(Водещ редактор на рубриката „Поезия“: Ваня Клечерова.)

Имре Оравец

из книгата „Септември 1972“ (стихотворения в проза)

Унгарският писател Имре Оравец (р. 1943, село Сайла) по образование е филолог, завършва Дебреценския университет „Лайош Кошут“. Бил е физически работник, възпитател, секретар и преводач, по-късно работи като асистент по икономика, сътрудник и редактор в столичния седмичник „Живот и литература“. Пребивава неколкократно в САЩ. Превежда от английски и немски. Носител на престижни литературни награди. Автор на стихосбирките „Хей“ (1972), „Книга на индианците хопи“ (1983), „Прах“ (2000) и др., пише за деца.

В началото бе

ти, беше там, беше тогава, беше синьото небе, беше грейналото слънце, беше пролетта, беше топлината, беше поляната, бяха цветята, бяха дърветата, беше тревата, бяха птиците, беше гората, беше куражът, беше решимостта, беше лекотата, беше доверието, беше предаността, беше богатството, беше радостта, беше ведрината, беше смехът, беше песента, беше приказването, беше обожанието, беше възхвалата, беше почитането, беше сговорът, беше сладостта, беше чистотата, беше красотата, беше уверението, беше вярата, беше надеждата, беше обичта, беше бъдещето, после ти се превърна в тя, там – в тук, тогава – в сега, синьото небе – в чер пушек, грейналото слънце – в дъжд, пролетта – в зима, топлината – в студ, поляната – в мочурище, цветята – в сухи стебла, дърветата – в пепел, тревата – в гнило сено, птиците – в плячка, силата – в слабост, куражът – в малодушие, решимостта – в неувереност, лекотата – в тромавост, доверието – в подозрение, предаността – в користолюбие, богатството – в оскъдица, радостта – в тъга, ведрината – в унилост, смехът – в ридание, песента – в грачене, приказването – в заекване, обожанието – в ругателство, възхвалата – в проклятие, почитането – в презрение, сговорът – в раздор, сладостта – в горчилка, чистотата – в омърсение, красотата – в грозота, уверението – в отрицание, вярата – в съмнение, надеждата – в отчаяние, обичта – в омраза, бъдещето – в минало, и всичко почна отначало.

След дълго, проточило се

в нощта пътуване пристигнахме на крайната гара, имахме късмет, на опустелия перон се въртеше някой, който тъкмо търсеше гости за отсядане, и ние, без изобщо да забелязваме обточилите пътя, мержелеещи се в тъмнината, бленувани палми, грохнали под тежестта на багажа ни и умората, безмълвно забързахме след него и потънахме в постелята сякаш в пропаст, сънят мигом ни обори, без да остави време за каквито и да е разговори, не знаехме колко сме спали, ден, месец или година, когато се събудихме, открихме само, че пак се любим, подвластни на току-що събуденото желание, както и че нощта е свършила, през пролуките на жалузите в стаята се процеждаше светлина, и в тази светлина добиха очертания мебелите, дрехите, разпилени върху мебелите, добихме плът и кръв и самите ние, които бяхме разпилели дрехите, и когато се наситихме един на друг, станахме и нехаейки за пролетния хлад, отидохме голи до прозореца, разтворихме го широко и слънчевите лъчи безпрепятствено нахлуха като през двойни лещи, проникнаха през телата ни, и докато обгръщаха в пламъци и изпепеляваха тленността на това, което бяхме вършили един с друг в леглото, погледнахме навън през прозореца и видяхме сияйното небе, прозирната морска шир, белите кораби на пристанището, крещящите чайки във въздуха, искрящите къщи на брега, разцъфналите портокалови дървета в градините, веселите хора по улиците, почувствахме сладостта на чистотата и осъзнахме, че наистина сме пристигнали, давайки по този начин един на друг обет, който по-сетне лекомислено и взаимно престъпихме.

Помня добре

първото ти пристигане, беше по къса пола и прозрачна блуза, с леки сандали, багажът ти бе лек като перце, и някак самата ти беше лека като перце, ведра като пролетта, в която дойде, будна, възприемчива към всичко, и млада, още почти дете, и тялото ти – още почти детско тяло, кадифено и свежо, разказа ми подробно как са минали паспортната проверка, митническият контрол, какви местности си видяла от прозореца на влака, какви са били по пътя хората към теб и изобщо, какво е чувството да си за първи път в източния блок, и се учудваше на това, което за мен е естествено, а приемаше за естествено онова, на което аз се учудвах, градът ти хареса, харесаха ти старинните вили, улиците, мостовете, сладкарниците, музеите, плажовете, униформите на милиционерите, трамваите, и всеотдайно се стараеше да наваксаш в леглото онова, което междувременно беше пропуснала, и държеше всичко за мен винаги да е много хубаво, защото всичко за теб беше много хубаво, на всичко се радваше, на мен, на себе си, на света, и помня добре последното ти пристигане, беше в цял костюм, с дебел пуловер и затворени обувки, багажът ти бе тежък, и някак самата ти беше по-тежка, унила като есента, в която дойде, сдържана, към определени неща вече безчувствена и по-стара, вече истинска жена, и тялото ти – истинско женско тяло, зряло и уморено, и дума не отвори как са минали паспортната проверка, митническият контрол, какви местности си видяла от прозореца на влака, какви са били по пътя хората към теб и изобщо, какво е чувството отново да си в източния блок, вече не се учудваше на това, което за мен е естествено, нито приемаше за естествено онова, на което аз се учудвах, градът вече ти беше безразличен, равнодушна те оставиха старинните вили, улиците, мостовете, сладкарниците, музеите, плажовете, униформите на милиционерите, трамваите, и вече не се стараеше така всеотдайно да наваксаш в леглото онова, което междувременно беше пропуснала, вече не държеше всичко за мен винаги да е много хубаво, защото за теб вече не всичко беше много хубаво, и вече не се радваше толкова на всичко, нито на мен, нито на себе си, нито на света.

