награда „Хюго“ за изминалата година.

Повече информация за Кери и творчеството й можете да откриете на нейния официален сайт www.carrievaughn.com или в блога й carriev.wordpress.com

Преводът на този разказ се публикува за пръв път в „Сборище на трубадури“ с любезното разрешение на авторката. Ако ви е харесал, не пропускайте специалния Брой 8 на списанието, в който сме ви подготвили още два разказа от Кери Вон.

Зорница Цветкова – Ашли е добре познат книжен книжен блогър и преводач. Посетете сайта й, The Diary of An Addicted Reader, където ще откриете огромно количество пикантни ревюта на необикновени книги.