(Водещ на рубриката „Къс разказ“: Gost)

Просто хвърли зара, човече!

фентъзи разказ

от Радина Атанасова

[За всички почитатели на книгите игри, и най-вече на „Замъкът на таласъмите“ и „Завръщането на таласъмите“]

Високо горе, сгушен насред рядката горица, пропълзяла по хълма, брулен от хапливите ветрове наесен, току на един хвърлей от кръстопътя между столицата и четирите най-важни града в Средно високата земя и само на час път от малкото селце Долен петик, ханът „Сите петли“ предлагаше на уморените пешаци маси, където да изпънат морни крака, на благородните конници обор с миналогодишна поовлажняла слама, а на огладнелите търговци паница с рядка яхния и кършей твърд хляб за прокарване. Всички други пътници попадат под общия знаменател на „имаш ли пари, ще ти намерим каквото ти трябва“. Златно правило, допринесло за процъфтяването на бизнеса от всеки калибър.

Есента бе украсила Вечно зеления лес, простиращ се като море около хълма, в красиви нюанси на зеленото. Прелестната гледка се допълваше от все още топлото слънце, весело блещукащо над прашните пътища, прорязани от дълбоки коловози, превръщащи се в истинска феерия от кални водопади и хвърчащи камъни през дъждовния период.

И сред всичката тази пасторална картинка, сякаш застинала във времето, един самотен силует се изкачваше към хана, хвърляйки дълга черна сянка върху съдбата на избрани люде в иначе слънчевия следобед на деветия ден от деветия месец на сегашната година.

Вратата на кръчмата се трясна в стената и сякаш цялата рамка се запълни от нещо, което трябваше да е човешка фигура. В тихия и задимен салон малцината гости, надвесени над оскъдната храна, едва се извърнаха към новодошлия, който се бореше с рамката на входа, и без особен интерес се върнаха към сладкото си преживяне.

Бор Чукоглавеца (по паспорт Бенджамин Улф) в крайна сметка се отклещи от вратата и с превити рамене се дотътри до бара, където свали дебелата си кожена наметка, двуострия меч и сгъваемата брадва и ги стовари на празния стол до себе си. След една дълга въздишка, Бор уморено се пльосна по лице на бара и без да гледа, пое мокрия парцал от бармана и го постави на тила си. След което въздъхна отново с нотка на благодарност.

– Тежка смяна ли, Бен? – попита барманът, като се захвана по традиция да лъска използваните бокали до мазен блясък.

– Остави се, Стиви. Пет проверки. Пет!! И две от тях пак на Тролския мост. Бре, не се научиха тия хора – като ти сложат табелка „Не минавай, опасност!“, значи да не минаваш…

– Хах! – засмя се барманът Стиви. – Че и табелка ли си им сложил? Това си е направо покана, шерифе. И кво? Измъкнали ги?

Бен (в почивните дни) се надигна и гаврътна налятото му питие на един дъх.

– Ба! Измъкнал ли съм ги… Когато стигнах до там, троловете вече им бяха разбили тъпите чутури.

Ханджията поклати тъжно глава.

– Ами другите трима? Те пък къде се бяха отвеяли?

– По едни от най-колоритните места, дет се сетиш – един го вадих цял следобед от Мъртвешкото блато. Нещастникът беше затънал почти до ушите. Втори пък се беше залутал из Самодивския лес. Не тоз по пътя за Долен петик, а онзи по-нагоре по билото чаак оттатък Самотния връх. За тоя отидох само щот Дък ме помоли, жена му била болна и си взел почивка. А не беше по моята юрисдикция, ма карай, длъжник съм му.

Тук той изпи и втората си чаша лек за нерви.

– Последният се беше запътил към Пустошта на отчаянието, баш на четвърт час от Таласъмските двери. И ми вика: „Ти къв си бе, че ме спираш? Аз съм търговец и съм с изрядни документи! Нямаш право, мога да си ходя където пожелая!…“

Барманът само зацъка с език възмутено.

