(Водещ на рубриката „Преводни разкази“: Владимир Полеганов)

 

Разказите и романите на Майкъл Бишъп са известни с игривия, сложен, често двусмислен поглед върху това, което наричаме „човешко“. В най-новата фантастика бягството от едноплановостта на социалните и психологическите идеи и от простотата на образите се е превърнало в закон, спазването на който почти гарантира вниманието на издатели и критици. В началото на кариерата на Бишъп (края на 1960-те), а и във времето, в което е писан разказът по-долу (първите години на 1980-те), с това са се характеризирали писателските търсения, които днес знаем като експериментални, ню-уейв и даже авангардни. Бишъп е постоянен в тези си търсения и винаги успешен в реализирането им. Нещо, което се вижда най-добре в романите му, в които гласът му не отсъпва по нищо на тези на Томас Диш, Урсула Ле Гуин и Робърт Силвърбърг. Разказът „О, радостен хор“ (O Happy Day) пък е чудесен минорен пример за това. Тук имаме история, която започва като обикновена алегория, но бързо илиза от този често опростяващ нещата модус. Бишъп наслагва пластове с почти всеки абзац в разказа за обичайна вечер в дома на едно семейство, като паралелно с това не забравя и за цепнатините между тези пластове, които ни позволяват да надникнем по-навътре и по-надълбоко в случващото се и в нас самите като свидетели на случващото се.

Владимир Полеганов

 

О, радостен хор

фантастичен разказ

от Майкъл Бишъп

 

Семейство Норвег гледаше документален филм за племе сорсунийски аборигени – толкова изостанало, че акушерките им дори не ампутираха опашките на новородените плъхчета. Членовете на тази архаична общност не строяха своите домове, хранеха се с онова, което им предлагаше джунглата, и скубеха козината по телата си, обезобразявайки я на спираловидни фигури и туфи.

– Не е за вярване, че на тази планета все още има плъхове, които живеят по този начин, нали? – каза Атикус Норвег по време на един продължителен кадър със събиращи храна диваци.

Атикус – едър, шарен плъх, носеше бифокални очила и чифт пантофи на сиви ивици, подарък за Муридоледа от неговата съпруга Тамара. Поначало не бе проявил желание да гледа документалния филм, но дъщеря им Рената беше взела един семестър родентология в Градския колеж и преподавателят й бе дал филма за домашно. В подобни моменти, колкото и да се стараеше да остане добронамерен и търпелив, Атикус горчиво оплакваше и тесния им апартамент, и липсата на втори телевизор.

– Онова, което всъщност не е за вярване – каза Рената, – е, че правителството на Сорсуни изтребва това племе тихомълком. Искат да построят многоетажен комплекс от десет хиляди акра в средата на свещена за емиките широколистна гора.

– Което, разбира се, означава, че заедно с гората ще унищожат и емиките – каза младият Артуро, първокурсник в академията „Сейнт Уолтърс“ на Дванадесета улица и булевард Дийн.

– Сорсунийците се нуждаят от пространство – обади се уморено Атикус. – Боя се, че по това не се различават от нас.

– Те са животни! – намеси се отново Рената.

– Не са чак такива животни като емиките, нали? – попита Тамара Норвег, слаб тъмнокафяв плъх, посивяваща едва в последно време около муцуната. Тя чупеше орехи с помощта на заострен инструмент и собствените си сръчни пръсти. Занимаваше се с това, откакто бе приключила с чиниите след вечеря, и на масичката с лампиона до нея стоеше голяма купа, пълна със сферични ядки.

– Какво искаш да кажеш? – погледна я Рената.

– Ами – каза госпожа Норвег – емиките не практикуват дори основен контрол на раждаемостта. Според теб какво щеше да стане с тази страна, ако всяка майка се противеше да погълне обратно всички освен две от новородените в първото си котило, а след това откажеше да се подложи на стерилизация? Канализацията щеше да се наводни с малки пакостници, ето какво, а и много от тях вероятно щяха да са с опашки. – Тя изсипа безапелационно купчина орехови черупки в кофата за боклук до стола си.

– Слушай, мамо – каза с обиден вид Рената. – Може би ще се изненадаш да научиш, че повторното поглъщане не е естествен инстинкт. И освен това раждаемостта при емиките се контролира от живота в широколистните гори.

