Водещ редактор на рубриката „Поезия“: Ваня Клечерова. Прочетете стихотворения от Антония Поци в превод на български.
Поезия, която да ме гледа
БИОГРАФИЯ
от Онорина Дино
Когато Антония Поци се ражда, е вторник, 13 февруари 1912 г.: руса, мъничка и крехка, не се знае дали ще може да оцелее, но Антония расте, вижда се от снимките колко хубаво дете е била и каква радост за родителите – Роберто Поци, от гр. Лавено, и графиня Лина, дъщеря на граф Антонио Кавани Санджулияни от Гуалдана и Мария Граминьола, собственици на огромен терен, наречен Ла Дзелата, в гр. Барегуардо. Малкото момиченце е кръстено на 3 март в църквата „Сан Бабила“ и взема името на дядо си, първото от ред имена на роднини (Роза, Елиза, Мария, Джованна, Емма), което ще остави отпечатък върху личността й завинаги. Антония расте в много образована и фина среда: бащата, вече известен адвокат в Милано, майката – образована в колежа „Биянкони“ в гр. Монца, знае добре френски и английски, чете много, най-вече чуждестранни автори, свири на пиано, обича класическата музика и посещава често театър „Ла Скала“, където по-късно ще я следва и Антония, рисува и бродира добре. Дядото Антонио е изключително образована личност, известен и ценен историк, обича изкуството и самият той рисува. Баба й е Мария, жизнена и чувствителна жена, дъщеря на Елиза Гросси, от своя страна дъщеря на най-известния Томазо, която Антония нарича „Нена„, и с която от малка има много хубави отношения. Важно е да се спомене и лелята Илда, сестра на баща й, учителка по професия, която придружава Антония в множеството й пътешествия; трите й лели по майчина линия, с които Антония прекарва множество кратки ваканции между училищния и юношеския си период; баба й Роза, по бащина линия, която обаче умира когато Антония е още дете. През 1917 година за Антония започва училищния период. Липсата на бележник сред останалите документи подсказва, че вероятно момичето е посещавало училище само като слушател, тъй като все още е нямала навършени 6 години, училището на Сестрите Марчелине, на площад Томазео, или е била подготвяна на частно, за да бъде приета във втори клас в същото училище, което доказва бележникът й оттогава. От трети до пети клас учи в държавното училище на ул. Руффини. По този начин, през 1922 г., все още ненавършила единадесет години, Антония започва да учи в гимназия „Мандзони„, откъдето през 1930 година излиза дипломирана и започва да учи в Държавния университет в Милано.
Годините в гимназията остават отпечатък върху живота на Антония завинаги. През тези години Антония се сприятелява много с Лучия Боци и Елвира Гандини, избраните й сестри; още в третата година на гимназията Антония започва да се отдава на поезията, но най-вече изживява първите любовни разочарования. 1927 година е, Антония е първа година в гимназията и почти веднага е очарована от учителя си по гръцки и латински Антонио Мария Чеври, не толкова от външността му, колкото от изключителната му култура, страстта, с която преподава, от морала, който предава чрез думите и действията си, от отдадеността, с която следи учениците си, за които никога не пести от времето си и на които дарява свои книги, които да разширят и задълбочат тяхната култура. Младата ученичка успява бързо да открие, че зад плама и сериозността се крие голям афинитет: любов към познанието, културата, към поезията, към красивото, към доброто – неин собствен идеал. Освен това в очите на учителя се чете някаква вътрешна болка, въпреки че се опитва да я прикрие, Антония е много чувствителна и бързо успява да усети това в него. Това очарование много бързо се превръща в любов, толкова силна, колкото и трагична, защото е възпрепятствана по всякакъв начин от баща й и това ще доведе до отказ от „мечтания живот“ през 1933 г., „не според сърцето, а според разума“, както пише Антония. Всъщност тази любов остава завинаги в нея, дори и когато, в опита си да я заличи, има връзки с други мъже и се отдава на други проекти.
