(Водещ на рубриката „Къс разказ“: Gost)

 

Нищо случайно

фантастичен разказ

от Валентина Димова

 

Глад.

Празнотата в душата й идваше от тъпата болка в стомаха. Полетът беше след десет минути. Жетонът включваше поне вечеря.

„След няколко часа… Ще издържа!“

Ине умееше да търпи. Зеленият й взор сканираше безпристрастно пътниците. Слухът й, подобно прецизен сензор, улавяше и сортираше късчета от разговори.

– Пази жетона! – смъмри ошмулената си жена невзрачен мъж на средна възраст.

Отнякъде силно замириса на корабни масла. Порталът на близкия док изсъска със неприятния звук на освободен газ под налягане.

– Добре бабо! Да, знам… Да, ще се оправя…

Кльощаво хлапе, за което бе трудно да прецениш момче ли е, или момиче, ако гласът му не звучеше твърд и почти мъжки, се сбогуваше с баба си. Лицето му беше изящно. Навяваше мисли за топло минало, дом и място, където нещата не са много сложни. Ине се загледа в него за момент. Беше нечовешки гладна. Не можеше да залъже това чувство само с отвличане на вниманието си.

– И се пази, Хейли!… Нали? – бабата прегърна детето въпреки съпротивата му. Лицето му се скри от погледа на Ине и тя продължи нататък.

Високият купол на летището и шумоизолиращите системи поглъщаха част от глъчката. Превръщаха я в пулсиращо кълбо от приглушени звуци, които разсеяният ум не долавяше. Ине обичаше този шепот. Играеше си да отделя отделни думи. Играеше с всичко в живота си. Жетона бе успяла да отмъкне от онази натруфена госпожа с лилава шапка. Когато крадеш „номерче“ за пътуване или нощувка, е важно да избереш точния човек. Да застанеш зад него на опашката. Заможен, разсеян, бързащ след грижите си. Отмъкваш в момента в който купувачът плаща, точно в мига преди да е видял цифрата върху жетона, защото брои кредитите си. Прибираш, секунда преди да прибере рестото.

– Писта 24… Да, за разпределителната станция – отговори мимоходом един стюард. Пасажерът се насочи към коридора с номер двадесет и четири. Май почти всички в този отсек бяха за същия полет. Ине пропусна малкия Хейли с големия куфар пред себе си. Детето я подмина с приведен поглед, без да благодари.

– В противен случай ще евакуирате целия гарнизон. Всички изправни кораби ще ни трябват – прозвуча школуван глас зад нея.

Ине се заслуша, без да дава да се разбере, че разговорът я вълнува.

– Капитан Морт унищожи ремонтните им станции – каза втори глас с почти същия тон като първия. – Преди да се оттеглим от системата, той заповяда всички отряди да бъдат уведомени за обявената евакуация.

Вратата на пропуска изсъска стряскащо. Ине мушна жетона си за проверка в прозрачното, мигащо гнездо с надпис „контрола“. Сензорите на скенера опипаха тялото й и свалиха за секунда всички данни за нея.

„Редовен пътник“ – блесна някъде отдясно. Ине извади жетона си и продължи след слабичкия гръб на Хейли.

Тънкокраките механично учтиви роботи прибираха багажа на пасажерите, привеждайки се покрай тях като за някакви странни поклони. Миризмите на масла и работещ метал се засилиха.

„Изглеждат различно, но миришат еднакво“ – помисли си Ине за летищата. Понякога, малко преди да се качи на поредния кораб, се улавяше, че изпитва неприятно чувство. Приличаше на самота.

„Не съм самотна!“ – опроверга вътрешния си глас тя. „Цялата вселена е моя. Мога да говоря с всеки непознат… За всичко. Мога да бъда която си искам. Непознатите не се сърдят, ако им разказваш приказки. Искат просто да убият времето, а аз… това умея най-добре.“

– Номер сто шейсет и три. Втори етаж. Моля, заемете мястото си! – монотонно прозвуча гласът на настаняващия дроид. За разлика от роботите тези машини нямаха човекоподобна форма. Почти по нищо не се различаваха от автоматите за сандвичи, топла храна, стимуланти или напитки.

„Умирам от глад!“

Ине зае мястото си с отегчение. Полетът не беше дълъг, но тя възнамеряваше да изглежда уморена и дремеща, за да не й се налага да се запознава с житейската философия на някой нещастник. Пасажерите към разпределителните станции често бяха такива. Пътуваха по принуда или по работа.

