(Водещ на рубриката „Преводни разкази“: Владимир Полеганов)

 

Лоис Макмастър Бюджолд е родена в Кълъмбъс, Охайо, на 2 ноември 1949 г. Баща й е доктор от Калифорнийския технически университет (Cal Tech) и професор по технология на заваряването в щатския университет на Охайо. Тя самата завършва същия университет през 1972 г., но специализира английска литература, която изоставя, защото не й се занимава с критическата страна на писането. Започва да се занимава с писане през 1982 г., а първата й книга е издадена през 1985 г. В момента Лоис е разведена с две деца (Ан и Пол), родени през 1979 и 1981 г., и живее в Минеаполис, Минесота.

Творчеството й се гради основно около три поредици в областта на научната фантастика и фентъзито. Основната поредица е „Vorkosigan Saga”, известна у нас като поредицата за Бараяр. Другите са трилогията „Шалион” и тетралогията „Споделящият нож” – и двете в жанра фентъзи, излезли след 2000-та година.

За своите произведения Лоис получава 5 награди „Хюго“, 3 „Локус“ и 3 „Небюла“.

Този пролог е част от черновата на романа, която не влиза във финалната версия, публикувана от издателство „Бард“. В романа историята на Гупта е разказана на доста по-късен етап, така че сте предупредени за спойлери.

Джовани „Гост“ Чемишанов

 

Дипломатически имунитет

ПРОЛОГ

от Лоис Макмастър Бюджолд

 

Гупта се извъртя в своя аквариум, дългите му ципести пръсти се протегнаха да докоснат гладката, прозрачна стена. Главата го цепеше ужасяващо. Той премига с прозрачните си вътрешни клепачи, опитвайки се отчаяно да фокусира замъгленото си зрение. Горящите мускули на гърдите му се напрегнаха, отваряйки и затваряйки пърхащите червени процепи на междуребрените отверстия, за да изпомпат водата през хрилете му. Той се преви надве, улови едното си стъпало, изтегли до под носа си, разпери пръстите му, дълги почти толкова, колкото пръстите на ръцете на повечето хора, и разгледа ципите помежду им. Страховитите тъмно пурпурни отсенки избледняваха, превръщайки се в пепеляво розово, което, макар и да не беше обичайният цвят на ципите му, подсказваше, че най-лошото почти е отминало. Покрай едната стена на аквариума светли мехурчета от кислородната помпа се издигаха в животодаряваща завеса. Машината беше наред. Неговото сложно устроено тяло едва не беше отказало.

Той плаваше в тъпо, мрачно изтощение почти отвъд ужаса, който го беше сграбчил… от кога? Премига, опитвайки се да надникне в полутъмната си каюта, за да определи времето. Още преди часове Грас-Грейс му беше помогнала да се напъха в аквариума и после се беше заклатушкала към корабния лазарет. Не се бе завърнала. Никой не беше дошъл. Никой.

Не можеше да стои по този начин още дълго. Мехурът му се пръскаше от болка; още десет минути, и щеше да се е изпикал във водата, която дишаше. Едвам-едвам се протегна и освободи застопорените ключалки. Предпазният капак на аквариума, проектиран да държи съдържанието си на място независимо от непредвидените вариации в полето на изкуствената корабна гравитация, се плъзна гладко. Гупта уви дългите си пръсти около дръжките, монтирани в ъгъла на аквариума, и се измъкна от водата.

Замалко да припадне. Мускулите на сфинктерите в носа и ушите му се свиха спазматично, после потрепериха, отпускайки спиращото водата стягане. Сърцето му биеше като чук, докато кръвообръщението му се превключваше от хриле към бели дробове, а разперените хриле се свиха и се прибраха в стесняващите се междуребрени процепи. Той се задави и изкашля нещо, което приличаше на половин литър розова слуз, плю, наклони се над ръба на аквариума и повърна горчива, кървава жлъчка на пода, като чак тогава най-накрая напълни тръпнещите си дробове с чист въздух. Отново. Отново. Той дишаше. Той живееше. Засега.

