(Илюстрация: Kitsune fox spirit © Kimberly Crick)

 

Дай ми прахта на светците ни

фентъзи разказ

от Алекс Дали Макфарлейн

 

Част 2 (прочетете Част 1)

 

Джиреш следва мъжа из виещите се улици, а стените само от време на време блясват в зелено в слънчевата светлина. Избледнели са през седемдесетте години, откакто Каа е превзет, и много от плочките са откраднати. Изпитва почуда колко надалеч са отнесли тези хора града ни. Колко много мъже и жени се възхищават на зелените си плочки – може би с по някоя надраскана дума или ударени от невнимателното длето на каменоделец, без каквато и да е представа кой е събрал смарагдите от пустинята и ги е превърнал в част от дома им?

– Защо се интересуваш от лисиците жени? – пита я водачът й.

Тя се вторачва мрачно в гърба му.

– Светиците им са тук. В един саркофаг.

– А, саркофагът. Един от най-ценните експонати на музея, отличен пример за древните погребални практики и почитта към важните исторически личности…

– Откраднали са го от там, където му е мястото – казва тя… първото, което й идва наум… просто за да не му позволи да чуе ръмженето на Искрий.

– Има хора, които ще се съгласят с теб, но според мен иначе щеше да бъде изгубен завинаги. Важно е подобни артефакти да бъдат опазвани. Но разбира се, аз съм синът на уредника на музея, така че съм предубеден.

Минават под един свод от потъмняло сребро, украсен с релефите на история, която Джиреш жадува да прочете.

Във вътрешността на музея е прохладно като в подземията на Барзим. Почти никой не посещава това място.

– Искаш ли да те разведа? – пита мъжът… Тулан.

– Да, но искам да видя първо саркофага. Моля. – Със закъснение си е припомнила, че безцеремонното поведение е признак на невъзпитание за тези хора, така богато претоварени с времето, необходимо им да украсяват думите и дрехите си.

– Добре. – Още веднъж онази усмивка.

Така че Тулан я повежда покрай колекция от дребни предмети, принадлежали на народа ни – някои от които тя дори не може да познае – монети, облекло, съдове, ножове, изложени редом с картини и скици на нашите градове в различните им фази на развитие, окупирани или разрушени, или останали в спомените. Има един малък камък история. Джиреш прокарва пръсти по него, проследявайки думите, които нямат място сред тези прохладни, обикновени бели стени и усмихнати мъже в синьо. Има дори една опашка и Джиреш чувства гадене при мисълта как тези хора насичат на парчета от нейните посестрими, за да украсят стените си.

– Ето го и него – казва Тулан с широк жест, неподозиращ за омразата в нея. – Всеки път ме изпълва с благоговение.

Саркофагът е поставен на пиедестал в средата на една по-широка стая в края на коридора. Друг мъж стои на пост – толкова едър, че Джиреш може да се побере три пъти в него. Някаква жена и детето й разглеждат предметите край най-близката стена.

Красив е. Привлича Джиреш, с наситеното си зелено, обсипан с разкази за Нишир и Арий, орнаментиран с формите на камъни истории и опашки истории. Капакът му е наполовина отместен. Тя пристъпва по-близо. Във вътрешността му – може да се протегне и да ги докосне – са положени мумифицираните останки на Нишир и Арий.

Джиреш се обръща и изважда ножа си, и разсича Тулан толкова надълбоко през стомаха, че вътрешностите му се изсипват през туниката, преди да е успял да посегне към раната. Скачайте! Искрий се измъква от съдържанието на кошницата. Великанът се раздвижва, по-бързо, отколкото Джиреш е очаквала. Жената и детето пищят. Джиреш запраща ножа си и великанът рухва, с трясък, а тя се спуска напред, за да вземе ножа, докато Искрий скача от кошницата, ръмжаща, с оголени зъби. Скачайте! Жената хлипа, умолява:

– Моля, моля, не наранявайте момченцето ми, моля ви.

– Не ми пречи.

– Няма, ние няма, о… – Следващите й думи се губят в риданията. Момчето крие лице в дрехите й.

Джиреш поставя ножа между зъбите си и посяга към вътрешността на саркофага. Нашите светици са сковани, чупливи. Викове, тежки стъпки – още пазачи. Искрий ги причаква на входа на стаята. Джиреш ругае и слага непокътнатите останките на Арий в кошницата. Ръцете й трябва да останат свободни, за да се сражава. Не може да носи Нишир. Така че чупи Нишир на парчета.