„Разпределени!“ – засмя се вътрешно Ине.

Хейли, който се бе настанил на същия ред, но от другата страна на пътечката, явно имаше като нейните намерения. Той я изгледа изпод момичешко дългите си мигли, извърна глава и се зае да доизгризе ноктите по тъничките си пръстчета.

„Темерутче! Да не би и ти да си гладничко?“ – иронизира се Ине. Група от различни по възраст мъже се настаняваше наоколо им. На Хейли се падна най-неприятният. Висок, строг и скован като обслужващите роботи отвън.

– Извинете! – До Ине седна младеж с очи, които се рееха далеч оттук. Тя остана доволна, но за всеки случай се отпусна в имитация на непреодолима дрямка.

Светлина.

Ине открехна очи. Докато сетивата й възприемаха и осъзнаваха действителността, тя си наложи да изглежда заспала. Беше в кораба. Младежът до нея не се оглеждаше. Лицето му беше светло и спокойно, а в големите му тъмни очи блестеше жизненост. Ръката му се вдигна бавно, някак флегматично и докосна…

– Какво е това? Защо сме в безтегловност? – Ине спря да се преструва в момента, в който осъзна, че всички наоколо й се реят в светлинен мехур.

– Времева шупла! – усмихна се непознатият и заедно с това стана познат. Ине запремижа срещу силата, с която споменът нахълтваше в нея. Вливаше се в съзнанието й, заемаше все забранени места. Все заключени и тайни.

– Юл!

– Започва война – каза той. Гласът му звучеше като мелодия. Колко пъти си беше казвала, че му подхожда.

„Малко хора имат гласове, които им отиват.“

– Ще тръгнеш с малкия. След три часа той ще бъде съвсем сам. Долу всички ще са мъртви. След още два ще го спасиш от конфузия. Знаеш, при авария рязката смяна на гравитацията води до изпускане… Подигравките го правят агресивен, но ще приеме помощта ти. Ще летите до станция „Каро“, жетонът му е платен, а ти ще се справиш. Там ще останете дълго време.

– Юл, ти ще дойдеш ли? – попита без надежда Ине. Той беше времеви ангел, така ги наричаха. Удивително създание, което много малко хора срещат. Ако искаш да го видиш пак, приемаш договор. Да нямаш нищо. Да не отказваш помощ. Да осигуряваш единствено днешния си ден. Няма минало, нито бъдеще, ако се хванеш с времеви ангел. Но имаш истинско днес и… мечта, която лети отвъд времето.
– Нищо, което не можеш да носиш със себе си, не е важно. Не е твое. Нито времето, нито материята. Концентрирай се в настоящето. Ако даваш повече, отколкото вземаш, всичко е наред. Ако не съдиш, няма да бъдеш съдена.

Каза го и тя си спомни, че го е чувала и преди. Знаеше го.

– Детето ще ти хареса. В това време няма по-голяма самота от тази на малките. Дайте си шанс.

Тя попиваше чертите му с поглед. Времевите ангели имаха почти безполови лица. Изваяни до съвършенство и способни да се копират в съзнанието, което ги приема. Неясно копие, но достатъчно да ти напомня, че си се докоснал до нещо изключително.

– Детето Хейли ще научиш на нещата, които знаеш.

– Да краде. – Ине се поусмихна.

– Да преживява дните, без да отдава значение на материята. – Той стана строг. Черната му коса се изсипа пред лицето, когато се наведе към нея. – Човечеството си отива, Ине. Материята си отива. Не си яла от два дни, но си жива. Просто не мислеше за това, нали?

– Гладна съм.

Той извади от джоба си голям зърнен десерт, увит в оранжево фолио. Подаде й го. Тя го отвори и го захапа стръвно. Устата й се изпълни със слюнка и сладост.

– Пази детето. Учи го добре. Ще се видим по-скоро, отколкото мислиш.

– Юл… остани… обеща… да останеш… миналия път… – Тя се бореше с желанието да яде и говори едновременно. Очите й се бяха разширили до болка. Не смееше да премигне. Искаше да го гледа, докато може.

– Тук съм! – Той докосна слепоочието й.

– Не си! – извика тя. – Когато изляза от шуплата… първата вечер те сънувам. Разговаряме, но после… Няма те, Юл! Понякога дори не помня лицето ти. Понякога не съм сигурна дали съществуваш.

– В материята няма нищо сигурно.

Топлина.