– Правилно – додаде Артуро. – Само едно на всеки седем от децата на емиките оцелява до пубертета и само едно на всеки четири след това достига до зрялост.

Рената обърна изящната си муцуна към Атикус, сякаш той подлагаше на съмнение аргументите й:

– Това са доста цивилизовани статистики, татко. Емиките не са изостанали. Водят подчертано простичък живот, нищо повече, и този начин на живот ги излага на експлоатацията от страна на високотехнологичното сорсунийско общество, което ги заобикаля.

Атикус помести задните си части в креслото:

– Ако в границите ни имаше използваема територия като широколистните гори на емиките, щяхме да правим съвсем същото, по дяволите. Не се самозалъгвай, Рени. Нашите водачи не падат по-долу от проклетите сорсунийци, а ти вече си прекалено голяма, за да бъдеш толкова наивна.

– Атикус! – излая госпожа Норвег.

– Съжалявам, съжалявам. – Той захапа едно парче полуразрошена козина на дясното си рамо, след което го приглади с език. – Просто, като се прибирам вкъщи след работа, съм настроен да гледам нещо по-приятно от отвратителната деградация на емиките. Що се отнася до безкрайните подлости на сорсунийците, съм повече от наясно с това. Трябваше да пуснем бомбите на тези мършояди още преди двайсет години, докато все още можеше да ни се размине да не си опърлим сами мустаците. Светът е в безизходица. Повярвайте, горките ми очи гурелясват само при мисълта за това.

– Татко, моля те, тихо – каза студено Рената. – Опитвам се да си водя бележки.

Атикус се остави да го сгълчат. Гласът зад кадър отново говореше и ако Рената щеше да си взима изпита с отличие (съмнително като възможност), беше най-добре да я остави да си води бележките. В последно време съревнованието за отлични бележки се ожесточаваше и я бяха приели в Градския колеж само благодарение на препоръката на Дж. Стюарт Върни, началникът на Атикус в Международната зърнена борса. Освен всичко друго Върни беше и една от водещите фигури в борда на директорите на колежа.

Междувременно, отбеляза мимоходом Атикус, Артуро като че ли попиваше всяка подробност от предаването. Момчето беше от редките интелектуални деца-чудо, които се надсмиваха над всякакви дребнави състезания за оценки просто като се издигаха над тях. Въпреки че Атикус обичаше сина си, нямаше как да забрави, че по време на собствените си дни в училище поравно бе презирал и завиждал на такива като Артуро. Кариерата му не се отличаваше с нищо и винаги му се бе налагало да се бори за всичко. Мислите му отново се отнесоха към нищетата на жилищните блокове на Тръст авеню…

– Погледнете тази земекопна техника! – възкликна Артуро. – Емиките се обречени!

Атикус отвори очи; беше задрямал съвсем леко. Сега обаче се взираше в парченцето орехова черупка, лежаща на метър вдясно от телевизора, близо до вградената библиотека. Тамара без да иска бе запратила черупката в тази посока, опитвайки да се добере до сърцевината на поредния орех, ала в очите на Атикус тази черупка се струваше също толкова злокобна, колкото канара пред вратата ти. Стоеше си втренчен и странно хипнотизиран в това парченце от черупка.

Точно тогава, от пролуката между две книги на най-долния рафт на вградената библиотека, до черупката изприпка двукрако създание и я взе в мъничките си ръце. Атикус бе прекалено изненадан, за да успее да проговори или мръдне. Видя как създанието клекна приведено – гола миниатюра на онези абсурдни космати примати в Градската зоологическа градина – и започна да гризе парченцето ядка, залепнало за счупената черупка. Беше гладно, противното му зверче, но и не беше напълно голо; около тялото си бе увило синя мрежа за гнездо. Атикус веднага разпозна материала; трябваше да е взет от гнездото, в което спяха с Тамара, защото само преди две седмици в мрежата му се бе появила правоъгълна дупка. Мустаците на Атикус се наежиха. Ужасен ден на борсата, семейни препирни заради нещо, което се случваше от другата страна света, а сега и това…

– Всички да млъкнат – каза той с равен тон. – Сред нас има хор и смятам да го спипам.

