(Илюстрация: Kitsune fox spirit © Kimberly Crick)
Дай ми прахта на светците ни
фентъзи разказ
Част 1 (прочетете Част 2)
Скачайте! На оръжие! Оголете зъби!
Сражаваме се за тези пясъци.
Забийте железни ножове и бели зъби в ароматната им плът, тяхната мека плът, на крадците на домовете ни. Това е нашият град сега, тази пустиня и нейните ветрове, от които загрубяват зъбите ни, нейните дюни, чиито песни ни сбират, редките й извори, от които отпиваме жадно. Някога пиехме с шепи рубини и перли; сега са техни и никога вече не ще си ги върнем. Няма да им дадем да ни вземат този последен град от въздух и гробници! Скачайте!
Сражаваме се за тези пясъци с всичко, което имаме, и понякога забравяме какво е да отпуснеш глава на рамото на посестрима, отдълго не спим – ала днешният ден ще се помни заради нещо повече от това.
Днес ще си вземем обратно телата на нашите Светици.
Нишир и Арий Храбрите, Нишир и Арий Неумолимите, Нишир и Арий Благородните. Пишем имената им на всяка скала, която подминем, защото се боим, че един ден ще ни избият до крак, а после кой ще разказва за тях? Представяме си как една жена без лисица до себе си, стотици години след днешния ден, разчита надписите по пустинните скали и ги притиска до сърцето си като новородено дете или лисиче.
Боли ни, като си представяме как в това бъдеще пътищата на слънцата се пресичат, но сред горещите пясъци не се ражда ни дете, ни лисица. Как не се раждат хора като нас.
Погребахме Нишир и Арийи само преди петдесет години, когато все още наброявахме стотици, когато все още живеехме в градове и спяхме под сводове от матово злато.
Скачайте!
С тази свещена заръка изпращаме най-храбрите, най-умните си дъщери. Джиреш и Искрий започват церемонията на сутринта с пукването на зората, лаейки десет пъти по вятъра имената на сестрите, които сме изгубили най-скоро. Приготвяме им закуска. Угощение: мишки и змии, подредени в спретнати редици, печено кактусово месо, смачкани листенца от агари и редки стръкове курик. Те отхапват по малко, а сетне Джиреш ни поднася чиниите с усмивка:
– Яжте, сестри. Трябва да бъдем силни.
Докато споделяме храната, Искрий ближе боядисаното връхче на завитата си опашка. Помагаме им да се подготвят. Преди петдесет години все още окачахме толкова сребро на ушите си, че меката им плът се разтягаше и висеше край раменете ни, и все още пудрехме лицата си с прах от сапфири. Преди битка имахме обичая да позлатяваме пръстите и ноктите на ръцете и лапите си, да се пременяме с ризници, бляскави като малки слънца, също като майките си. Сега помазваме Джиреш и Искрий с натрошени ножове. Привързваме към челата им триъгълните парчета с кожа, а назъбените остриета пускат тънки червени огърлици. Нека за всяка тяхна капка кръв, мислим си, паднат по хиляда наши врагове.
Прегръщаме ги една по една.
Дуташ задържа Джиреш последна и шепне:
– Пази се, пази се. Ще те сънувам всяка нощ. Донеси ми фурми, като се върнеш, ако все още растат там.
– Ще ти донеса – шепне Джиреш до устните на Дуташ и прегръща своята любима, – ще ти донеса, ще ти донеса.
Искрий и Тауний вдъхват мириса си, муцуна до муцуна, за да го носят близо до сърцата си.
А после Джиреш и Искрий поемат през пустинята, жена и лисица, към Барзим, града, чиито стени се вбиха в земята, когато бяхме прогонени.
Малко от нас помнят великолепието на градовете ни.
Просто селца, повтарят нашите враговете. Но никога не сме живели многобройни, не препълвахме всеки град с хиляди по хиляди. Каква полза, след като градовете ни бяха така красиви?
Познаваме Онашек: и как бихме могли да забравим? Удържахме го най-дълго, канеления Онашек, с издяланите му красиви домове. Блясъкът му личеше изпод натрупаните пластове дори когато беше препълнен с бежанци. Пожарищата му бяха ароматни; подслаждаха сълзите по лицата ни, докато бягахме.
