Жена ми създава зверове

разказ

от Ник Хънт

Жена ми създава зверове. С това се занимава. И всеки ден аз трябва да ги преследвам през тъмните борови гори, които обграждат къщата ни, и да влача кожите им през снега, за да ги положа пред камината й.

Освобождава зверовете преди първи зори, когато още спя. Отваря вратата и пуска чудовищата, които е сътворила. Понякога не искат да тръгват. Чувам ръмженето и стенанията им в студа, а жена ми ги пропъжда с метлата или хвърля въглени по тях. След това ми донася горещ, сладък чай, овесена каша, дебели парчета хляб, кубчета масло и сирене и гледа всичко да изям, защото не би искала да се препъвам, отчайвам или да ме помете мразовитият вятър.

Заедно чакаме небето да се оцвети в кръв и злато. Жена ми ме облича като за студ – с пластове кожи, зимната качулка и въжетата, торбите и снегоходките ми. Надява кожени ръкавици на ръцете ми и нежно обвива пръсти ми около ловната игла, с която пронизвам мъничките сърца на зверовете и карам кръвта им да клокочи в снега.

Тръгвам със стабилно темпо, следвайки следите на зверовете. Там, където са подскачали, прескачали, плъзгали, лазили, залитали или отскачали през хълма и са се спуснали надолу към гората, за да се слеят със сенките на боровете. От следите им съдя за формите, които са приели телата им. Забелязвам драскотина от влачещо се крило, вдлъбнатина от рог, отпечатъци от пръсти, нокти или крака, диря от плъзгане на език.

Потапям се в черните страховити ели, без да мисля. Трябва да гоня зверовете до края на света. Длъжен съм да го правя. Снегоходките ми се блъскат в паднали дървета и хрущят в снега. Приплъзват се по замръзнали стебла и понякога се спъвам, търкалям се надолу с лице право в белотата. Изправям се, изтърсвам снега от дрехите си и продължавам. Не си позволявам да се уморя. Не си позволявам да спирам. Няма почивка, докато не нанижа зверовете на върха на иглата.

Така продължава вече година и ден. От първата ни брачна нощ, когато жена ми създаде първите зверове. От медения ни месец, когато за пръв път ги изпрати да бродят в снега. От момента, в който тя отчетливо заяви, че иска да й доставям кожите им на мястото й до огъня, там, където тя си препича краката на пламъците. Меки, топли и още прясно напоени с кръв кожи.

Следите вървят заедно отначало, след това се разделят в различни посоки. Тръгват по различни пътеки, преплитат се в сложни възли между дърветата с надеждата да ме объркат и да ме принудят да се върна. Това означава, че зверовете са ме чули да ги преследвам, притиснали са безформените си глави до земята и са усетили глухия тътен на стъпките ми. Предполагам, че си представят как просто могат да ме заблудят и да ме накарат да сгреша. Но те трябва да знаят, че съм несломим, че кръговратът на нещата никога няма да се промени.

До обяд съм повалил първия звяр. Замаян и невнимателен от изтощение, звярът спира да си поеме дъх, засмуквайки ледения въздух с муцуната си, човката си или с подутите си лилави устни. Стоварвам се отгоре му сред мъгла от снежна пудра. Иглата се плъзва през сплъстена козина, дъговидни люспи или костна черупка. Чувам приглушения пукот на сърцето му. От мъничката дупка се извива пара. Кръвта му рисува червена картина по снега, подобна на географска карта. Нежно галя главата му, докато умира; бърша кървавите му сълзи, приглаждам обърканите му пера.

Сръчно, спирайки едва за да вдишам, одирам кожите с назъбения ловджийски нож с дръжка от кост, който виси на кръста ми. Отделям мускули и плът от костите и смъквам кожата от скелета, като че ли събличам вълнен пуловер от тялото на спящо дете. Навивам я като чердже и я натъпквам в една от торбите, които се полюляват на рамото ми. Изчиствам иглата с шепа сняг, поемам дъх и се хвърлям обратно между дърветата.

