Книги Колонка

Магьосниците на Труди Канаван (Колонката на Ана Хелс)

Магьосниците на Труди Канаван (Колонката на Ана Хелс)

 

Може би съм една от малкото фентъзийни читателки на света въобще, които никога, ама хич, ама съвсем не са и помирисвали Хари Потър в книжна форма, а във филмова бързо ги е отегчил, но въпреки това са затънали яко в дълбоката прегръдка на фентъзито като основен жанр в предпочитаното ежедневие, изсмукващ финанси и време на ежеминутна база. Защото не е една Роулинг на света, и каквото е създала, не е откровение свише, а просто сравнително читава история, порастваща със своите първоначални читатели. Моделът на объркано дете със способности екстраординерни и интровертен изглед към ритащия нависоко живот, е преексплоатиран стотици, ако не и хиляди пъти, съперничещ по изстисквателна способност само на вече станалата абсолютна кисела класика вампирски или свръхестествен романс. Труди Канаван е очевидно една от многото предложили лична трактовка на израстването в магически негостоприемна среда, но поне е добър опит, изключително лесно четим и кинематографично плачещ за филмиране.

Та какви ги вършат магьосниците на Канаван? Тук Хари е възприел образа на симпатично девойче, живяло из добрата част на копторите, в свят, където магията е нещо, което всеки носи из вените си, но малцина имат височайшото разрешение да се възползват от нея. Въобще изключителността изисква разрешение, одобрение и обучение, иначе неконтролируемата магия обикновено води до пламъци и земетресения, и тъй де – смърт и разрушения. Та нашата протагонистка е точно от тоя тип разрушителни магове, измъкнали се, или по-точно никога не навлизали в кастовата система на йерархичната магия, и след като поразрушава половината си родно гето, привлича вниманието на навирилите носове вълшебници и започва своя път по стълбицата на чудоправенето. Ами това е общо взето. Клишенце, съгласна, но с пластове внушения, трудно откриваеми между обичайните сценки на проби и грешки в дебрите на невъзможностите, но все пак присъстващи и носещи онази щипка различност, която прави книгите на Канаван реално важни за потенциално заинтересования от фентъзи читател.

Първата трилогия за Черния магьосник разказва за трудния старт на малката странно не-очилата магьосница Сониа. Е, не е точно малка, съвсем цъфнала тийнейджърка си е, но опазила чистотата си сред тъмнината на отходните дупки, в които са принудени да живеят нисшите класи, съпреживяващи с големите домове и алчните магове. След трагичен инцидент, в който по погрешка едва не овъгляват главната ни героиня, за пръв път представител на нисшата класа се овъртолва у висшите кръгове, което носи съвсем естествено завист, злоба и дребнавост на килограм, доказващо, че дори одаряването с наднормални възможности не може да се справи с нищожността на кривото дълбоко човешко нищожество, дремещо у всеки от нас. Следват отчаяни преследвания из катакомбите на престъпния свят, нервно криене по коридорите на магическия университет, привидно целево мандахерцане връз камънаците на опустошени държави. Идват и изгубена любов, няколко не случили се такива, овладяване на забранени познания, купчина смърт и неоправдана агресия. Както и тонове хомофобия, ксенофобия, социална неравнопоставеност, мизантропия, социопатия. Все забавни неща, поднесени по правилния начин, за да те трогнат, без да забиват в ъглите на милозливото отегчение.

Така весело обаче идва и огромният проблем на поредицата – тя си страда от светата троица на класическото фентъзи: повтаряемост, локумизация и разтакаване. Схемата на движение във всяка една книга си е общо взето една и съща, и ако при мен носеше успокоителна предвидимост в стил Едингс, то други ще отворят ей таквиз огромни усти да избълват лозунги от типа Пробвай нещо ново, Труди, или Има и други начини да се напише една книга, жено. Привидно мудният ритъм те води нежно прихванал те през кръста в ограничен като география свят, сред шепа познати и лесни за обичане герои, които ти стават ако не приятели, то доста близко до топли познати, чиито ежедневни мелодрами, дори подсилени с невъзможните фентъзийни елементи, не те оставят равнодушен и дистанциран от историята. Усетих как стисках безмислените си юмручета, следейки психическия тормоз над главната героиня, хапех устни при емоционалното й съзряване и намиране на любовта на най-нелогичното място и бърчех вежди пред сблъсъците й с непознатите външни, почти винаги желаещи да я използват по безкрай от начини и причини. А при мен рядко се случва да емпатизирам на привидно леко заспала кифла, която навежда миролюбиво главица пред изпитанията и ползва повече разума пред справедливата си чувственост. Та явно говорим за нещо достатъчно особено, за да трогне и подкиселеното ми от критикарство стомахче, смятайте.

Драматичната приказка на Канаван намира своето естествено продължение през поколенията в трилогията Изменникът шпионин, разказващ за сина на Сониа, който, знаейки истинската натура на родителите му, очаквам да е наистина достоен за възхищение чист източник на неземна сила.  И по-непокорен, надявам се, от майка си. Какво да правя, винаги вземам страната на полуоткачените геройчета, които виждат двеста разярени орки и се мятат с усмивка, крива ножовка и песен на уста в мелето и винаги умират с някоя шегичка на уста. Любимото ми клише на кисело-веселия спасител по неволя, да. И макар Сониа да не е от типичния ми влюбчив типаж, някак намира начин да се включи към особеното място в сърцето ми, заделено за тихи неудачници с добри сърца. Понякога си заслужава да се вгледаш в безличното, за да откриеш различното.

Ана Хелс

* * *

Не пропускайте нито една статия с автоматичния ни абонамент или страницата ни във Facebook.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.