Муцуните на Рената, Тамара и Артуро се завъртяха към него, след което се извърнаха в различни посоки, докато търсеха натрапника из помещението. Мустаците им се бяха наежили от предупреждението и във въздуха прескачаше електричество.

– Хор – прошепна Артуро. – Моят ли?

– Донякъде се надявам да е – каза тихо Атикус, – но в известен смисъл се моли да не е.

Той се наведе в креслото и сръчно свали единия от пантофите си. Сетне, гневно и с мълниеносна свирепост, която изненада дори самия него, го запрати напред.

Рената изписка и изписка отново, а после скочи от стола си и изтича в далечния край на стаята. Госпожа Норвег едва не преобърна купата с орехи. Артуро се стрелна към вградената библиотека, за да потвърди точността на мерника на баща си.

– Улучи го! – възкликна младежът. – Улучи го!

Хорът се олюляваше на колене – зашеметен. Артуро се приведе над него, без да е сигурен какво да предприеме по въпроса. Пантофът на баща му стоеше изправен на долния рафт на библиотеката и той посегна към него с очевидната надежда да наложи по главата създанието до безсъзнание.

– Не, миличък! – извика Тамара. – Недей с пантофа на татко ти!

– Не е моят! – оповести Артуро, като замахна към създанието и пропусна. (Атикус моментално си даде сметка, че синът му нямаше предвид неговия пантоф, а животинката, която младежът отглеждаше като домашен любимец и донякъде като живо домашно по биология в надстройката, където спеше.) – Моят си е горе в клетката, където му е мястото! – Той отново замахна, без особен успех. – Този е по-възрастен и по-кльощав и… уф!… мирише по-лошо!

По някакъв начин хорът успя да се изправи на крака и се понесе неориентирано към безопасността на вградената библиотека. И въпреки че Артуро почти незабавно извади книгите и вехториите от най-долната полица, създанието вече се бе спасило през някоя цепнатина в стената или изметнатия перваз, или между пролуките в синтетичната подова настилка.

– Стори ми се, че опитваше да пропуснеш – каза укорително Атикус на момчето.

– Не опитвах – отговори Артуро, като седна приклекнало и подаде пантофа на баща си. – Но не се чувствам добре от идеята да размажа мозъка на кое да е живо създание. – Космите на врата му бяха настръхнали. – Ръката ми просто отказва да се подчини.

– Не пипай пантофа, Атикус – обади се госпожа Норвег. – Ще го залея с дезинфектант и ще го окача да съхне в кухнята. Артуро, ти отивай да си измиеш ръцете – със сапун и гореща вода.

– От тези неща имам чувството, че гъмжа от бълхи – каза Рената, като прекосяваше обратно стаята. – Видяхте ли! – възкликна с внезапно раздразнение. – Изпуснах заключението на съпровождащия коментар. Как си ме представяте утре? Професор Плъхигън ще попита: „Защо не можете да обобщите текущото състояние на обществото на емиките?“, а отговорът ми ще бъде: „Защото точно в края на предаването ни нападнаха хорове. Татко е важен брокер на Зърнената борса“, ще обясня, „но в апартамента ни се въдят хорове.“ А шегаджиите на класа ще нададат радостно скимтене и част от състудентите ми ще започнат тайно да ме наричат „Рената Хористката“, и ще ми се налага да…

– Млъквай, Рената – каза Атикус. – Безсилни сме. Достатъчно умна си, за да си извадиш и сама заключение от онова, което видя току-що. Ако пък не – и цял хор от заключения на коментатори няма да те спасят.

Атикус изключи телевизора и я прати да си ляга в откритата надстройка над тясното пространство, където спяха той и Тамара.

Артуро беше клекнал в банята и търкаше ръцете си, но Атикус се чувстваше смален и премазан дори в жилищна площ, лишена от каквото и да е интелигентно присъствие, различно от своето и това на любимата му съпруга. Животът бе лабиринт от изтощителни усложнения, а той бе заключен в един от неговите клаустрофобични коридори, без каквито и да е изгледи за измъкване.