– И?

– Така го нашамарих, че повече няма и да му хрумне да стъпи в моята област. Ку ще да си търси белята, ама да не ми е на мойта глава.

– То бива, бива нахалството, верно. И отде толкоз много в един ден?

– Мани ги! И всичките бяха лапетии, можеш ли да си представиш? До един с едва набола брада и още жълто около устата, а вече напират да се правят на герои! Сипи още малко…

– Да му се неначудиш на новото поколение. И грам мозък нямат.

Бен изпи и последната чашка кехлибарена течност и чак сега си позволи да се поотпусне с уморена усмивка. Като скърши малко рамене да се пораздвижи, той продължи вече с по-спокоен глас:

– Даа… Вече се изприщвам само като чуя думата „авантюрист“. Или „приключение“… Ту, ше им пикае на…

В следващия миг се дочу радостен възглас. Бен и Стив се обърнаха по посока на вика.

В близкия мрачен ъгъл, заложен по подразбиране в интериора на всяка себеуважаваща се гостилница, се беше разположила малка групичка закачулени фигури. За да бъдем по-конкретни, ще споделим, че бяха четирима, загърнати в черни пелерини и излъчващи близка до маниакалност мистичност.

Един от закачулените беше скочил на крака и размахваше победоносно пестник.

– Да!! Богинята на Съдбата Сиверлийка е благосклонна към мен днес! Гледайте, падна ми се шестица!

Другите закимаха одобрително, а най-ниската фигурка каза поучително:

– Това прави още 5 точки мана за теб и 2 за късмет. Плюс, можеш да си избереш къде да добавиш 1 точка – на жизнена сила или на атака.

– Атака трябва да избереш. С твоя късмет дори се чудя дали имаме нужда от бард! – обади се средната фигура, като хвърли кос поглед към последния седящ.

– Ха! Ще се откажете от елфа си? Ако ще изхвърляме някого, да е джуджето!

Спорът изглежда назряваше, но Бор Чукоглавеца беше чул достатъчно. Лицето му бе застинало в изражение, предвещаващо само най-изтънчената и колосална по размери буря. Със стиснати зъби и зачервен от умора и гняв поглед Бор се надигна бавно от стола си, внушителен като ледник откършил се от върха на планина и се приближи с диво изражение към спорещата групичка.

– Вий… – насочи пръст с размера на кебапче към тях.

Четиримата „авантюристи“ (понеже нямаше никакво съмнение, че са именно такива) се извърнаха към него. Изправеният, явно тарторът на групата, го измери с поглед (на две премигвания поради обективни пространствени обстоятелства) и загадъчно го попита:

– Какво желаеш, о, добри човече?

Бор се стъписа. Кръчмарят се стъписа. Лъжиците застинаха по пътя към гладните гърла. Кихавиците секнаха в средата. Дори една муха замръзна насред полет и цопна в супата на един от гостите на гостилницата, незабелязана от никого. Като едно цяло всички очни ябълки в помещението се извърнаха към Бор Чукоглавеца. Никой не смееше да помръдне, макар и да имаше хора, които вътрешно негодуваха, че не могат да гледат през собствения си тил.

Дългият миг на напрегната тишина и стиснати бузи се стопи, когато по лицето на Бор се разля блага усмивка. По-близко стоящите скочиха от места си като попарени, а един дори се опита да излезе през отсрещния прозорец и само се халоса здраво по главата, но не посмя и да гъкне.

Трудно беше да се прецени кое обръщение бе по-смущаващо – „О“ или „Добри Човече“ в контекста на Бор. Но едно бе ясно – никой, който бе достатъчно глупав, че да нарече шерифа на Горната околия по този начин, нямаше да разбере от обикновено сплашване, крещене или най-малкото точен юмрук в зъбите.

А благата усмивка върви с обещание за нещо дори по-добро.

– Случайно дочух разговора ви… Та кои трябва да сте вие? – любезно попита Бор.