– Мразя ги, мразя ги – съска тя, а сълзите се събират в очите й като роса. Светиците не заслужават да се отнасят така с тях.

Искрий излайва срещу шестимата приближаващи мъже.

– Спрете!

– Спрете!

Гласовете се изсипват като камъни.

Парчетата на Нишир се побират в кошницата й и тя ги покрива с красивата връхна дреха, задържа ги на едно място, преди мъжете да посегнат към нея. Тя се изплъзва, а Искрий скача напред, разкъсвайки петите им през фините ботуши. Единият от мъжете надава вик и пада.

– Бавни и глупави и шибани крадци! – вика Джиреш, отново стиснала ножа в ръка. Кого да порази първо? Скоро ще използват малките си стрелящи оръжия. – Няма да ви позволим да ни ги отнемете!

Водачът на останалите петима вдига пистолета, а Джиреш хвърля ножа към него. И двамата успяват да отбягнат оръжията си. Куршумът натрошава нещо зад нея.

– Мразя те!

Искрий се движи бързо и не се оставя да я изритат. Джиреш посяга през рамо, сграбчва царевични кочани, хвърля ги, всявайки объркване, и се впуска към ъгъла, откъдето изтегля нож с малки смарагди, инкрустирани в острието. Още един от мъжете надава вик, когато разкъсват петата му. Кръвта му тече по зъбите на Искрий, а тя вече тича към следващия. Малките оръжия издават остри звуци. Джиреш усеща как един, два куршума удрят кошницата и скача, за да се прикрие зад пиедестала.

Препречили са пътя към коридора – докато Искрий не започва да разкъсва пищяли, за да отклони вниманието им. Джиреш се хвърля към тях, посичайки с ножа. Един от мъжете улавя ръката й и силом измъква ножа от нея, изръмжава:

– Не мърдай, малка кучко.

– Никога!

Ухапва го по ръката, а той надава вик, пуска я и другите нямат достатъчно време да й попречат да ги подмине тичешком.

В кошницата се удрят още куршуми. Нещо нажежено жулва бедрото й, ала тя не спира. Искрий следва Джиреш с разтуптяно сърце заради кръвта по крака й.

Джиреш крещи победоносно без думи, макар да знае, че пред нея се простира цял град, от който трябва да избяга.

Още един изстрел. Агония. Искрий пищи.

Не. И още един.

– Не!

Джиреш се обръща, а мъжът отново стреля. В рамото я блъска куршум. Вижда падналата на пода Искрий, кървяща прекалено обилно, лежаща сред разширяваща се червена локва, подобна на покрития с кости килим на онази жена.

– Не, не, не…

Тя се отпуска покрусено на колене, сълзите бликват като придошла река. Искрий вече е мъртва. Без дори да излае за последно.

Мъжете презареждат оръжия. Скоро ще убият и нея, както са убили Искрий.

– Не. – Кошницата тежи на раменете й, пълна със светци. Или ще умре, отмъщавайки за Искрий, или ще отнесе Нишир и Арий от това гнусно място – задачата, заради която Искрий е изгубила живота си. Иска да направи и двете. Иска да прегризе всяко гърло в този град. – Ще отмъстя за теб.

Втурва се бързо напред, взима тялото на Искрий – потръпващо в последните си предсмъртни гърчове – и притиска своята сестра към гърдите си, а после побягва вън от музея, изпълнена с толкова много омраза.

Гледката на кървящата, ридаеща жена, притискаща нещо малко и пухкаво и мъртво, е толкова необикновена, че прави впечатление на стотици. Неколцина посягат към нея, сякаш за да я задържат, ала Джиреш ги отбягва. Тича, додето не се озовава пак в пустинята, отново сред скалистия лабиринт извън града, този път далече от каква да е пътека, и там най-сетне се скрива и започва да ридае.

Дори когато гръдта и гърлото започват да я болят толкова силно колкото раната в рамото, не спира да плаче.

В Барзим полага Искрий на празния пиедестал.

В Барзим, почти заслепена от сълзите, неспособна да изкачи стълбището и да изостави Искрий, все пак вижда достатъчно, за да прочете една от историите, изрязана в стената в залата на Светиците. Историята кара разпилените й начупени мисли да избухнат в пламъци.

– Дай ми прахта на светците ни.

Взираме се в Джиреш, нашата измършавяла, окървавена сестра без лисица, костите и парчетата кожа в ръцете й.