Хорове, от целия възможен проклет късмет, на който можеше да се надява! Къде с подушване под опашката, къде с почесване на нечия козина, в зависимост повелите на момента, беше успял да си проправи път вън от гетото на Тръст Авеню. И ето че изведнъж се намираше в напреднал стадий от замрялата си кариера, принуден да споделя апартаментно пространство с двама непознати по кръвна линия и Бог знае колко още противни дребни хорове. Горките му очи гурелясваха от всичко това.

– Атикус, ще се наложи да насипеш малко отрова.

– Те никога не…

– Сипи малко на най-ниския рафт, където изчезна онзи, а също и в кухнята под мивката.

– Избягват отровата, Тамара. Умни твари са. Всъщност на картонения поднос под мивката все още има купчинки от нея – от месеци дори не са я пипнали. Вече си мислех, че сме се отървали.

– Явно не сме и трябва да направим нещо по въпроса, Атикус. Намирах влажни изпражнения по кърпите за чинии в шкафа за покривки, а това нещо се беше облякло с…

– Знам – отвърна Атикус, като примигваше бързо. – Ще заредя нещо сладичко в капана и ще заложа проклетията под мивката.

– Капан?

– Твърде предпазливи са за отрова, Тамара. На пръв поглед капанът може и да е грубо или старомодно приспособление, но бонбоните ги изкушават силно. Ще се получи, повярвай. Ако има нещо, на което един хор не може да се нарадва, това са сладкишите.

Тамара кимна неохотно, а Атикус препусна в галоп към кухнята, за да заложи капана. Трябваха му минутка или две, за да наниже меките бонбони на миниатюрната метална кукичка и да обтегне пластината, но щом се справи със задачата, вече лесно плъзна дървената подложка на позиция, без да размести примамката или да задейства механизма на пружината. Смъртоносна машина, заредена за улов на хорове. Ако тази вечер успееше да улови някой, утре щеше да зареди пак капана, на по-следващата вечер пак, и пак, докато не ликвидираха или прогонеха вредните пакостници в нечий друг апартамент.

Жена му го чакаше във всекидневната, в основата на стълбите, водещи за горния етаж на Артуро:

– Засегнал си го, Атикус. Мисля, че плаче. Качи се горе да поговориш с него.

– Плъх на неговите години? Божичко, Тамара, какво пък толкова казах?

– Намекна му, че се е изплашил от хора, че не можа да го убие, защото по някакъв начин му липсва агресивността на плъх.

– Всички тези неща? Че аз дори не…

– Качи се при него, Атикус.

Атикус въздъхна и свали бифокалните си очила. Дъхна на стъклата им и ги потърка отсъстващо в козината на коремчето си.

– Добре – рече най-сетне и върна очилата на върха на муцуната си, – добре.

Съпроводен от одобрителния поглед на Тамара, той започна да се катери по алуминиевата решетка, водеща за надстройката на Артуро. Горе приклекна на задните си части в края на постелката на сина си – гнездо от нарязани вестници и неумело укритите лични съкровища на юношата. Някъде във всичко това Артуро подсмърчаше шумно.

– Съжалявам – каза Артуро. – Не е лесно да се уцели движеща се мишена, какво остава да бъде убита… и както сам каза… не е от най-приятните изживявания.

Купчинката от ръчно нарязан талаш не помръдна, но подсмърчането стихна.

– Слушай, Арти… ами… наистина съжалявам.

Няколко секунди по-късно главата на сина му се подаде от хартията. Очите му горяха като огнени опали.

– Всичко е наред, татко.

– Знаеш ли, изобщо не ми хрумна, че може би ти е дошло в повече, защото си отглеждаш хор.

– Сър?

– Ами, нали разбираш – започна Атикус, борейки се да открие точните думи, – ето те и теб, грижиш се за лабораторния хор, който ти е дал господин Етингър, и изведнъж си оказваш в ситуацията да размажеш на петно друго малко животинче, съвсем същото като твоето. Това си е… да я наречем психологическа дилема. Ти си умен млад човек, Арти, но никой не очаква от теб да вземеш решение пред такава дилема, не и на секундата. Съжалявам, че те притиснах така.

Баща и син се наблюдаваха мълчаливо.

