(Водещ на рубриката „Къс разказ“: Gost)

Инспекция

научнофантастичен разказ

от Преслав Костов

Из личния аудиодневник на Петър Крумов – главен инженер на товарния космически кораб „Калахари“:

„Днес е 533-ият ден от началото на мисията ни. Преди осемнадесет месеца земното правителство ни възложи да доставим четиристотин контейнера с хранителни продукти, лекарства и други стоки от първа необходимост на учените от орбиталната изследователска станция „Ерис“. Останалите членове на екипажа прекараха двегодишното пътуване до най-външния леден свят от Слънчевата система в условията на дълбок криогенен сън. Бордовият компютър беше програмиран да ме събужда веднъж на всеки три месеца, за да извърша своята рутинна техническа инспекция на звездолета. Днес направих поредната си обиколка из празните коридори и безлюдните зали на „Калахари“. Както обикновено проверката ми показа, че всички системи са в изправност и работят съгласно установените изисквания. След четиринадесет часа отегчителна работа в потискащата атмосфера на спящия кораб вече нямам търпение да дойде краят на дежурството ми. За щастие ми остава само още една последна инспекция преди пристигането ни на Ерис. Край на записа.“

Температурата около мен бавно се повишаваше и крайниците ми започваха да възвръщат изгубената си чувствителност. Извитият прозрачен люк на криогенната камера се отвори с леко свистене и топлият въздух обви треперещото ми тяло като нежна женска прегръдка. След около половин час вече бях в състояние да се изправя на краката си и внимателно да огледам до болка познатото ми сребристобяло помещение. Останалите членове на екипажа продължаваха да лежат в пурообразните си капсули, които бяха разположени успоредно на моята по цялата двадесетметрова дължина на близката алуминиева стена.

Нужни ми бяха само няколко секунди, за да забележа промяната. Две от камерите в далечния край на криозалата… липсваха! Пристъпих напред с леко накуцване и смаяно огледах техните празни коритовидни стойки, от които вече се подаваха само прекъснати електрически и оптични кабели. Какво, за Бога, се беше случило тук? Кой беше демонтирал огромните тристакилограмови устройства на астрогатора Ченг и комуникационния специалист Умбале? И защо? Колегите ми нямаха необходимите технически познания за толкова деликатна операция и според инструкциите на капитана никой освен мен не трябваше да бъде в съзнание по време на пътуването.

Размишленията ми бяха прекъснати от глухо дрънчене, което внезапно се разнесе из дългия външен коридор и за миг наруши неизменната призрачна тишина на кораба. Нямах достатъчно време да достигна до шкафчето с личните си принадлежности и да взема оттам модифицирания металорежещ лазер, който винаги държах в джоба на униформата си като застраховка срещу неканени и враждебно настроени гости на борда на звездолета. С трескава бързина затворих издайническия люк на камерата си и успях да се скрия зад нея броени секунди преди вратата на залата да се отвори.

Цялото помещение се изпълни с нечленоразделни животински крясъци, които бяха съпътствани от отвратителната зловонна миризма на уличен контейнер за боклук в зноен летен ден. Приближих се до ръба на капсулата с бавно пълзене и предпазливо подадох главата иззад нея. Успях да зърна само малка част мръснокафявото туловище на един от мистериозните нарушители, но едва се сдържах да не извикам от ужас. Това не бяха хора, по дяволите! Бяха някакви многоръки извънземни чудовища, от чиито несиметрични картофоподобни глави капеше гъста зеленикава слуз. С помощта на странните си инструменти те започнаха шумно да разглобяват следващата камера от дългата редица и след десетина минути я понесоха към изхода на помещението заедно с безпомощния й замразен обитател. Автоматизираната врата се затвори зад тях с тихо приплъзване.

Лежах неподвижно на грапавия титанов под и голото ми тяло трепереше като есенно листо на вятъра, но този път причината не беше само в пронизващия студ след излизане от криостазата. Главата ми беше пълна с въпроси и не бях сигурен дали искам да науча техните отговори. Кои бяха тези ужасяващи крадци на човешки тела и какво възнамеряваха да правят с нас? Да ни изучават в лабораториите си? Да ни използват за медицински експерименти? Или… за храна? Самата мисъл, че някакви гнусни чуждопланетни твари ще се гаврят с мен и колегите ми по такъв начин беше достатъчна, за да накара страха ми да премине в спонтанен и унищожителен гняв.

– Не сте познали, гадини такива! – изрекох с пресипнал глас и се изправих на краката си. – Ще трябва много да се потрудите за вечерята си.