Ине се пробуди. Чувстваше тежест в стомаха си. Откопча колана, поразмърда се.

Повечето пасажери спяха, но стюардесата раздаваше вечерята на будните.

„Не съм гладна… От колко дни не съм яла?“

Ине погледна младежа до себе си. Спеше, но на лицето му бе застинало някакво ведро изражение. Беше слаб, черният екип му придаваше елегантност дори в седнало положение. Дългата му тъмна коса бе прибрана в небрежна опашка.

„Дали е ял нещо?“ – запита се Ине.

– Господине! – Тя го побутна и той се пробуди. Очите му, подпухнали от съня, бяха големи и черни. От тях надничаше детска палавост. – Сервират вечерята.

Ине усети, че пламва. Защо й трябваше да го буди? Май се беше изложила.

– Благодаря! – усмихна се непознатият. – Умирам от глад, не исках да я изпусна.

Той извади жетона си и го завъртя в ръка.

„Шейсет и две“ – повтори си Ине номера му на ум. Винаги гледаше първо номерата.

Писна аларма. Нещо изпращя. Избухна ярка светлина. Ине усети тежък шамар по тила. Светлината угасна. После блесна в лицето й. Когато свърза частите от последните мигове в картина, Ине видя, че е залепнала за тавана. Всички пасажери плуваха из въздуха. По челото на малкия Хейли се бе стекла струйка кръв. Явно беше ударил главата си, но стискаше с две ръце дъното на панталона.

– Моля запазете спокойствие! И заемете местата си! – нареждаше мила блондинка от холо-екраните над креслата им. – Аварията е отстранена! Повтарям, аварията…

Ине видя как грубиянът, седящ до Хейли, избута детето във въздуха и тежко се устреми към мястото си.
– Напикал си се, хлапе! Върви да се преоблечеш! – изръмжа той. Гравитацията се възстановяваше плавно. Непознатият до Ине й подаде ръка, за да стъпи сигурно на пода.
– Казах, върви да си смениш гащите! Няма да сядаш тук… така!
Хейли стоеше на пътечката и се озърташе уплашено.
– Ела, аз ще те заведа. – Ине стана, пряко волята си. Изведнъж й бе дожаляло за детето.

– Не искам. – То се дръпна. Очите му едва устискваха сълзите. – Махай се!

– Хейли – каза Ине тихо. – Такива неща се случват понякога, а ти си още дете. Не си на повече от седем…

– Девет! – натърти момчето.

– Е, почти ставаш за гадже – смигна му тя. – Да вървим!

Върнаха се бързо и Ине зае мястото си до дългокосия младеж, който отново беше заспал. Не бе хапнал почти нищо. Жетонът му стоеше върху таблата с вечерята. Сега беше обърнат и се виждаше, че е до станция „Каро“.

„Оранжерията! Хейли каза, че отива там.“

Холоекранът над главата й бълваше информация за военно положение. Трасетата към Земята, земните станции и лунните бази бяха спрени. Ине погледна към Хейли. Той напрегнато слушаше новините, а лицето му ставаше все по-бяло.

„Няма връщане. Поне не скоро… Онези май бяха прави. Започва война!“

Погледът на Ине се върна върху жетона на младежа. Тя боязливо протегна ръка. Не й се крадеше точно от него, но го взе.

„Съжалявам! Дано имаш кредити за нов жетон.“

Ине прибра неговия в джоба си. Интуицията й я оневиняваше. Младежът не изглеждаше богат, но и не го бе ограбила фатално.

– Хейли – Ине се обърна към детето. То я погледна стреснато. От светлите му очи надничаше паника.

– И аз съм за оранжериите! – каза Ине. – Сама съм, а ми се ще да имам поне един приятел там.

Тя му подаде ръка. Той я прие. Постояха хванати.

„Приятел!“ – помисли си Ине. – „Нека разберем какво е това.“

Валентина Димова живее и работи в гр. Казанлък. Преподава вероучение и творческо писане на деца и младежи в ОДК „Св. Иван Рилски“. Ръководител на клуб „Светлини сред сенките“, който се занимава с писане, илюстриране и издаване на колективни романи.

Пише разкази от 7-годишна. Печелила е конкурси като дете, но вече не помни имената им. Откакто работи с деца, участва по-рядко в конкурси. Печелила е трета награда в международния конкурс „Златен кан“ с разказа „Зелените мисли на Уторпия“. Има публикации в местни и национални издания като списанията „Осем“ и „Обекти“.