После Артуро попита:

– Искаш ли да ти покажа хора, татко? Тук при мен е… в клетката, разбира се.

Той отново се зарови в купчината, но почти веднага отново се появи, уловил птича клетка, оборудвана с ваничка за вода и кръгла кутийка, пълна със ситно накълцани фъстъци.

Хорът – беше от кафявите – стоеше изправен, с ръце заловени за пречките на клетката, разкрачил крака за по-голяма устойчивост. Носеше препаска от тънко муселиново платно за завеса, което Артуро умишлено бе изрязал и оставил в клетката, след като господин Етингър му бе поверил създанието. Хоровете на практика бяха от малкото дребни, неокосмени още от рождението си бозайници и навсякъде освен в тропиците умираха бързо, изложени на капризите на околната среда, ако не получеха необходимите принадлежности, за да се защитят. В своята голота напомняха на Атикус за новородени плъхчета, но така и не успяваше да изпита каквато и да е привързаност към тях въз основа само на тази доста далечна аналогия.

– Как се развива? – попита той, като се надяваше да приключат с тази част от разговора, без да му предоставят прекомерни подробности.

– Чудесно – отвърна ентусиазирано младежът. – Изумителен животински вид са… Хорикус еромикус, това е правилната таксономия… Разпространени са във всички региони на света и практически обитават зоните, които населяваме и ние, плъховете.

– Мислиш ли, че и емиките имат проблеми с хоровете?

Атикус беше задал въпроса разсеяно, мислейки за зле премерената си критика по адрес на Рената от по-рано. Как да отчуждим децата си в три лесни стъпки…

– Емиките на практика живеят заедно с тях, или поне така мисля. Понякога обаче ги ядат.

Атикус отвърна очи от хора.

– Хайде, Арти. Влез в положението на стария си баща.

– Съжалявам, татко. – Артуро остави клетката на пода. – Но фактът, че са такъв жизнен вид направо ме очарова. Обитават пространствата между животите ни, живеят назаем в цепнатините и пролуките на домовете ни, ядат трохите и остатъците от храната ни. Господин Етингър нарича умението им да оцеляват стратегия на „интермедиален опортюнизъм“.

– Сам ли го е измислил това?

– Вероятно. Пада си малко елоквентен резултат от пренатална илегитимност, с конгенитална тенденция към полисилабични каламбури.

– Надявам се да се оправи скоро.

А след това Атикус се разсмя заедно със сина си, благодарен, че младежът правилно е доловил настроението му и благоразумно е решил да прекъсне с шега лекцията за Хорикус еромикус. Беше си остроумие тип висок коефициент на интелигентност, която Атикус би взел на подбив в собствените си дни като студент, но при все това – шега. Някой ден Арти можеше и да се окаже победител.

– Лека нощ, синко.

– Лека нощ, татко.

Когато се прибра в стаята им, Атикус се сви на кълбенце в гнездото и отпусна муцуна върху велурените задни части на жена си. Тази вечер обаче мускусният й аромат не му подейства като успокоителна приспивна песен за обонянието.

– Рената още ти се сърди – прошепна Тамара.

– Мили Боже, и при нея ли искаш да се кача?

– Не е необходимо – обади се Рената от нейната надстройка. – Нямам какво да ти кажа.

Тази пухкава женска имаше ушите на защитна система против междуконтинентални балистични ракети.

– Рени – започна Атикус, като се взря късогледо нагоре. – Рени, аз…

– Забрави, татко. Арти винаги ти е бил любимец, малкото ти бебче. Предполагам, че в годините ти на старост друго и не мога да очаквам. Скоро ще се отделя от козините ви с мама. Още един семестър, и това е. Считайте, че ме няма.

– Рената…

– Не ти говоря, татко. Наистина не говоря с теб.

След което отказа да обърне внимание на всичките му опити да я заговори. Чу я как се заравя дълбоко в гнездото си, непоколебимо и отмъстително.

А после, като се изключеше далечният уличен шум, който се просмукваше през отоплителните тръби, апартаментът потъна в тишина – смъртоносна тишина. Въпреки собственото му раздразнение Тамара и Рената заспаха бързо и знаеше, че Артуро също вече е започнал да се унася в страната на сънищата. Единствен Атикус измежду всички членове на семейство Норвег не се предаваше, а разоръженото му съзнание се намираше под обсадата на хиляди разкаяния и тревоги, пърхащи из мозъка му като огромни изгладнели молци, жадуващи спомените или самообвиненията му. Беше оставен изцяло на милостта им. Извън строя по силата на обстоятелствата.