Изтичах до шкафчето си, нахлузих меката памучна униформа и извадих лазерния флекс от джоба й. Избрах една от близките криогенни камери за прикритие и търпеливо зачаках завръщането на натрапниците. След най-дългия четвърт час в живота ми вратата на залата най-накрая се отвори. Този път противните извънземни бяха трима. Изправих се и с трепереща ръка се прицелих в най-близкия от тях. Изумруденият лъч премина през тялото му като горещ нож през студено парче масло и той се свлече на пода с пронизителен писък. Спътниците му се опитаха да избягат към изхода, но следващият ми изстрел повали още един от тях на земята и накара последния оцелял да замръзне на мястото си в очакване на неизбежната гибел. Насочих лазера към него и се подготвих за стрелба. Тогава той обърна грозното си безформено лице към мен и ме погледна с петте звездовидни зрителни органа върху него. Пред очите ми внезапно се спусна гъста черна пелена и след секунди изгубих съзнание.

Подпухналото лице на капитана беше първото нещо, което видях след поредното си събуждане в ледените обятия на криогенната камера.

– К-капитане – с усилие промълвих аз. – Т-трябва да… спасим… кораба!

– Успокой се, Крумов – отвърна прошареният мъж със снизходителна усмивка. – Корабът е в безопасност. Пристигнахме на Ерис.

– Н-но… тук гъмжеше… от извънземни… чудовища! Те…

– Знам – прекъсна ме той – Прочетох доклада на бордовия компютър и видях записите от охранителните камери. Същите тези „чудовища“ са спасили живота на всички ни.

– Не е… възможно?! – продължих аз. – Те… искаха да…

– По-добре не говори. Гласните ти струни имат нужда от известно време, за да възвърнат нормалните си функции. Нека ти обясня какво всъщност се е случило тук по време на последната ти инспекция.

Тогава той ми разказа, че според информацията в компютъра четири дни преди злополучните събития в криозалата охлаждащата система на реактора ни се е повредила и температурата му е започнала бавно да се покачва. Екипажът на преминаващият наблизо извънземен кораб сканирал вътрешността на „Калахари“ и веднага е забелязал проблема. Опитали да се свържат с нас по всички познати комуникационни честоти и да ни предупредят за опасността, но след като не получили отговор, били принудени да се качат на борда. Инженерите им установили, че температурата в реактора ни наближава критични стойности и стопяването на ядрото му било въпрос на броени часове. Не са разполагали с време да ни будят и да ни дават подробни обяснения. Решили веднага да изключат съоръжението и да възстановят циркулацията на охладителната му течност, но спасителният им план имал един съществен недостатък: извънземните не познавали човешката физиология и не знаели как да ни извадят от стазата, без да застрашат здравето ни или да ни убият, а без захранване камерите ни щели да престанат да функционират. За наш късмет тяхното ниво на научно развитие се оказало значително по-високо от земното. Членовете на спасителния им екип носели със себе си портативни сканиращи устройства с неизвестен принцип на действие, които по всяка вероятност могат да им предоставят подробна техническа информация за всяка непозната машина, без дори да им се налага да я разглобяват на съставните й части. След кратък анализ на човешките криогенни камери посетителите ни разбрали, че всяка от тях притежава свой собствен акумулатор за спешни случаи, който е в състояние да поддържа стазата ни в продължение на деветдесет земни минути, преди да изчерпи ограничените си енергийни запаси. Ето как взели решение да ни отнесат на своя кораб заедно с капсулите ни и да ги свържат към собствената си електрическа система, докато завършат ремонта на „Калахари“.

Изведнъж всичко ми се изясни. Искали са единствено да ни спасят. А аз постъпих като пълен глупак и отнех живота на двама от тях, без дори да им дам възможност да обяснят действията си. Реакцията ми беше прибързана, необмислена и… толкова човешка. През последните няколко хилядолетия ние изградихме една впечатляваща цивилизация, но така и не успяхме да преодолеем своята агресивна природа. Дълбоко в нашата генетична памет все още дремят първичните ни инстинкти за оцеляване и страхът от всичко чуждо и непознато продължава да бъде неразделна част от тях. Срамувам се от постъпката си и се надявам един ден отново да срещна тези загадъчни същества при някое от космическите си странствания, за да им благодаря за помощта и да им се извиня за грешката си. И дано те намерят сили да ми простят.

Преслав Антонов Костов е роден на 19 ноември 1984 г. в град Пловдив. Завършил е Втора английска езикова гимназия „Томас Джеферсън“ в София. Започва да се занимава с писане на научна фантастика през 2010 г. През 2011 г. излиза дебютният му сборник „Леденият пръстен“, който се разпространява безплатно от електронно издателство „Е-Книги“.