Познаваме Ерифос от нашите добре изписани камъни. Понякога плячкосваме останките му и спасяваме тези камъни, покрити с разкази от миналото ни, изписани с букви, които враговете ни наричат груби, прости. И дете ще ги овладее бързо, казват те, значи са само за забавление, като драскулки от слънцата. Искаме единствено нашите човешки сестри да учат по-бързо. Трябва да се сражават – че искаме от тях и да пишат, е просто остатък от някогашния ни лукс, също както понякога предприемаме опасни пътувания до местата, където расте индиго, за да могат нашите сестри лисици да боядисват с листата му опашките си във форми, означаващи минали истории.
Познаваме Барзим и зеления му саркофаг, където Нишир и Арий лежат под тежкия капак. Най-възрастните ни сестри разказват за незабравимата красота на последното им убежище.
Пътят до Барзим е дълъг и сух, но Джиреш и Искрий са свикнали с трудностите. Вървят заедно, лаят и пеят нестройно, преследват гущери, улавят животни, излизащи от скривалищата си нощем. Звездите им сочат посоката от оазис до оазис, откъдето пълнят кожените мехове и внимателно разпределят водата от тях, овлажнявайки езиците си.
Откриват камъни, покрити с нашите човешки надписи, и Джиреш спира, за да чете на глас от всеки един от тях. Млада е и поради това е чувала само малка част от историите.
Някога знаехме повече разкази, отколкото има звезди, на които да се възхищаваш по небето. Записвахме ги в пустинята, за да се забавляваме. Изгубеното от онези времена е неоценимо.
Джиреш и Искрий пресичат пустинята, следвайки линията от точки от картата на Джиреш, додето не достигат триъгълника на Барзим.
Едва не го пропускат.
Пясъците са погълнали руините на града и от Барзим са останали единствено ниски странни форми, подаващи се от земята. Зажадняла и уморена, Джиреш върви сляпо сред тях, стъпвайки по рухналите стени. Не умира сред солените плаващи пясъци, без да е открила града, само заради Искрий, която не се уморява да рови за гущери.
По изгрева на първото слънце е. Когато топлината обгръща тялото на Джиреш, тя въздъхва от облекчение. Нощта винаги е така студена.
Искрий открива един дялан камък.
Лаят й привлича вниманието на Джиреш и я кара да се върне назад:
– Барзим – казва Джиреш. – Значи трябва да има оазис или кладенец. – Ала не успяват да открият вода. Палмите с фурми ги няма, разкъсани и изгорени. Внимателно устроената напоителна система отдавна е изгубена. Пустинята си е възвърнала земята, принадлежала на града ни. Няма да има фурми за Дуташ. – Може би под земята все още има вода.
Най-възрастните сред нас си спомнят, че саркофагът е заровен, и са им го казали, преди да потеглят.
В ранните утринни сенки Джиреш и Искрий разгадават формите на рухналите барзимски стени и по времето, когато потта е напоила телата им под лъчите на двете слънца, вече се намират в центъра на града. Искрий копае. Джиреш й помага, застанала на колене, изхвърляща пясъка встрани, докато не разкриват врата, която води надолу.
Скъпоценните й камъни и бронзовите декорации са изчезнали.
Усещайки как й прилошава, Джиреш блъска каменната врата и разкрива напълно дупката. Джиреш вижда по-добре в сумрака и повежда двете по хладните каменни стъпала. Температурата им носи облекчение. Подушват влага и чувстват подновена надежда – и ето я, в средата на подземната пътека. Няма ведро. Джиреш откача малката кофа, която носи на гръб, и я спуска с помощта на най-хубавото си въже, докато не докосва течност.
Водата е съвършено, вълшебно чиста. Тя оставя кофата на пода, за да могат и двете с Искрий да пият.
Когато и те, и кожените им мехове са препълнени, продължават напред.
Има достатъчно светлина, така че Джиреш забелязва, че и тук украсата на стените е откъртена.
Джиреш иска надежда. Жадува я, както жадува изтънчената храна и парфюм, и къщата с цветни стъкла: за нея надеждата е нещо, което другите притежават, без изобщо да му отдават значение, докато тя има единствено празнота, която иска да бъде изпълнена.