Един от сеирджиите припадна.

– Как кои? Не си ли чувал за най-великия квартет, бродил по тези земи, неуки ми великане? Аз съм Алтар, Магьосника от Братството на слънцето. Това е нашият паладин Драгоман Страшни – посочи бъдещият „бивш“ маг средния от насядалите. – Елфът – върлинестият пребледняващ младеж – е нашият бард Сиренил Дайредрънел, идващ от далечната Магическа земя, и последен, но не по важност, Д’Хаааргх Сиви – джуджето алхимик, известен и като Убиеца на гоблини – който предвидливо се изправяше от стола без да прави резки движения.

– Аха – каза Бор и едно мускулче заигра под лявото му око.

Алтар явно не забеляза това, а продължи твърдоглаво, скъсявайки битието си със всяка дума:

– Защо ни прекъсваш в навечерието на нашия поход в търсене на Златния бокал?

– Псст! Нямаше ли да спасяваме Принцесата на мъглите? – обади се паладинът Драгоман, който съвсем успешно в предвид показаните умствени заложби би могъл да се кандидатира за нов магьосник и лидер на групата.

– Тихо! – изсъска му през зъби Алтар. – Когато аз говоря, ти ще мълчиш! Чакай си реда!

– Прощавай, обаче… – започна Бор, но бе прекъснат със замах от Мага на обречените.

– Замълчи, о, невежи люде! Не смей да ме прекъсваш, или ще изпиташ гнева ми!

Стив кръчмарят побърза да прибере всички чаши от плота и се зае да крие бутилките от рафта зад себе си.

Бор замислено огледа малката дружина пред себе си. Средната възраст на членовете бе около 17 години, а пъпките числено превъзхождаха по брой космите по лицата на приключенците. Дори заедно не бяха и на половината на неговата ширина. Тъжно бе да гледаш как се погубват младите. А някои от тях проявяваха завидни заложби в умението да оцеляваш. Елфът бе добил цвета на креда и цяла вада пот се стичаше под русите му къдрици, макар и краката му издайнически да трепереха толкова силно, че едва ли би могъл да побегне. За сметка на това джуджето бе успяло незабелязано да преполови на заден ход пътя до вратата. Да, имаха потенциал. Другите двама обаче… Е, що за човек щеше да бъде, ако не им даде шанс.

Бор отново се усмихна мило.

– Деца, я си вървете по домовете да не ви напляскам.

– Как можеш да ни говориш така!! – кипна Алтар. – Предизвиквам те на двубой, мерзавецо! И нека Съдбата бъде наша свидетелка и съдница!

Той ловко бръкна под туниката си преди още Бор да реагира и измъкна стисната шепа.

– Стой и гледай, ти неразумни!!

След което хвърли един зар по Бор, който го уцели в кожения нагръдник, търкулна се и се завъртяна, след което замря, показвайки петица.

– Ха! Щастлива звезда е осветила пътя ми днес! Атакувам те с +5 точки, добавени към зашеметяваща магия! Да те видим сега!

Бор го изгледа невярващо и се засмя.

– Ти сериозно ли?

Алтар се ядоса и му извика гневно в лицето:

– Просто хвърли зара, човече! Пък после ще видим дали ще се смееш!

С мълниеносно движение Бор замахна с меча си и главата на младока отхвръкна от раменете му, падна на земята и се изтърколи под една маса.

– Да му се не види! Падна ми се едно.

Бор се почеса по главата, след което се усмихна зъбато на ужасените момчета.

– Мисля, че аз печеля. Или… да хвърля пак?

Всички, включая и някои от зрителите, поклатиха глави чевръсто, след което на бегом изхвърчаха от гостилницата.

Бен се върна на мястото си и въздишайки тежко за пореден път, протегна чашка към Стиви, който му наля и каза:

– Докъде бях стигнал, викаш?…

Радина Атанасова е на 25 години. Пише есета и разкази. В момента завършва мултимедия, компютърна графика и анимация в НБУ.