Хората родени са самотни, търсят изхода, лекарството за не-множието през целия си живот, и пак, накрая, сами се изправят пред съда на тъмнината след края. И смятат себе си за достатъчно нещастни, че да описват теглото на единственото число във всяка литературна, музикална, артистична или кошмарна форма, без оглед на това колко не-хора някъде там изпитват тегобата на прекомерната уникалност безмълвно.

Тиодор Стърджън е от не-човеците, но мислещи за хората като за братя в безкрайно непознат за мене смисъл, и никой не може да ме убеди в принадлежността му към хомо сапиенса. Така топло и искрено за човещината никое хуманоидно нищожество не може да помисли дори и в най-възвишения момент на животеца си. И макар да се осмелих само две книги да докоснат там някъде онова неестественото в мен, все още неочаквано усещам вълните на преклонение пред талант и душевност, превъзхождащи що-годе всичко донякъде познато на ума ми досега.

Повече от човешки е романът за следващата стъпка в еволюцията без видими физиологични, но с повече от видни емоционално-интелектуални изменения, подчинена на светата цел по създаването на същество от много форми, уж равнопоставени, но заменими пипалца на гигантско мекотело с мега терабайти мозък. И все пак в него няма нищо твърде извънземно техническо или нравоучително сухарско. Имаме шепа деца, препораснали без време, блъскани от живота и ограниченията на телата си, и все пак минали на следващия пласт от тортата на развитието на собствения си биологичен вид, далеч от фигурките на върха, но все пак не толкова близо до гравитацията на плужеците там долу. Наградата за допълнителното вдишване развитие са подаръчета от типа на телекинеза, телепатия, свръхлогика и божествено отегчение, разпределени неравноделно между участниците в хомо гещалт бъдещето на симбиотичната група, където самотата е споделено, а не индивидуално усещане. Но само моралът и етичният код на срама могат да обвържат в окови разпалващия се божествен гняв на детето с лупа пред големия мравуняк в ярък слънчев ден. Хуманизмът се разпростира до такива граници на понятието, че губи връзката на нашата логика и нещата стават толкова надчовешки, че почти божествени и неприемливи за научения на лесносмилаема храна съвременен мозък. Мащабността на текста е сравнима само с най-жестокото вселенско наказание на стопаджията, а именно да откриеш колко незначителен си на фона на целия живот. А от подобно осъзнаване милиони мозъчни клетчици ще умрат в писъци на очарование от собствената си анихилация.

Бленуващите кристали е елегия за нечовешкото, родено у човека в преследване на възможния край на човешкото. Ненавист към себе си, обърната самота и копнеж по срещане на себе си в другия, създаване на светове сънища през смъртта и любовта с еднакъв знаменател, и толкова много неразбираема човещина. Отново светът е в ръцете на деца, макар и не точно деца, всъщност и не точно хора, но по-човешки от единствените, за които бях почти сигурна в хомо сапиенският им произход и на които им се пада ролята на унищожителите, нарочени за унищожение от съзидателите на битието. Пътуващ цирк – е, всъщност шоу на изродите, – където най-голямата грозота е прилежно скрита зад маска от любопитство и интерес към света; едно странно дете, можещо да управлява живота си в най-божествения смисъл благодарение на камъни без душа, но с толкова много мечти; няколко джуджета, албиноси, алигатори, амфибии, недовършени божии създания, сътворени не винаги от този Бог, за който се сещаме първосигнално. И един път – криволичене между неслучили се дни, привидно проста история, с блясък на мегаломания, застиваща на последната страница тъкмо когато някой намекна за по-обобщено спасение на света. Оставаме в края на всичко с един объркан читател, разлистващ отначало-докрай в опит да открие може би подминатия ключ към най-голямата загадка на съществуването, а именно – налагането на не-самотността пред самотата, но сякаш туй решение е някъде изпаднало между генома и партийната принадлежност и толкова много други така незначими неща.

За тези книги не мога да пиша много, не мога да пиша повече. За момента не мога и да чета. Мога да ви заглавичквам с разни чудесни умности какъв специален език Стърджън използва и какви внушения от къде взима, и как еди-кой си, еди-къде си копира от него, ама защо? Това са книги за самотата, онази самодивна самотност, която те очаква зад затворените клепачи и те пита как е бил денят ти, когато никой друг не го е сторил. А за толкова лични разговори е безкрайно трудно да се говори, че даже и мисли, поне от хора, които умеят да слушат вътрешните си гласове с ясно съзнание и без помен от популярна идея като например утопично-удобен материализъм за масите. Стърджън е храна за душата – и най-изгладнялата, и най-невидимата, и най-несъществуващата. Но после е трудно да се справяш с остатъците от мозъчна каша по страниците – понякога простата истина, написана твърде красиво, се явява твърде буквален от-душник.

Ана Хелс

Не пропускайте нито една статия с автоматичния ни абонамент или страницата ни във Facebook.