Навлизам по-навътре в гората, където притъмнява и земята е осеяна с камъни и паднали клони. Клатушкам се нагоре, проправяйки си път между най-гъстите шипове, които преграждат пътя ми, врязвайки се в зимните ми дрехи и шибайки лицето ми. След часове преследване се натъквам на втория звяр и на третия, четвъртия, петия, шестия, седмия. Разпръснати на разстояния между дърветата, с пяна на уста и натежали хълбоци. Понякога са се наранили при падане, блъснали са се с главата напред в ствола на някое дърво или са полупотопени в река, покрита с тънък лед. Понякога ставите на крайниците им са изскочили. Може и да се опитат да продължат напред така, влачейки безполезни телесни части зад себе си, и намирам съдрани парчета от кожата им по краищата на стърчащи клони. Понякога дробовете им са отказали да работят и са прекалено слаби да продължат. Не са създадени за далечно бягане. Жена ми се грижи за това.

Ликвидирам ги чисто и експедитивно. Не обичам да викам или да се мотая. В този момента и аз съм изтощен колкото тях и не ми доставя удоволствие да протакам. Понякога зверовете се опитват да се съпротивляват, борят се, падайки, снижавайки се, ритайки сняг, но най-често очакват иглата в мълчание, дори с надежда.

Тъмно е, когато се прибирам вкъщи. Цялото тяло ме боли. Виждам светлините да проблясват между дърветата. Помирисвам надигащия се дим с дъх на дърва. Изтръсквам снега пред входната врата и се свличам в стаята. Жена ми разгръща въжетата и торбите и отскубва замръзналите кожи от тялото ми. Издърпва ме до огъня, търка ръцете и краката ми с горещи кърпи и ме увива в одеяла. Промива раните ми, донася горещо вино с подправки. Размразява кожата на лицето ми с целувки. И тогава развива кожите, които съм й донесъл. И докато се унасям в сън на стола си, тя коленичи на дървения под и ги обследва педантично на премигващата оранжева светлина.

Виждам удоволствието, изписано на лицето й. Чувам възхищението й. Това правя вече година и ден, от момента, в който се оженихме. Жена ми създава зверове. С това се занимава. Няма почивка, докато не нанижа зверовете на върха на ловната ми игла.

Един ден съм твърде болен, за да изляза на лов. Ст́ена, докато жена ми издърпва завивките, и не мога да преглътна чая, който ми е донесла. Гади ми се от вида на овесената каша. Гърдите ми лъщят от пот. Приличат на корема на риба. Лежа и гледам как се повдигат и ударите на сърцето туптят в главата ми.

Може би беше нещо, което съм хванал в студа. Може би един от зверовете ме е облял с отрова. Или може би не бях ял достатъчно хляб и пил достатъчно сладък чай. Когато жена ми настоява да стана от леглото, краката ми се подкосяват и падам на пода. Имам странно усещане в главата си. Не знам къде е горе и къде долу. Локвички пот се събират в сгъвките на коленете ми.

Цяла сутрин жена ми се опитва да ми върне силите и колкото повече слънцето пълзи по хоризонта, толкова повече търпението й се изчерпва. Втурва се напред-назад между кухнята и стаята и се опитва да налива неща в устата ми с лъжица. Сварява пилешки бульон, чай от коприва, тъмни лековити смеси, пропити с горски билки. Слага скилидки чесън в ушите ми, напарва краката ми в ментов чай, притиска топли буркани по гърба ми. Всичко това само ме кара да се чувствам по-зле.

Изплувам от кошмарите и после пак се унасям, докато жена ми шета край мен. Чувам зверовете от другата страна на стената. Трябва да са се събрали край входната врата и пухтят през цепнатината отдолу, откъдето става течение. Искат да излязат, но тя не ги пуска. С напредването на деня неспокойствието им нараства. Започват да пищят и да рият по пода. Чувам как ноктите им раздират дървото. Следващия път, когато жена ми се надвесва над леглото ми, за да оправи захвърлените ми завивки, я хващам за раменете с ръце, облени от студена пот, и й казвам, че не мога да изляза от вкъщи. Казвам, че ще трябва да пусне зверовете навън без мен, само този път. Тя притиска пръсти към устните ми и заповядва да кротувам.

Пет дни и пет нощи не мога да помръдна. Струва ми се като цяла година. Гравитацията ме притиска към леглото и болестта се вихри в мен. Чувствам тялото си жълто, после черно, след това зелено. Всичките ми пръсти са се превърнали в палци. Усещам ръцете си подути, пълни с гъста течност. Представям си ги отекли до размерите на свински бут, но когато успявам да ги повдигна пред очите си изглеждат, напълно нормални. Тежка смрад се носи около леглото. Кожата ми сълзи като парче напоен тензух. Влагата от изпаренията, излизащи от мен се, стича по стените и прозореца.