Краят на един дълъг коридор извежда нея и Искрий в малка зала.
Пиедесталът е покрит със сини спирали като опашка и по него има изрязани букви, говорещи и на двете писмености: Тук е последното място за почивка на Нишир и Арий, които научиха всички ни как да бъдем силни.
Че пиедесталът е оголял, че върху него няма зелен саркофаг и свети останки – това не я изненадва.
Враговете ни казват, че нашите истории са лъжи, че никога не сме се раждали всеки път когато пътищата на слънцата се пресичат, че никога не сме били, че сме били просто жени, изгубили разсъдъка си, които са изнасилвали мъже, за да получат дъщерите си, убивали синове още в утробата; които са опитомявали лисици с месо и животински секс.
Казват, че никога не сме живели в градовете, които са изпълнили с ключалки и стрелящи оръжия, и хора без лисици.
Искрий скимти така, сякаш е ранена.
– Защо сте ги взели, щом за вас сме нищо? – крещи Джиреш на празната зала. – Защо просто не ни оставите на мира? – Тя пада на колене и ридае. – Победихте. Вече сте спечелили. Защо не престанете да крадете от нас?
По-късно, когато чуем тази история, ще оплачем болката им, и ще ни се иска да сме били там, за да се притиснем към тях и да погалим козината и косите им.
– Искаме само да ги почетем – вика Джиреш. – Искаме да ги погребем някъде надалеч от враговете си, където ще бъдат в безопасност и винаги ще можем да им направим приношение.
Тя лежи на пода, прекалено уморена, за да ходи.
Искрий близва бузите й и лае – не е време да се предават.
– Не знаем къде са ги отнесли – казва Джиреш.
Искрий лае и лае, напомняйки на Джиреш: да, знаят.
Смятат двете с Джиреш за смели, заради готовността им да се сражават докрай, дори когато техните осакатени, по-млади и по-плахи посестрими предпочитат да побягнат. Веднъж са ги залавяли и отвели във вражия град, място, където народът ни измира също толкова лесно, колкото кактусите под ножа. В килията си, планирайки бягство, са подслушали разговора на тъмничарите. Един от тях, жена, казала как преди да приеме да работи за стражата, дори не вярвала на приказките за жени, чукащи се с лисици. Мислела, че експонатите в Музея на Каа са мистификации, като скелетите на кучеглавите хора от Севера. Няколко часа по-късно Искрий и Джиреш с радост са избили тъмничарите до крак.
Сега отправят благодарност, че като малки са ги подложили на бавно и методично обучение, за да разбират езика на враговете си.
– Ако трупат скъпоценностите ни в Каа – казва Джиреш на Искрий, и думите имат противен вкус като развалено от слънцата парче месо, – тогава телата на Нишир и Арий със сигурност са най-добре пазените им експонати.
Искрий излайва веднъж в знак на съгласие.
Идеята на музеите им се струва странна, даже след като веднъж вече са посещавали един от градовете на техните врагове. Животът на закрито, в безопасна, пълна с деца къща, където има храна и медни казани, препълнени с бълбукащо задушено и подправки – за тези неща мечтаят. Двете са се нахранили богато от купите с обикновен ориз в килията, без да обръщат внимание на тъмничарите, докато са им се присмивали и питали дали Джиреш има нещо против да чука своята лисица и дали има нещо против да я гледат.
Каа се намира още по-надалеч от онзи град – но някога също ни е принадлежал, така че е отбелязан на картата на Джиреш.
Искрий лае, а Джиреш кима, изпълнена с готовност:
– Няма да се провалим. По здрач ще тръгнем на запад.
Спят близо до основата на стълбището в подземната част на града, докато не долавят, че навън започва да се смрачава, събуждат се, пият от кладенеца и поемат на път.
Пресичат западната пустиня, която опитва, също като драмик от някоя легенда, да ги убие. Земята е напълно гола, без една тревичка, с оскъдна вода и неуморно, изгарящо слънце, макар понякога да откриват дълбоки цепнатини в скалите, където се свиват през деня, притиснати към земята, търсейки отчаяно малко сянка. Спят, опрели носове; Джиреш обича да се събужда с усещането за влага по носа си още от дете. Двете тъгуват за Дуташ и Тауний. Понякога, когато са уморени, лежат под звездите – Искрий върху гърдите на Джиреш, лаеща ритмично едновременно с тупкащите по земята пръсти на Джиреш.