– Ще ни убият, както убиха Искрий. Всяка година оръжията им са по-силни, всяка година изпитват по-силен глад. Ще ни убият всичките и ще бъдем забравени завинаги. Камъните ни ще се изгладят от тежките пясъчни ветрове, а бъдещите историци ще могат единствено да въздъхнат в своите бележки и да запишат, че на това място е живяла някоя древна култура, ала е изгубено прекалено много, за да може да се каже кои сме били. Колко смели и силни сме били. Скачайте.

Произнася бойния ни вик, а звукът му е груб като рана.

– Скачайте. Нека ви разкажа историята, която открих в Барзим. Забравили сме издяланото само преди петдесет години в камъка. Нека ви разкажа за прахта.

Някои от нас, достатъчно възрастни, за да си спомнят построяването на подземната зала, са чували историята и скърбят, защото знаят, че няма как да попречим на случващото се; други виждат победа във въображението си.

Джиреш стои с костите в треперещите си ръце и казва:

– Някога, преди повече от петстотин години, когато се раждали по две нови сестри всеки път когато се пресичали пътищата на слънцата, имало война. Ние и другите сме се съревновавали за обширен район със злато, където, както казвали, дори най-обруленият храст бил блестящо наситен с него от почвата, а две от нашите сестри били тачени особено силно заради уменията им в битка – дотам, че всички да се съгласят да бъдат провъзгласени за светици. Накрая били убити в една от най-кървавите битки на битките. Любовниците им се бояли, че телата им ще попаднат в ръцете на врага, тъй че се скрили в една малка долина и ги погълнали. Когато любовниците им се завърнали в равното, чувствали товара на слънцата като тежки ножове в ножниците им върху гърбовете си. С тези ножове се сражавали и така сме завладели равнините от злато, за да построим първия от градовете, откраднат от нас през този век.

Взираме се.

Някои от нас знаят, че не е довършила историята. Че не е казала: А унищожението така ги ужасило, че се превърнало в един от най-големите грехове в историята ни. Оттогава никой не е дръзвал да използва тази мощ.

Преди петдесет години все още смятахме, че можем да оцелеем. Издялахме историята си в тази погребална зала, като си представяхме, че описанието на нашата победа или нарастващата красота на останалите ни градове, или несигурният мир с врага не са били равносилни на глад и смърт сред простора на пустинята.

– Владеем мощта на слънцата – казва Джиреш. – Не зная какво значи това със сигурност, но е оръжие. Нещо… като край.

– И за обладателя му – прошепва Дуташ.

– Да.

Джиреш не може да погледне Дуташ в очите.

Вятърът надига скръбни вихрушки помежду ни.

– Ще дойде ли някой с мен? – пита Джиреш. – В случай че…

В случай че някоя от нас иска да види как огънят поглъща Каа. В случай че някоя иска да се присъедини в това отмъщение.

И – скрито в думите й – Джиреш не иска да умре сама.

Една от най-старите ни сестри изръмжава несъгласие, а друга подема звука – и още една, Корий, лисицата без жена, скача срещу тях с оголени зъби. Тауний и много от останалите се присъединяват към нея. Дуташ отвръща поглед, по-несигурна от Тауний. Жената без лисица Лизир се изправя и казва:

– Аз ще дойда с теб.

– И аз.

– Аз искам да дойда.

Гласове – млади и стари, човешки и лисичи, ала спорът не трае кратко.

– Ще бъде безмилостно – казва една от възрастните ни сестри. – Знаете го.

Присмиват й се. Сякаш войната никога не е била безмилостна.

– Това не е битка – настоява тя, – в която двете страни са с равни сили. Зная, че цялата тази война се е водила именно по този начин. Зная. Разбирам го. Но и вие трябва да разберете, че искате да се присъедините към греха, който ще сторят. Такова решение не бива да се взима прибързано.

– Ще го направя – отвръща тихо Джиреш. – Прекосих пустинята сама. Отне ми седмици. Носех тези кости и не преставах да мисля за това.

– Зная, сестро. – Не може да каже нищо повече.

Приготвяме вечеря, разресваме косите и козината на децата, вдигаме палатките, за да нощуваме, мърморим приспивните си песни на единствената двойка бебета – толкова са крехки в ранните си месеци, така уязвими пред смъртоносната пустиня, – а спорът продължава, прекалено сложен, за да постигнем пълно съгласие пред врага.

Не можем да се споразумеем.

Решаваме да се разделим, за постоянно, и от това ни боли повече от загубата на всички градове, взети заедно.

Джиреш поглъща костите, натрошава ги между два камъка истории, приготвяйки блюдо от разказ за бойни подвизи.