Покачи се с треперещи крака на малката стъпенка и прекрачи вън от аквариума, за да застане гол и капещ върху изтривалката. Наклони глава. Едва доловимият ромон на корабната вентилационна система звучеше нормално в болящите го уши. Леките трептения на двигателя идваха успокояващо през пода и по дългите му, чувствителни крака. Обаче не се носеше никакъв друг шум освен този на автоматиката – никакви живи същества, никакъв шепот. Никаква трещяща музика, никакви стъпки, никакви шумолящи гласове или хъркане, или шумни караници, или дрезгав, ехтящ смях. Той сви пръстите на краката си, за да прибере ципите помежду им, и се заклатушка към миниатюрната тоалетна на каютата. Облекчи се. Взря се в огледалото към две силно зачервени очи. Потрепери неудържимо. Подсуши се. Сплетени кичури от тъмната му, провиснала коса останаха по хавлията. Той изруга и я изтърва на пода. Пълзейки по стената, крепейки се прав и с двете си ръце, той се добра до шкафа си и намери дълъг, тежък халат, с който да се загърне. Една от дрехите на Грас-Грейс, дадена му с безгрижна щедрост, защото тя бе заявила, че нейното закръглено тяло никога не се чувства достатъчно хладно при корабната температура, така както неговото издължено и тънко изглеждаше, че никога не е достатъчно сгрято. Тя го бе обвинила, че създателите му са го снабдили с жабешки гени. От това, което знаеше, нищо чудно да беше вярно.

Намери тялото на Грас-Грейс на пода на коридора, на пет крачки от собствената си каюта, на мястото, където очевидно беше припаднала. Поне той си помисли, че това е Грас-Грейс.

Поне си помисли, че това е тяло.

Само познатите дрехи я идентифицираха, и плитката от неразложена, червена коса. И приблизителният размер на локвата. Що за адска болест стопява кости?

Вътрешните мускули в ноздрите му пак се свиха, за да възпрат зашеметяващата парлива миризма, смесица между печено месо и почистващ препарат. Той напипа пътя си по коридора, вътрешните му клепачи мигаха, докато сълзите от тъга и страх напираха през тях. В момента беше далеч отвъд проклятията.

Фирка се беше добрал до лазарета, въпреки че не бе имало особена полза. Дрехите му отбелязваха пътека, водеща към леглото, до което се беше довлякъл, за да умре. Не беше така разложен като Грас-Грейс, но едрото му тяло беше омекнало, някак си изпразнено, а слузта преливаше от ръба на кушетката към локвата на пода. Вонеше толкова зле, колкото Грас-Грейс, дори повече. Лека пара се издигаше от все още разграждащото му се тяло. Невярващ, Гуп протегна ръка към нея, но веднага я отдръпна конвулсивно.

Хюлет, или каквото беше останало от него, лежеше в пилотското си кресло в кабината за управление. Мястото за скоковия пилот, център и сърце на кораба, който те искаха да притежават, чист от дългове след един, два, сигурно не повече от три последни, бързи, рисковани и печеливши курса. Тънките кабели на пилотския шлем на Хюлет, все още неразложен, държаха черепа му пристегнат, но чертите му сякаш бяха готови да се свлекат от лицето като карикатура на тъга. Беше ли се опитвал да изпрати някакво съобщение, когато беше умрял? Авария. Помогнете ни. Биозараза на борда. Беше ли успял? Гупта ужасено посегна към лостовете на управлението. Една от ръцете на Хюлет се беше пръснала върху тях и те лъщяха със… Гупта трудно можеше да си представи какво беше това.

Той се доклатушка до стената на контролната кабина, свлече се треперещо на пода остана там. Какво, по дяволите, се случи с нас? Грас-Грейс, винаги най-бърза от тях четиримата, се сети първа, от начина, по който започна – четири малки розови плюски като ухапвания от насекоми на опакото на ръцете на Фирка и Хюлет, на предмишницата на Гупта, на собствената й буза. Бяха се издули, туптящи, до размерите на яйца, докато заслепяващото главоболие започваше, а треската връхлетя безумно, невъзможно силна…

Ти, сетаганданско копеле, сделката не беше такава.