Отидох в университета,

където бяхме студенти, и като на поклонение се усамотих на втория етаж, в края на коридора, до колонадата откъм атриума, където в зимни вечери, когато навън вече беше много студено, се любехме прави в полумрака, в такъв час залите за лекции вече бяха безлюдни, катедрите – опустели, голямата библиотека беше затворила, оживлението по стълбите – стихнало, вече само една-две любовни двойки нехаеха из коридорите, само един-двама учени усърдно се трудеха в кабинетите, бяхме по палта, под тяхно прикритие, будейки представата за невинна прегръдка, дебнехме стъпките, и телата ни ту оживяваха, ту неподвижно застиваха според това дали някой приближаваше към нас или се отдалечаваше, и сега също бе вечер, и сега в сградата се намираха вече малцина, исках да видя, запалих лампата, онази, която винаги загасвахме, за да ни виждат по-малко, светлината се разля наоколо, напои повърхностите, всичко си беше предишното, само че по-очебийно, по-контрастно, изпъкнаха дефектите на мазилката, по варта се откроиха цепнатини с дебелината на косъм, а оттогава сигурно бяха боядисвали неведнъж, и зад радиатора, където не можеше да достигне четка, мръскавата на цвят стена беше покрита от размития рисунък на следи от течове, всичко си бе на мястото, не липсваше нищо, ъгълът, където облягаше гръб, первазът, в който се вкопчвах, гипсовите орнаменти, капителът, издатината, сводът, мраморът, пространството бе съхранило всичко, също както фосилите, само нас ни нямаше никъде, само ние се бяхме изгубили ведно с лекомислието ни, с нашата беззащитност, разточителство и младост, само нас беше погълнало времето, което като неканен воайор винаги се бе навъртало наоколо.

Наложи се да направя

посещение от любезност у твоя сънародник, господин У., който в преведената си на доста езици книга нарича интелигенцията петата власт и вярва в мисията й на световен избавител, и се уговорихме, докато аз пребивавам в пищната барокова сграда, където се помещава кабинетът му, ти да ме чакаш в сенчестия парк пред някогашния императорски дворец, излъчващ историческа атмосфера, и след като с досада изпълних дълга си, отидох там и те заварих на уреченото място, но както ми разказа, ти беше прекарала голяма част от времето за убиване не там, а в близката църква, молейки се за мен, безграничната ти вяра ме трогна и макар че ласкаеше самолюбието ми, я приех за детинско преувеличение, без да зная как да си я обясня, но не го споменах, защото напълно се вписваше в образа, който си бях съставил за теб, разбрах какво е означавала и че не е била детинско преувеличение едва когато, завръщайки се в родината си, трябваше да продължа живота си с друга, и тя се оказа също толкова недостойна за мен, както аз тогава за теб, и ме изгуби по същия начин, както скоро след посещението ти в църквата аз изгубих теб.