Седят на скалистия ръб, където растат цветята агари, наблюдават град Каа. Старите му стени са покрити с изумрудени плочки. Старите му покриви сияят в сребро. Нашите стени. По-голямата част от града е новопостроена от пясъчник, препълнен с толкова много хора. Искрий вече подушва храната им и стомахът й се свива с копнеж.
Неизброими пъти двете с Джиреш са изскачали от укритието си на пътя на търговци, напускащи убежището на стените по посока на други вражи градове. На това място плодородната земя е осята със скалисти островчета, където спотайването е лесно.
– Трябва да се скриеш – казва Джиреш на Искрий.
Искри отвръща с ръмжене.
– Трябва. Аз мога да се престоря на една от тях, на просякиня с разчорлена коса. Ще ме ритнат няколко пъти, но ще ме пуснат. Дори мога да открадна дрехи от тях и да се умия в някой поток, да си привържа косите. Нищо чудно дори да ме отведат до сами музея. Но ако се приближа, придружена от лисица…
Искри щраква със зъби.
Джиреш скрива лице в шепите си и простенва тихо. Истината е, че не може да понесе мисълта за раздялата с Искрий.
Припомня си, че е виждала някои жени и мъже да носят големи плетени кошници със стока.
– Имам идея.
Чакат дълго.
Джиреш е убедила Искрий да не се показва, скрита сред скалите – сред издрасканите и осакатени истории за това как отглеждаме слънцеродните си малки, – додето най-сетне търпението им се отплаща. Приближава жена, от чиято кошница се подава царевица. Съдейки по качеството на връхната й дреха – така разноцветна и с такива красиви изрисувани фигури, – Джиреш допуска, че жената разменя храна срещу дрехи в града. Ала как се е сдобила с храната и кошницата, е без особено голямо значение.
Щом я подминава, Джиреш изскача от укритието си и удря жената по главата с един тежък камък. Непознатата рухва със стон и остава простряна и потръпваща на земята. Едва когато Джиреш я завлича сред скалите, разсъблича хубавите й дрехи, разплита мънистата от красиво сресаните й коси и й отнема кошницата – едва тогава й прерязва гърлото. Кръвта се събира в скалните дупки като супа в чинии. Джиреш и Искрий се хранят богато с царевицата и нарязаното на неголеми парчета сурово месо от кошницата.
Джиреш иска да облече връхната дреха, ала се бои, че някой ще познае, че е принадлежала на мъртвата жена, така че слага само роклята отдолу – и не устоява на колана, по който дрънкат звънчета, пеейки неспирна песен. Там окача ножа си. С нежелание освобождава краката си от окъсаните тъмни платнени парчета и обува ботушите на жената. Дългата си непокорна коса навива на тила и прикрепя със сребърните игли, взети от главата на непознатата. Маха парчетата от ножове от челото си и прикрива малките ранички от тях с мъниста.
Тревожи се, че незабавно ще я разпознаят като натрапница.
Използва връхната дреха и останалата царевица, за да скрие Искрий, която й отправя продължителен поглед, преди да се свие вътре.
– Знаеш, че не бих постъпила така, ако имаше друг начин.
Искрий близва лапите си: не е особено щастлива, но разбира.
И така Джиреш, родената под пресечените пътища на две слънца на легло от горещ пясък, отгледаната в останките на древни градове под временните убежища на платнищата на палатки, влиза в процъфтяващия заграбен град Каа, понесла Искрий на гърба си.
Невъобразимо голям е. Не бива да спира да крачи. Притиска я отвсякъде: гласовете, така пронизителни и многобройни, говорят онзи език, който не се различава особено от нейния. Цветовете на дрехите. Ах… плодовете, натрупаните на пирамиди подправки на прах, мирисът на готвещо се месо. Слюнките й текат и се налага да бърше и бърше брадичка. Искрий заравя муцуна дълбоко във връхната дреха, за да заглуши скимтенето си.