През 1930 г. е приета в университета във Факултета по литература и Философия, където намира нови изтъкнати преподаватели и нови приятели: Виторио Серени, Ремо Кантони, Дино Формаджо, минава курс по естетика, воден от Виторио Банфи, и решава да се дипломира с него и пише теза върху литературното образование на Флобер. Получава диплома с отличен успех на 19 ноември 1935 г. През всички тези години в гимназията и университета, изглежда, че Антония води нормален живот на млад човек от висока буржоазна класа – образована, интелигентна, с изключителна чувствителност към красивото, трагичното, смиреното, а любовта й към планината, започнала още от 1918 г., когато започва да прекарва ваканциите си в гр. Пастуро, често я отвежда по алпийските скали, където прави много разходки, понякога дори и катерения, които й дават много емоции, а после се превръщат в стихове и проза, чието великолепие те кара да настръхнеш. 1931 г. прекарва в Англия, като официалната версия е, за да научи добре английски, докато истинската причина е, че е била накарана насила от баща си, за да я отдалечи от Черви.
1936-37 г. пътува и живее в Гмюнден, Австрия, и Берлин, Германия, усъвършенства немски език, който е учила в университета, и посещава цял курс върху Рилке, който много харесва.
През лятото на 1938 година, когато е оперирана от апандисит, превежда от немски на италиански много глави от книга на Манфред Хаусман. След операцията Антония изглежда преродена, започва наново да пътешества и дори има идея за роман. От този роман Антония написва само кратка скица, от друга страна активно започва да се отдава на поезията и фотографията. Може да се каже, че Антония не ни е оставила роман, но със сигурност ни е оставила роман от снимки: разглеждайки ги, означава да четеш онзи смисъл на човешка непринуденост и любов към селото, към горите, тишината.
През октомври на 1938 г. се връща към преподаването в Институт „Скяпарели“ в Милано, където година преди това е преподавала и от което е била доволна, въпреки трудната задача „да се справя с 46 млади разбойници между 10 и 13 години, бедни и невинни същества, на които им се прилепва злото на науката“ (писмо до Нена, 23 октомври 1937 г).
С нетърпение очаква тази задача и новата учебна година, още повече защото това й помага, може би, да понесе екзистенциални драми, които са станали вече задължителна част от нея. Открива в себе си дълбоки корени към природата и това я кара да пише: „Не знам колко бих платила, за да си построя тук, с изглед към река Тичино, две селски стаи и да дойда тук да живея“, разбира вътре в себе си, че тези „две стаи“ никога няма да ги има, че ще бъде винаги сама.
„Дори и учениците ми, които миналата година ми стигаха, сега вече не ми стигат. Очите им, които ме гледат, ме карат да плача“, пише Антония в последното си писмо до родителите си, 1 декември 1938 г. На 2 декември напуска училището, 2 часа преди обичайния час: вкъщи ще се прибере едва на другия ден, надвечер, от болницата, където е била откарана на предната вечер, остра бронхопневмония е диагнозата на лекарите, но погълнатите барбитурати още повече затрудняват нещата: по-добре е да се откара вкъщи в собственото й легло.
Антония е погребана в Пастуро. Ето какво пише в дневника си на 10 септември 1937 г.:
„Дълго стоях опряна в решетките на вратата на гробището. Видях малка част от поляна, все още незаета. Мисълта да съм погребана тук по никакъв начин не ми напомня на смъртта: по-скоро е като да се завърнеш към корените си. С всеки изминат ден ги усещам все по-упорити вътре в себе си. Моите планини майки.“
Разгледайте някои снимки от Антония Поци.
Прочетете стихотворения от Антония Поци в превод на български.
Превод от италиански: Юлияна Радулова
„Сборище на трубадури“ достига до вас и с автоматичния ни абонамент или през страницата ни във Facebook.
От Литернет: Юлияна Радулова е родена на 26.04.1976 г. във Варна. През 2000 г. завършва специалност „Приложна лингвистика – английски и японски език“ към ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. От 2002 г. живее и работи в Милано. Нейни авторски произведения и преводи намират място в издания за нова българска литература и култура: сп. „Ек“ (Издание за българите в чужбина), литературния алманах „Света гора“ (Велико Търново), в. „Словото днес“ и др. Преводач и съставител на книгата „Великият занаят на поезията“ – превод на съвременни италиански поети.