Поръчката изглеждаше лесна, без излишни усилия и високоплатена. Взимат малък смесен товар от покрайнините на Сетаганданската империя, тръгват през червеевите тунели на възлената връзка от центъра Хеген, през Вервейн, и в империята. Всичките арогантни, подозрителни инспектори, проверяващи щателно на граничните станции не успяха да открият нищо срещу малкия консорциум от бъдещи корабопритежатели от независимия свят на Джаксън хол, защото наистина нямаше какво да бъде открито освен товарът, посочен в товарителницата. Въобще нищо, докато, насочвайки се да напуснат Ро Сета за последния скок навън от владенията на Сетаганда по посока на Бараярската империя при Комар – почти също толкова враждебна към джаксъниянските предприемачи, – те не направиха една малка, бърза среща насред космоса, която не беше отразена в летателния им план. Нито пък в летателния план на кораба, до който тихо се доближиха, предполагаше Гупта. Сетагандански правителствен кораб, със своите имперски маркиращи украси, макар и без никакви други опознавателни знаци. Несъмнено по стриктното спазване на договореното радио мълчание. Неголям кораб, но бърз, як и от класа. Едно бързо скачване на гъвкавите ръкави, за да се пренатовари пратката в шлюза. Един човек, един товар, тежащ хиляди килограми, но той се справи сам с него, използвайки гравитационни подемници и ръчни влекачи, маневрирайки с тях деликатно като с яйца, докато ги вкарваше в климатизирания трюм, който вече ги очакваше. Не видяха, нито чуха, никого другиго от сетаганданския кораб освен своя пътник. Няколко минути след като той и товарът му бяха прехвърлени в безопасност на борда, сетаганданският кораб бе отпрашил сред блясъка от двигателите си за нормално пространство. По много странна траектория, беше отбелязал Хюлет, неводеща към нито една от скоковите точки от ненаселената двойна звездна система, а навътре, все по-дълбоко в опасния, сложен, гравитационен кладенец на слънцата.

Пътникът беше учтив, но дистанциран, ядящ порционите си в собствената си кабина, без да дойде да се храни с четиримата партньори поне веднъж. По времето по което достигнаха пункта за проверка на бараярската скокова точка, Фирка бе изменил митническата декларация да отразява и пътника под идентичност, която не бе притежавал по времето, по което бе напуснал сетаганданския кораб, и прибави произход на стоката му. Оставиха го на трансферната комарска орбитална станция без никакви проблеми. Природно сдържан, той изглеждаше благодарен за това, че бе пристигнал спокойно и без инциденти, отивайки лично до всеки един, за да му връчи бонусите, договорени по сделката. Беше раздрусал ръцете на Хюлет и Фирка. Помоли със срамежливо удивление да види ципите между пръстите на инженера Гупта, които Гуп покорно беше разперил за инспекция от наведения и хванал се за предмишницата му пътник. Той беше дал на Грас-Грейс приятелско, доста фамилиарно потупване по леко потната буза, както и усмивка, специално само за нея. С бонуса си в ръка, тя се бе въздържала да го просне на пода.

Ти на всички ни даде нещо специално.

Ти, сетаганданско копеле. Това не беше сделката.

Не се мотаха из Бараярската империя, дори за да слязат на трансферната станция за кратък отдих, да празнуват или да напазаруват със спечелените премии. Грас-Грейс каза, че могат да празнуват и по-късно. Фирка каза, че Комар не е здравословно място. Не и за такива като тях. Припомняйки си сега тези думи, Гуп се разсмя налудничаво, треперейки леко, свит на четири на пода на пилотската кабина, в компанията на разтичащата се фигура на Хюлет.

Шест дни след напускането на Комар, преминали скока към Пол, почти в безопасността на центъра Хеген и на скока към дома, треските започнаха. Всичките четирима в рамките на един час. Трима мъртви по едно и също време в рамките на час, един… различен.

Винаги все аз трябва да съм различният.