– Не, не си – каза си Атикус. – Не се предавай, не се предавай.

По някакъв начин прошепнатото самонасърчение му вдъхна увереност. Въпреки че все така не го хващаше сън, отпъждаше молците на среднощната лудост, като си представяше свят, където слънчевите лъчи шареха гориста почва, а времето бе хубаво като милувка, а не като автомобилна катастрофа. Започна да се спуска към илюзорното обещание за умиротворение. Все още не се бе унесъл напълно, но проучваше територията в непосредствена близост.

От унеса го изтръгна звук от пробягване на крачета в помещението, където спяха той и Тамара. Мустаците му се наежиха, а носът му се надигна. Усещаше как очите му се нагаждат в тъмното, но все още не виждаше нищо. Още топуркащи крачета. По целия периметър на помещението се спотайваха хорове, бе убеден Атикус – зад стените, във вентилационната система, малки армии от вредители. Тръст Авеню се повтаряше – именно там по онова време се бе натъкнал на две от безсрамните зверчета, докато развързваха панделката, подарък за рождения й ден, от шията на по-малката му сестра.

Внимавайки да не разбуди Тамара, Атикус изпълзя от гнездото им и щракна лампата. Нищо. Жив хор не се виждаше. Отново накара помещението да потъне в мрак и се върна до жена си. Интермедиален опортюнизъм, а? Е, все още не бяха чак толкова интермедиални за вкуса на Атикус Норвег, дори напротив. Докато не млъкнеха и не изчезнеха напълно, щеше да счита присъствието им в апартамента им за лично оскърбление, предизвикателство в лицето на удобния и чист живот, който опитваше да подсигури за семейството си. Утре може би щеше да се свърже с професионален унищожител на вредители. Никой нямаше да се подиграва на дъщеря му с прякори като „Рената Хористката“, без значение колко противно се държеше тя понякога с него и на свой ред – той с нея.

Ала тичането на крачета бе престанало. Атикус беше изплашил хоровете, които очевидно бяха взели решението да се оттеглят за през нощта. Хубаво. Щеше да поднови войната срещу тях на сутринта. Освен това мускусният аромат на жена му – в добавка към нежно пулсиращото движение на хълбоците й – вече го понасяше по висящия мост на съня. Накрая го пресече. И дори когато едно от стоманените въжета внезапно се скъса, карайки очите му за момент да се отворят рязко, не направи опит да се върне по стъпките си, обратно в тревожната реалност на пробудата.

Първото, което чу на следващата сутрин, бе звукът от телевизора, включен на кабелните новини.

– Пак тази проклета кутия – измърмори той. – Вече започвам да си мисля, че децата ми са пораснали в нея и така и не са открили пътя за навън.

– Рената е – предупреди го Тамара. – Трябва й за симпозиума по съвременност в Градския колеж.

– Кога забравихме да четем?

– И ти не си кой знае какъв читател, Атикус. Не я тормози и днес. Хайде вместо това да всички да си направим една хубава закуска.

Така че Атикус се повлече разкаяно към кухнята, за да сложи вода за кафето. Докато пресичаше всекидневната, кимна на Рената, ала или бе прекалено погълната от новинарската си емисия, за да отвърне на поздрава му, или гневът й срещу него все още не се бе разсеял. Артуро, който вероятно би го посрещнал по-приятелски, все още душеше из надстройката си, обличаше се и събираше учебниците си.

В кухнята Атикус си припомни за капана. Отвори вратичката под мивката и се взря във влажния мрак вътре. Един хор лежеше безпомощно, захапан от капана. Създанието все още беше живо – пластината на пружина бе премазала само единия му крак. В опитите си да се освободи бе разкъсало дрехите си и Атикус се загледа недоволно в парчето синя мрежа за гнездо, захвърлено сред разпилени гранули перилен препарат. Заляха го променливите течения на раздразнението й съжалението, най-вече защото не бе очаквал да открие жертвата на първия си опит за унищожаване на вредителите все още в безсъзнание – потръпваща, укор към методиката му.