– Ще създам история, по-хубава от тази – припява тя. – Ще създам история, по-хубава от тази. – Загребва с шепи прах и я излива в гърлото си, а устните й са полепнали и бледи. Макар да кашля и да се дави, не спира да яде прахта, като от време на време се облизва под ноктите и остъргва прорезите и драскотините по камъните, за да ги почисти от фината прах. Прошепна почти толкова тихо, колкото да остане нечута: – Не вярвах, че на вкус ще бъде толкова противно.

Шепот за лисица, която вече не е сред живите.

Изправя се, като все така кашля, и потрива врата си с една ръка.

– Трябва да тръгваме – казва тя. – Съберете оръжието си.

В нея е настъпила невъобразима промяна.

– Имайте вяра – казва ни с лукава усмивка, която е извила устните й като думата за победа.

Приготвяме се.

Джиреш дава черепите на Нишир и Арий на онези от нас, които ще останат в пустинята.

– Погребете ги заедно – казва тихо – с всяка церемония, която ни е останала, с всяка песен. – Погребете ги докоснати, сякаш просто са заспали една до друга.

Ние, останалите в пустинята, жалеем, докато те заминават.

Прекосяваме пустинята без песен, със слънцата, сгорещени върху гърба на Джиреш. С нас върви Дуташ – единствената сестра, която спира и записва историята ни на скалите, бавеща се при всеки камък, като че може и да не продължи. Желанието на Тауний я е убедило да не остане на мястото, където Джиреш е погълнала нашите Светици. Решимостта на Джиреш я влачи след себе си, наранява я.

– Скачайте – казва Джиреш, докато наближаваме града все повече. – Скачайте. Скачайте.

Рядко говори, без да повтаря. Само нощем, когато се сгушваме в далеч по-малка купчина от кожа и козина, отколкото сме навикнали, тя мърмори кратки изречения, объркани и болезнени, в косата на Дуташ или хълбока на Торий, или в пясъка, изстиващ и притиснат към бузата й.

– Скачайте.

Каа се разстила, огромен сред нежно зелената долина.

Вече усещаме слънцата.

– Скачайте.

– Джиреш – казва Дуташ, като посяга, за да докосне ръката на своята любима – по-сгорещена от сребро, излято в калъпа си. Дуташ издава изненадан вик, отдръпва пръст и го засмуква. Горещината на слънцата се усилва. – Джиреш – казва отново Дуташ. – Джиреш.

– Скачайте!

Джиреш започва да тича бързо като лисица по пътя към града и отнася слънцата със себе си.

С ножове в ръце и оголени зъби, ние крещим. Скачайте! Скачайте! Не ще ни забравите! Ще ви изгорим от домовете ви! Ще ви погълне плам! Ще забием зъби и сребро в последните гърла! Докато тичаме към града, той избухва в пламъци и мигом поглъща Джиреш в огъня.

Пожарът се разпространява по-бързо от пясъчна буря и след минути е покрил целия град. Въздухът е препълнен с тътен и пукот, и писък. Хората не могат на помръднат – изгарят до кости, почернелите им, напукани кости, хрущящи под нозете ни. Къщите се сриват.

Гласът на Джиреш се носи през пламъците. Вие взехте сестра ми! Вие! Вижте как се съсухрят като косми артериите ви от моите зъби! Чуваме смеха й. Чуваме писъците й.

Ние, останалите в пустинята, я чуваме да шепне тихо, неудържима като светлината на слънцата, сияеща ярко на северозапад.

Огненото й тяло е болка, е сила. Е всичко, което е мечтала през онова дълго, самотно пътуване от Каа до Барзим с Искрий в ръцете й, до лагера, където сестрите й живееха в страх от още смърт, лаеща по изгрев.

Не ще ни забравите! – крещи тя с всяка частица от тялото си.

Ние крещим.

Ние не умираме. Огънят облизва телата ни нежно като езици и Дуташ, следваща Тауний към ограденото със смарагдови стени – оградено с черни стени, останало без стени – сърце на града, мисли, че лисицата я милва.

– Джиреш! – вика Дуташ към огъня.

Не всички жители на Каа са погълнати незабавно от пламъка. В минутите, преди пожарът да се разпространи, някои успяват да избягат през седемте градски порти. Част от нас ги преследват. Смеем се, когато огънят се хвърля след тях, запратен като ножове – Джиреш крещи победоносно всеки път щом някой от тях рухва, – и довършваме когото открием отвъд обсега на пожара.