В продължение на часове Гуп чакаше да умре, зъзнейки в ъгъла. Наместо това постепенно се подобряваше, главата и зрението му постепенно се проясняваха. Той не беше сигурен, че това беше хубаво, имайки предвид положението, в което се намираше. Не се чуваше никакъв звук от комуникационната конзола, никакво проверяващо позвъняване, никакво предложение или обещание за спасяване, никаква молба да повторят последното си съобщение, ако обичат, понеже е дошло твърде изкривено, за да бъде декодирано. Хюлет не бе успял да изпрати сигнал за бедствие, очевидно, поне не и преди мозъкът му да се превърне в сива, бълбукаща тиня. Или пък беше пратил твърде много информация и биологичното заразяване бе задържало спасителите надалеч. Защо в крайна сметка добрите граждани трябваше да рискуват каквото и да било заради тях? Просто джаксъниянски контрабандистки отрепки, това сме ние. По-добре да си умрат тук сами, нали тъй? А и така щяха да си спестят проблемите и разходите по разследването.

Сигнал за бедствие, или не, те бяха задължени да регистрират план на полета, когато преминаха скоковата точка между бараярския космос и навлязоха в този на планетарното правителство на Пол. Рано или късно липсата им щеше да се забележи. Рано или късно някой полиянски патрул щеше да дойде да проучва.

Мрачно, все още замаян от оттеглящата се треска, Гуп премисляше плановете си за убийство, броейки отново и отново на дългите си, ципести пръсти. Грас-Грейс имаше навика да гъделичка ципите му, когато приемаше дългото му, чудато тяло в леглото си. „Грас-Грейс и тримата й съпрузи” – така те се шегуваха с партньорството си. Хюлет, Фирка и Гуп, тримата загубеняци заедно може би се допълваха до един пълноценен съпруг за дебелата й, грозновата, смееща се енергия, както предполагаше Гуп. Един за всички и всички за един, защото беше дяволски сигурно, че екипаж от джаксъниянски бежанци без къща или барон, които да ги защитават, нямаше шанс да получи подкрепа от никого другиго във Възлената връзка.

Той предположи, че сега беше наследник на всички активи на партньорите си. Такива, каквито си бяха. Без Хюлет, Грас-Грейс и Фирка той щеше бързо да изгуби кораба от агресивните събирачи на дългове на кредиторите им. Корабът, и независимостта, която обещаваше, бе създал измамна мечта, една движеща се, винаги отдалечаваща се цел, която накрая ги беше убила.

Не мечтата ни уби. Беше онова сетаганданско копеле. Не такава беше сделката.

Гуп беше сносен инженер, градящ кариера на оттук-оттам изкарано чиракуване, роботизирани възстановителни системи и фалшив лиценз – един от талантите на Фирка, – но не беше пилот. Не можеше да направи много повече от това да изпрати сигнал за бедствие и да седне да чака да го приберат. И после какво? Карантина, предположи той. Арест, когато истината излезеше наяве. По-лошо. Оказвайки се в ръцете на полиянците, щеше да даде достатъчно време на сетаганданците да го довършат. Не знаеше дали смъртоносният им пасажер беше официален сетагандански таен агент, или престъпник, или чужд шпионин. Ако беше първото, то Сетаганданската империя трябваше френетично да се опитва да изпрати други агенти, които да го накарат да замълчи завинаги, както смяташе в началото, подобно на Грас-Грейс и Фирка, и Хюлет. Ако беше второто… то биха били са също толкова нетърпеливи да пратят агенти, които да го накарат да говори. Той потрепери, но този път не поради отслабващата треска.

С течение на времето нуждите на тялото му го подтикнаха към движение и той неохотно се заклатушка към камбуза. Пи, яде, удържа всичко в стомаха си. Стана, за свое съжаление, по-силен. Започна да мисли по-ясно.

Корабът беше безполезен за него. Но разполагаше с парите си – притежаваше всички подвижни ценности на борда, всички кредитни чипове, кеш и дребни скъпоценности. Документи за десетина самоличности. А имаше и известна начална точка (Комарската орбитална станция) и следа. Сетаганданецът несъмнено имаше уменията и ресурсите да променя самоличността си по желание и дори по-добре от това, което Фирка би могъл да направи. Но също така имаше и товар, много, много ценен товар – достатъчно, че да убие заради него, очевидно. Твърде ценен, за да го изостави. А товарът си имаше маса, която беше прецизно отбелязана в записките на Гуп. Човекът можеше да е хамелеон, но товарът му щеше да остави отчетлива следа в товарителницата на всеки кораб.