– Зная, зная – чува шепота на Джиреш. – Шшш…
Иска им се да се нахвърлят върху продавачите и да откраднат храната им. Джиреш полага усилия да не се взира втренчено в жени с големи гърди, в мъже, в хора на всякаква възраст, чиито кости не се забелязват през кожата. Сградите са така високи, няколко пъти колкото нея. Има толкова много деца. Няма лисици. Има мъже.
Има толкова много различни видове дрехи, че недовършената й кражба на облекло стои завършено наред с останалите. Толкова много лица, че нейното – по-тъмно, обветрено от вятъра – не изглежда никак необичайно. Хората й хвърлят погледи, раменете й стават на възли, но най-лошото, което се случва, е, че в очите им се мяркат презрение, загриженост, предпазливост.
Тя си мисли: за вас ние сме просто легенда, приказка или силно съмнителна част от историята и сигурно няма да ми повярвате, ако ви кажа, че ходих със седмици през пустинята, за да стигна дотук, и че ще открадна обратно костите на нашите светици, а ако не успея – ще умра, опитвайки.
Въпреки че и преди е виждала част от всичко това, във вражеския град, е прекалено, твърде различно, и едва-що е тръгнала да пресича пазара на портите, и вече й се иска да избяга обратно в пустинята и да седне под разстелилия се небесен хоризонт, със скалите и цветята агари, никнещи като малки угощения.
Стиска по-здраво в юмруци каишите на кошницата и продължава да върви, нагоре по една главна улица, по посока на далечните покриви, искрящи в слънчевия блясък.
Когато навлиза сред останките на нашия стар град, започва да се бори с желанието да заплаче, да закрещи проклятия срещу кражбата на тези стени. Нищо не е такова, каквото трябва да бъде! Препълнено е с натрапници. Стиснала още по-здраво юмруци, Джиреш следва витиеватата плетеница на улиците, но не може да открие музея. Искрий шава все по-настоятелно от неудобство под купа дрехи и царевица. Чува как Джиреш започва да говори на онзи грозен език. Представя си цял град, пълен с хора без лисици, и едва не проскимтява високо за Тауний.
– Търся музея – казва Джиреш на една продавачка, изложила на показ малки статуетки със сложни орнаментации, издялани от кост, подредени на червена постелка, която привлича вниманието й още докато се опитва да завърже разговор. Кости и кръв, а под тях – прашни камъни. Едновременно познати и плашещи – остри вързопи плат в гърлото й.
Джиреш се надява жената само донякъде да вземе произношението й за странно.
– Кой от тях?
– Ами… – Искрий отново се завърта. На Джиреш й се иска да прошепне хиляди извинения. Какъв прекрасен град, с толкова много музеи като скъпоценни камъни на огърлица. – Онзи за хората от пустинята? Жените и лисиците? – Не е запозната с пренебрежителната дума, с която ни описват.
– Съжалявам – отвръща с усмивка жената, – но нямам представа къде е точно този. Ще трябва да попиташ някой друг.
– А, благодаря. – Джиреш не може да отговори на усмивката и се отдалечава крадливо, за да намери някого другиго, когото го е грижа достатъчно за нашия народ, за да знае къде пазят Светиците ни.
Някакъв мъж със синя туника дочува въпроса й към друга жена.
– Аз зная къде е – обажда се с усмивка, топла като чай. На брадичката си има косми. Висок е и е широк като стена, а панталоните му са едва доловимо издути. Сякаш Джиреш води разговор с картина от стените в подземията на Барзим; дори след като разменя още думи с него, не може да си представи, че върши нещо подобно. – Искаш ли да те заведа?
превод от английски: Петър Тушков
КРАЙ НА ПЪРВА ЧАСТ…
(прочетете ЧАСТ ВТОРА)
Алекс Дали Макфарлейн (Alex Dally MacFarlane) живее в Лондон, където подготвя магистратура по антична история. Когато не прави проучвания, свързани с древни градове и жени воини, пише истории, публикувани в изданията на Clarkesworld Magazine, Strange Horizons, Beneath Ceaseless Skies и Shimmer или антологиите The Mammoth Book of Steampunk и The Other Half of the Sky. Поезията й на свсой ред е публикавана в Stone Telling, Goblin Fruit, The Moment of Change и Here, We Cross. Алекс е съставител на антологията Aliens: Recent Encounters, насрочена за юни месец 2013 г.