Скачаме обратно в пламъка, в прегръдките на нашата горяща сестра.

– Джиреш!

Краката на Дуташ стъпват по хрущящи, почернели кости, които се ронят на вятъра като пудра за лице.

Друга от сестрите ни надава вик:

– Ето, ето, там има още от тях!

Враговете ни се крият в подземни зали и пещери, на места, където течащата вода ги пази от горещината. Дуташ вижда как се присвиват страхливо и си мисли: Колко пъти сме правили същото, скрити в своя ужас? Мисли си: Някои от тях са прекалено млади, за да са имали възможността да ни нападнат. Не иска да взима това решение. Прерязва гърлата им. Никой от тях не оцелява. Никой от тях няма да убива нас.

Представя си живеещите сред полята, които са побегнали или са се скрили, когато са зърнали първите жени и техните лисици, тичащи надолу по пътя към Каа, намирайки тези неизгорели тела сред руините на повърхността, знаейки колко добре сме се научили да не показваме пощада.

Не ще ни забравите! Не ще погледнете повече огън, без да си спомните Каа! Не ще виждате смарагди и сребро, без да си спомняте как всичко е рухнало в прах, и никога, никога вече няма да ми отнемете коя да е от моите сестри!

С напоени в кръв нозе тя залита нагоре по каменните стълби.

През пламъците не вижда стени. Не вижда Тауний. Затваря очи и започва да тича.

– Джиреш! Спри!

Тауний изкачва почернелите стъпала към улиците, където огънят я заобикаля като ръцете на Дуташ. Къде е нейната сестра? Сражението е приключило.

Слънцата стават по-горещи.

Тауний тича и Дуташ тича, и няма ни звук от живот, само натрошени парчета от града и костите му под краката им.

Ще ни запомните!

Сега гласът на Джиреш е по-слаб. Слънцата нараняват Дуташ и тя се олюлява. Навсякъде из града рухват сестри.

– Тауний! – едва си поема дъх Дуташ. – Тауний, къде си?

Тя започва да плаче, а огънят изгаря всяка капка. Жадува за пустинята и за своята сестра и за времето, когато… не може да си спомни времето, което жадува. Ала всеки спомен за Каа е агония. Огън и кости, и кръвта на враговете ни, полепнала по ръцете за пръв път в живота й.

Иска й се да не е тръгвала след Джиреш.

– Тауний.

Подобно на сестра си, тя пада.

Мърморене от пламъците: Не ще ни забравят. Никога.

– Никога – шепнат и лаят сестрите ни из града, а огънят напуква кожите им. Някои все още имат силите да се затичат. Някои почти достигат портите.

Джиреш усеща своите сестри в пламъка и се притиска към тях, най-сетне почувствала уплаха от смъртта, търсеща утехата им.

Никога.

Тауний, изоставила убийствата, за да последва своята посестрима, където някога се е издигал голяма арка, с врати от дърво и бронз. През пламъците вижда хоризонт. Вижда Дуташ, паднала на земята, прекалено заслепена от огъня, за да съзре път за спасение. Излайва от радост. Нищо. Хапе.

– Тау…

Тауний сграбчва лакътя на Дуташ и започва да я влачи, въпреки огъня, който изгаря очите и тялото й.

Час след като Тауний завлича Дуташ в един от потоците, който се процежда сред обгорелите, обсипани с кости поля, огънят замира. Черната прах остава. Вее през пустинята с месеци и няма никой, който да не знае откъде идва.

Две сестри вървят през пустинята с гърбове към вятъра, слепи, изгубени.

Ние ги намираме. Ние, които отидохме в Каа, за да потърсим останките на нашите посестрими, ги отвеждаме бавно до мястото, където сме погребали Нишир и Арий. Докато вятърът шари кожите ни с черна прах, ние чакаме – в страх и решимост, в гняв и скръб.

 

превод от английски: Петър Тушков

Алекс Дали Макфарлейн (Alex Dally MacFarlane) живее в Лондон, където подготвя магистратура по антична история. Когато не прави проучвания, свързани древни градове и жени воини, пише истории, публикувани в изданията на Clarkesworld Magazine, Strange Horizons, Beneath Ceaseless Skies и Shimmer или антологиите The Mammoth Book of Steampunk и The Other Half of the Sky. Поезията й на свсой ред е публикавана в Stone Telling, Goblin Fruit, The Moment of Change и Here, We Cross. Алекс е съставител на антологията Aliens: Recent Encounters, насрочена за юни месец 2013 г.