– О, не – простена Атикус.

Хвана капана за дървената основа, за да не може хорът да го ухапе или одраска, след което изнесе целия механизъм на светло. Голото тяло на създанието висеше с главата надолу от металната пластина, клатушкайки се като вътрешности или недоносен зародиш. Щом очите му срещнаха тези на Атикус, в тях проблясна интелигентност: наблюдателни сапфирни искри. Атикус се запита дали хорът не е избрал материала от мрежата на гнездото им с Тамара, за да подхожда цветът на собствените му пламенно-ярки очи.

– Не могат да постъпват така! – извика Рената откъм всекидневната. – За какви се мислят тези негодници, по дяволите!

– Какво има? – извика в отговор госпожа Норвег, някъде още по-надалеч от дълбините на малкия апартамент. – Случило ли се е нещо? Не сме те учили да държиш такъв език, когато…

– Ах, тези безчувствени, миризливи зверове!

Атикус, изгубен в мисълта да пощади хора, преди някой да е успял да разбере, че го е уловил, се обърна смаяно, объркан от изтерзаните викове на дъщеря си.

– Знаеш ли какво са направили тези убийци, сорсунийците? – извика отново Рената. – Пуснали са бавнодействащи обезлистяващи вещества над широколистната гора на емиките, ето какво! Сорсунийският посланик у нас определя съобщенията като нова пропагандна кампания срещу страната му, но от телевизията вече са документирали сведения за стотици смъртни случаи сред емиките! Ела, тате! Ела, мамо! Показват как жертвите получават помощ в една от импровизираните полеви болници недалеч от границата на Сорсуни! О, Господи, ужасяващо е!

Хълбоците на Атикус започнаха да треперят. Рената най-после му бе проговорила, ала О! при какви ужасни обстоятелства. Шегите на историята, Божичко, каква способност имаха да ти докарват гурели в очите. Най-добре беше да отиде при Рената; сорсунийците и телевизионният канал им даваха макар и горчив повод да се помирят и само някое жалко подобие на баща би пропуснало такава възможност.

Хорът? Е, в края на краищата беше просто хор, интермедиален опортюнист, преценил погрешно измеренията на радостите от живота. От другата страна на света интелигентни създания от вида, към който принадлежеше Атикус, бяха подложени на изтребление от варварски режим. Как изобщо можеше да оправдае съжалението, което изпитваше към малкото, мръсно създание? Той поднесе капана над мивката, вдигна пластината от крака на животното и го изтръска в отвора за смет. Вътрешността на уреда автоматично задейства перките на мелачката, издавайки гъргорещ звук като от пюре. Малко дезинфектант, полят по ръбовете на канала, се погрижи за бацилите и миризмата, а силната струя вода от душа отми окончателно всички издайнически следи от вихрената смърт на хора. Атикус отново зареди капана и го върна на мястото му под мивката.

След това, почти успокоен, препусна към всекидневната, за да утеши възмутената си дъщеря.

 

Превод от английски: Петър Тушков

 

Всички разкази, които сме ви подготвили, достигат до вас и с автоматичния абонамент или страницата ни във Facebook.

 

Майкъл Бишъп (р. 1945 г.) е американски писател, носител на множество награди, с над четиридесетгодишен опит. Печели два пъти наградата „Небюла“: през 1981 г. за „The Quickening“ (най-добра повест) и през 1982 г. за „No Enemy But Time“ (най-добър роман). Има четири награди „Локус“ и много номинации за „Хюго“. През 2009 г. „The Pile“ печели наградата „Шърли Джаксън“ за най-добър разказ на 2008 г. Авторът е публикувал тринайсет самостоятелни романа, както и три в съавторство, а голяма част от 140 негови къси негови прозаични творби са събрани в седем сборника. Разказът „О, радостен хор“ (O Happy Day) се появява за пръв път на английски в Rigel Science Fiction, есен 1981 г., а по-късно е включен в сборника на автора „Brighten to Incandescence“. Публикува се за пръв път на български в „Сборище на трубадури“ с любезното разрешение на автора.