Докато аз боледувам, жена ми продължава да създава зверове всяка нощ. Искам да й кажа, че трябва да спре, да изчака, докато се оправя, или те ще станат прекалено много.

Зверовете изпълват къщата. Няма къде да отидат. Тълпят се покрай прозорците и вратите, отчаяно търсещи изход. Стените се тресат, когато ги блъскат. Съдовете дрънкат по рафтовете. Жена ми не може да спре. С това се занимава. Не знам какво ще се случи.

На петия ден болестта ми достига връхна точка. Потапя ме във вихрещи се облаци, оцветени в зловещо розово и зелено. Небето святка ужасяващо. Изгубен съм в буря от зверове. Затварям си очите, за да извикам мрак. Жена ми идва от тъмнината. Мисля, че е жена ми. Тъмна сянка се надвесва над мен: чернота, по-черна от черното, лишена от форма и черти. Гледа през мъгла от сънища. Държи ме с очите си. Искам да я докосна, да кажа някакви думи, но не мога да помръдна и най-малкия мускул от тялото си. Тя ме гледа през дългата мрачна нощ. Не издава и звук. По-късно разбирам, че мога да си движа ръката. Тялото ми започва отново да работи. Опитвам се да протегна ръка към жена ми, но нея вече я няма.

Събуждам се от бяла светлина, бликаща през прозореца. Яркостта й наранява очите ми. Надигам се, за да седна, и избърсвам скреж от прозореца. Всичко навън е бяло. Светът е чист и студен. Над линията на боровете небето се оцветява в кръв и злато.
Краката ми сами намират пода. Пръстите ми стискат рамката на леглото.

Краката ми треперят, но издържат тежестта ми.

В къщата цари тишина. Камината е студена. Облак пепел виси над огнището и въглените са смъртно сиви. Не си спомням да се е случвало някога преди. Няма чай, овесена каша, няма хляб. Мебелите са разхвърляни и дъските на пода са дълбоко набраздени. Жена ми я няма никъде. Порцеланова чиния в синьо и бяло лежи счупена на пода.

Навън снегът е замръзнал и паническият поток на много следи, прекалено много, за да ги преброя, води към гората. Трябва да имат няколко часа преднина. Няма време за губене. Не си позволявам да се уморя. Не си позволявам да спирам. Препъвам се през снега, следвайки дирите на зверовете там, където са подскачали, прескачали, плъзгали, лазили, залитали или отскачали през хълма и са се спуснали надолу към гората, за да се слеят със сенките на боровете.

Преди да достигна гребена на хълма, се превивам на две, задъхан до изнемога. Налага се да се влача нагоре, помагайки си с ръце, които вече изглеждат посинели. Тогава си спомням нещо. Ловната ми игла е в къщата, виси на закачалката си на стената. Обръщам глава и се взирам надолу по хълма. От комина се издига дим. Вратата зее отворена. Нещо се движи в бялото поле и сега забелязвам мъжа, увит в кожите и зимната си качулка, и въжетата, и торбите, обут със снегоходките си. Държи ловната игла в ръце, увити с ръкавици. Повдига глава от следите в краката си и започва да бяга с дълги, леки крачки. Бяга към мен, нагоре по хълма.

превод от английски: Венета Вучкова

Ник Хънт е журналист на свободна практика и писател на художествена проза, живее и работи във Великобритания. Като журналист се интересува от промените в климата, изчезващи езици, био-културно разнообразие, политика и пътувания. Статиите му са публикувани в издания като The Economist, The Guardian Travel, New Internationalist, Resurgence, Search, Geographical, World Conservation и др. Художествената му проза обхваща чудовища, мечки, пирати, секс и наркотици. Някои от разказите му са публикувани в Succour, Stop Drop and Roll и в 1-во и 2-ро издание на Dark Mountain – културно и художествено движение в ерата на глобално разрушение. В момента Ник следва стъпките на английския изследовател Патрик Лий Фърмор, който през 1934 г. тръгва пеша от Холандия и стига до Истанбул. Повече за пътешествието можете да научите на адрес: afterthewoodsandthewater.wordpress.com

* Разкази за рубриката изпращайте на адрес: или през формата за контакт.