Пишеш,

че си получила и ми благодариш за писмото, да не се сърдя, че отговаряш чак сега, но си била при вашите едва тези дни, и едва тези дни те са ти го предали, пък и знам как е, радваш се, че съм добре, че работя, срещам се с интересни хора и много пътувам, вече от доста време си нямала новини от мен, вече си се тревожела, че нещо ми се е случило, разбира се, не на сериозно, понеже, да си кажеш правичката, винаги си знаела, че ще го превъзмогна и всичко пак ще се нареди, че някой ден съдбата ще ме компенсира, а и аз обичам да преувеличавам и причината за цялата работа е, че съм черноглед и във всичко търся само лошото, както например тогава, когато в яда си побягнах от ресторанта в Б. и те зарязах без думи, само защото беше откровена с мен и чистосърдечно ми разказа, че си прекарала нощта със свой състудент, ако добре помниш, с Г., много си го съжалила, понеже бил крайно депресиран, а между вас не се случило нищо, дори не сте се съблекли, само сте лежали един до друг, държали сте си ръцете и до сутринта сте разговаряли в леглото, а аз толкова съм те стреснал, защото веднага съм помислил нещо лошо и съм те направил нещастна почти за цял живот, но после, за щастие, все пак си го преодоляла, но нека сменим темата, бездруго знам какво имаш предвид и всъщност го споменаваш само защото е типичен случай, освен това сигурно още съм свръхчувствителен и пак ще се засегна, а не искаш да ме нараняваш, особено сега, когато писмото ми толкова те е въодушевило и си в такова чудесно настроение, че отново виждаш пред себе си всичко, цялото минало, досущ като на длан, и от нея, като от отворена страница, четеш загрижеността и обичта, многото хубави и добри неща, които съм ти дал, понеже тогава вече бях улегнала личност, а ти – още само незряло дете, гледащо на мен с възхищение, и не преставаш често да си повтаряш, дано и твоята дъщеричка, като порасне, бъде въведена в любовта от такъв мъж, какъвто бях аз, тъй обигран и страстен, о, ама аз още не знам, междувременно си станала майка, наистина, да си представя само, омъжила си се повторно, с първия ти съпруг не сте се погаждали, развела си се, случва се, мъничката се е родила навреме и е имала нормално тегло, вече е проходила и в добро здраве, косата й е руса като твоята, а цвета на очите й дори не го знаеш какъв е, ако видя колко е сладка, сигурно на мига ще я запечатам в сърцето си, но да се върнем на съвместните ни работи, още само толкова, че ти тогава си жадувала да вкусиш от всички житейски наслади, да изпробваш добро и лошо, затова било, каквото било, днес вече много неща виждаш другояче, със сегашния си ум вече много неща би сторила другояче, но тогава, нали така, си имала само тогавашния си ум, само с него си можела да разсъждаваш, ама сега да не реша, че съжаляваш за нещо и си нещастна, или че се оплакваш, дума да не става, просто безпристрастно излагаш фактите, каквото било – било, излишно е да оплакваме миналото, ти си модерна жена, която живее в настоящето, а бъдещето си остава една голяма тайна, да се оплакваш обаче нямаш ни най-малка причина, много си добре, в личен и професионален план, и добре се поддържаш, винаги ти дават по-малко години от тези, на които си, мъжете още се обръщат след теб на улицата, макар че вече тройно би премислила, ако трябва да се съблечеш пред мен, защото може да ме разочароваш, но не е сигурно, имаш и свободно време благодарение на вездесъщите домакински уреди, на вълшебните перилни прахове и полуфабрикатите, ти също би искала да се срещнем като приятел със стар приятел, но това, за жалост, е немислимо, поне засега, защото мъжът ти е болезнено ревнив, не колкото бях аз, но достатъчно, за да го изтълкува погрешно, само неприятности ще си навлечеш, не си заслужава, и впрочем по-добре да има мир, затова да не се сърдя, но няма да ми дадеш новия си адрес, нито телефонния си номер, може би някой ден, след време, ако обстоятелствата го позволят, а дотогава остава размяната на писма чрез родителите ти, което е донякъде комплицирано, но какво да се прави.

Кое поред е

това ново начало, вече и аз не знам, винаги пристъпвам към него, като променям начина си на живот, пренареждам дневния си ред, ставам рано, тананикам си, още е тъмно, когато вече правя крос навън, после се мъча с гирите, заякчавам коремните мускули, разтягам експандера, умивам се, чета, закусвам и според това какъв ден е, или отивам на работа, или се трудя у дома, но и през останалата част от деня бдя над себе си, живея здравословно, нащрек съм, внимавам за килограмите, знам от какво колко калории, покривам нуждата си от витамини, основно хранене – само веднъж дневно, вечер ми се полага най-много само нещо млечно, умерен съм, не консумирам алкохол, нито кафе, нито цигари или други стимуланти, не чета вестници, не слушам радио, не гледам телевизия, избягвам излишните вълнения, не оставам да спя навън, старая се отново да съм възможно най-рано в леглото, всичко си има свое време и място, главното са методичността, пропорциите, балансът, съвсем същото е като да вая все нови и нови пръстени грънци и в яда си, че онова, с което ги пълня, вони, да ги натрошавам един подир друг в земята, вместо да излея съдържанието им в помията и да го сменя с ново.

Превод от унгарски: Мартин Христов

Издава: ИК „Ерго“.

„Септември 1972“ на Имре Оравец е поема в проза, пресъздаваща емоционалния живот на автора:

„Никога не съм водил дневник, ще се въздържа и в бъдеще. Ужасява ме всяка принуда, дори онази, на която съм се подложил самоволно. И все пак тази творба започнах като своеобразна, предопределена за чекмеджето изповед, дневник без увъртания. Едва по-късно проумях каква е целта на това необичайно, така да се каже, обскурно занимание, какъв е неговият смисъл.

В крайна сметка се осмелих да изпълзя от духовната си черупка, където се бях скрил от самия себе си, и се вгледах по-добре в обкръжението си, в картините на целия си дотогавашен живот. В отминали връзки, любови, късания, бракове, разочарования, надежди. И след седмици и месеци на безпомощност и скованост потеглих на душевни потери, подложих на разпит миналото, потърсих отговор на валидните защо и как на настоящето. Защото проумях, че стоварилото се на плещите ми, което би могло да се стовари на плещите на всеки от нас, не беше и никога не е случайно, някъде има обяснение за него…“

Откъсът от превода се публикува в Сборище на трубадури със съдействието на издателство „Ерго“