Той направи обиколка във всички кабини. Фирка – и едва ли това трябваше да го изненадва – беше събрал внушително количество от най-различни планетарни валути. Грас-Грейс най-вероятно беше раздала своите или ги беше проиграла, или ги беше похарчила, или им беше позволила да изтекат между пръстите й по някакъв друг начин, което в крайна сметка я правеше по-умна от Фирка. Хюлет тайно бе пиел. Но като цяло, и с малко пестене, Гуп можеше да пътува до края на възлената връзка.

Където и да си отишъл, сетаганданецо, аз също ще дойда там. И когато те намеря, ще умреш, както умряха Грас-Грейс, Фирка и Хюлет… примерно по някакъв по-страховит, болезнен, ужасяващ начин, но Гуп засега не можеше да се сети за нещо по-лошо. А и сетаганданеца носеше значително количество биооръжия.

Имаше предостатъчно време да обмисли проблема. Очакваше го дълъг и опасен лов. Доклатушка се с наследството си до спасителната шушулка на кораба и дезинфекцира всичко колкото можеше по-добре, многократно, докато не остана и следа от отвратителната воня, преди да я надуе. Изкатери се вътре, запечата я и сгъна дългото си, тромаво тяло в пилотското кресло. Стовари юмрук върху контролиращата програма, създадена да помогне и на най-неукия, ранен пасажер да се добере до онова, което минаваше за безопасност в местния космос.

Ти, предателско сетаганданско копеле. Ще си платиш за това. Гуп ще те намери и ще ти натресе нова сделка. В името на Грас-Грейс, Хюлет и Фирка, амин.

Покорен на сладникавия, вбесяващо спокоен глас на програмата за извънредна евакуация, той се пресегна и дръпна червената ръчка. Тялото му политна назад, когато шушулката беше изплюта надалеч от борда на изоставения, дрейфуващ мъртъв кораб. Мозъкът му кипеше с всички начини, по които убиецът можеше да бъде накаран да умре, предлагаше объркани обяснения за своето присъствие и отсъствието на кораба, както и за това как да се промъкне обратно през службите за сигурност на полиянската скокова точка. Когато достигна състояние, в което не можеше повече да подхранва яростта си, той просто заплака. Когато достигна състояние, в което повече не можеше да плаче, просто заспа.

 

Превод от английски: Джовани „Гост“ Чемишанов

 

Всички разкази, които сме ви подготвили, достигат до вас и с автоматичния абонамент или страницата ни във Facebook.

 

Лоис Макмастър Бюджолд е родена в Кълъмбъс, Охайо, на 2 ноември 1949 г. Баща й е доктор от Калифорнийския технически университет (Cal Tech) и професор по технология на заваряването в щатския университет на Охайо. Тя самата завършва същия университет през 1972 г., но специализира английска литература, която изоставя, защото не й се занимава с критическата страна на писането. Започва да се занимава с писане през 1982 г., а първата й книга е издадена през 1985 г. В момента Лоис е разведена с две деца (Ан и Пол), родени през 1979 и 1981 г., и живее в Минеаполис, Минесота.

Творчеството й се гради основно около три поредици в областта на научната фантастика и фентъзито. Основната поредица е „Vorkosigan Saga”, известна у нас като поредицата за Бараяр. Другите са трилогията „Шалион” и тетралогията „Споделящият нож” – и двете в жанра фентъзи, излезли след 2000-та година.

За своите произведения Лоис получава 5 награди „Хюго“, 3 „Локус“ и 3 „Небюла“.

Прологът на романа „Дипломатически имунитет“ от Лоис Макмастър Бюджолд, в превод от английски от Джовани Чемишанов, се публикува за пръв път в „Сборище на трубадури“ с любезното разрешение на авторката.