Има два начина да се пише за вампири – единият удря по хормоналния дисбаланс на подрастващите тийнове, използвайки простотии като лъвове, влюбващи се във вечерята си, блещукащи кожици и съществуването на определен вид добродушни кръвопийци. Вторият, моят правилен начин, разкрива по Стокърски вампирите като не-хора, почти чудовища, изгубили всякаква връзка с хуманизма през хилядите си години съществувание, имащи нужди и мечти, напълно непонятни за средностатистическа човеко-еднодневка, носещи мрак, страх и ужас със всяко свое дихание.
Танит Ли е правилната авторка на истории за вампири, в които почти никога не се употребява тази заклеймяваща дума. Кръволоците са богове, до тях могат да оцеляват само клонки от родословното им дърво, понякога преки, понякога преродени, и смъртта идва не от два свръхизраснали кучешки зъба, а по-скоро от разкъсани с едно движение трахеи, смачкани черепи, мащабни пожари, грандомански експлозии. Те са нашите господари, ние живеем само защото на тях им е твърде досадно да се занимават с нас. И толкова. Любовта е странно позабравено чувство, минаващо някак през реинкарнациите, съвсем неуважително към неща като пол, възраст, време, роднинска връзка. Четейки за съществуванието на божествата, можем само да се поскрием под завивките, надявайки се да не хванем техния черен или сребърен поглед в някоя замъглена уличка. Възможност толкова близка и същевременно позволяваща ни да клатим отривисто глави, отричайки вероятността, даже мисълта, за нещо толкова естествено случаемо.
Тъмният танц е началото на прекрасната готическа история без точно положителен край. Ракела е прекрасно според ничии параметри същество без цел, живуркаща ден за ден, безразлична към времето и бъдещето, както и към всичко физическо случващо се около нея. Обвита в пашкул от меланхолия, героинята ни внимателно избягва да живее, а само се задоволява с минимално възможното за своето безвремие. Докато не бива поканена, или по-скоро принудена, от целия свят да посети своите непознати, но въпреки това омразни роднини, живеещи в голяма тъмна къща, някъде в странен джоб на време-пространството, където имената губят смисъл, а човешките и природните закони отслабват до нула своя обичаен хват. Запознаваме се със семейството на Скарабеите – повече от древни, напълно непонятни, индиферентни към всичко, освен към кръвта, необичащи слънцето, но без стандартните очаквания за превръщащи се в пепел при сблъсъка със заревото зъбати животни. Като в сън Ракела почти не научава нищо за своята истинска същност, но усеща на ръба на безумието цялата истина за света и своето място в него, впримчено в мрежата на древните. Мрак, изпълнен с цветове, е сетингът за една полу-любовна история, наситена с мълчание, очакване и болка, после бягство и завръщане. И финална смърт. Прелюдията на операта завършва с последен акорд на лумнал огнен пейзаж. И танцьорите се оттеглят в антракт.
Лична тъмнина идва с реки от кръв, горящи клади от загубени животи и една млада, неопомнила се богиня на пътешествие, очакваща промяната и смисъла на новия живот в ново тяло, без нужди, но с огромни очаквания. Дъщерята на обърканата героиня Ракела се разтваря към калния свят навън, искайки отмъщение и опрощение за изгубената възможност за пълноценна божественост сред псевдо-египетските старци, Скарабеите. Десетки обикновени, понякога откровено излишни и зли, в повечето случаи просто посредствени и дразнещи дребни хорица погиват в божия гняв на твърде младата само в агресивната част на ума си Рут, като картини на болезнено обичайно ежедневие се менят с безумно непонятни и непринудени сцени на зашеметяващо насилие. Инцест, самота, прерязани вени, глътки ненужна кръв, засищащи несъществуваща жажда. Едно недовършено обучение в божественост винаги носи своите летални последствия. Все пак денят на обикновените е спасен от древно божество, по-древно от първите страници на Библията, и една съвсем обикновена си жена, обичаща много и искаща твърде малко от живота, работещи независимо един от друг, и донесли ако не справедливото, то поне временното разрешение на проблема с тематичното унищожаване на бледите англиканци. Нова завеса след нова смърт, публиката затаява дъх, не знаеща какво още може да очаква, тъй като мъртвите често възкръсват, а любовта, понякога преминала векове, не устоява достатъчно уверена дори няколко секунди. Няколко глътки въздух до края.
Аз, тъмнината отваря сцената за гранд-финала на божествената игра. Декорите се сменят с ледени пирамиди, древноегипетски гробници, окървавени синове на първите божии деца играят с отхвърлените първи жени на историята, притичват объркано реинкарнациите на пантеона от именувани за нечовеци в преждевременно съзнали се деца и пада много, твърде много бледа тъмнина. Новата дъщеря на Ракела, всъщност преродена Рут и още повече преродена египетска богиня на смъртта, наречена на първата жертва на огнената вакханалия – Анна, поема своя противоестествен дъх от утробата на изпълнена с безразлична омраза майка и страннополов древен баща, нарушава всички биологични закони и отпътува повече от преждевремнно съзряла към истинския си господар, онзи паднал ангел от несъществуващите божествени царства. И тук е Каин, и тук е Лилит. И въпреки това няма капчица религия. Вампирите са тук и не са. Те са Скарабеи, древните, вечните, прераждащите се. Нямащи нужда от човечествето, освен да разсее скуката и да замести нечия изсъхнала утроба. Жертвите са жертвоприношения, любовниците се превърщат в олицетворение на единствената възможна любов, а отхвърлените губят живота и жизнеността си. Завеса – с обещание за нова тъмнина. А зрителите се оглеждат и се страхуват да напуснат местата си. Твърде тъмно е навън.
Прозата на Танит Ли е, меко казано, смущаваща. Тук теми табу няма, ама никакви. Бащи, майки, деца – само роли без някакви морални ограничения, всичко се прави в името на продължаване на рода и кръвта, тъй като тук повече от всеки друг стандартно човешки случай прераждането е ежедневие, нов шанс за различност след разнообразната смърт. Децата растат с часове, на две години те изглеждат и събират мъдростта на векове в телата на двайсетгодишни, годни за размножаване без оглед на някаква физическа възраст. Труповете на обикновените са само купчинки неудобства, лесно измитащи се с малко пари и повечко атавистичен страх. А отношението към децата е противоположно на всичко, в което някога са ви възпитавали. Децата твърде лесно биват отнемани от родителите си и още по-лесно компенсирани и замествани кротко в сърцата им, а родителската любов по правило е нещо неслучващо се и заменено с тиха омраза и кротичък страх от неясно изродените възможности на подрастващите божества. Да, и децата много лесно умират, биват жертвани, взривявани, разкъсвани, изгаряни. А котките и кучетата биват винаги пощадени и истински обичани според техните животински закони, толкова близки до скарабейското разбиране за божествеността. Всеки ред ще ви разтревожи, обърка, изпълни със съмнения и погнуса. Ако сте нормални.
Такива като мен намират очарованието в искрения мрак и разбират нищожността на толкова много ежедневни закони. Душите пеят между редовете на тези текстове, отмивайки посредствеността и делничността на съзнанията ни, отваряйки трети очи, седми чувства и стотици прераждания, гледащи иззад рамото ни и съветващи ни някъде през вековете как да отхвърлим наслоеното над истинското ни аз. Тъмнината е толкова поглъщаща; и тъмночервена. Река от забрава и знания. А Танит е капитанът на лодката по Лета, в която аз мога само да се надявам да не бъда просто случаен пътник.