Библиотека Български разкази

Тефтерът, от Стефан Икога (разказ)

Тефтерът, от Стефан Икога (разказ)

Водещ на рубриката „Къс разказ“: Gost. Снимка: Sean Dreilinger (лиценз: CC:BY-NC-SA).

 

Тефтерът

разказ

от Стефан Икога

 

Той беше на пет. Имаше вече пет години житейски опит. Не го използваше пълноценно. Не си играеше с децата в детската градина. Молеше майка си да го прати на училище. Беше се научил да чете като много малък. Първата му прочетена книга беше любовен роман, който взе от баба си на четири години. Прочете го и се опитваше да разбере защо баба му плаче накрая на книгата и защо жените обичат да им пипат гърдите. Тази информация му се струваше неправдоподобна, тъй като от повече от година майка му не искаше той да бозае от нея. А нямаше нищо по-приятно от това, да смучеш майчиното си зърно. Звучи извратено, но той беше само на пет. Психолозите обясниха внимателно на майка му, че това не влиза в нормата. Но на нея също й харесваше, някак си се чувстваше по-млада.

Той беше и на десет. Целуна момиче. Не искаше да я целува, но то все пак се случи. Беше дори по-страшно, отколкото си го бе представял. Изживяваше драмата си, завит през глава и мислещ си за нея. Тя беше красива, руса с червени бузки, миришеше на препарата от рекламата, който никога не бе душил, но от телевизията се обясняваше точно колко мека ти става дрехата и как приятно ухае, та горе-долу имаше някакво понятие. Нямаше понятие обаче защо изведнъж започна да му харесва да си рови из гащите. Каквото правеше, там си оставаше. За него краят на света беше едно стъпало под това майка му да разбере какво прави той с тялото си вечер. Мислеше че е ненормален. Не си представяше, че и другите момчета от класа му правят подобни неща, или че поне скоро щяха да започнат, да не говорим за момичетата. Дори след двадесет години той не срещна група момичета, които да обсъждат порно филм, както и кефа, който са изпитали, докато са свършили сами.

Той беше на четиринадесет, мастурбираше често, опитваше да надебелее, не защото мислеше, че не изглежда добре, а защото наистина го бе страх да не изчезне, да не се изпари заедно с потта си в някоя лятна вечер, да се прецеди през открехнатия прозорец и пуф… да не е съществувал. Мислеше си за подобни неща дори докато мастурбираше. Не беше сигурен какво му се случва. Сякаш ръцете му бяха търсачки за интернет-порно и същевременно невероятни сексуални инструменти, каквито нямаше дори в еротичните магазини. Не че той знаеше за съществуването на подобни магазини. Всичко беше инстинкт.

На шестнадесет той се влюби. Започна да му става ясно защо жените обичат да ги пипат по гърдите. Разбра и че не обичат да ги пипат постоянно, нито навсякъде. А беше толкова приятно. Момичето, в което се влюби, почина. Всъщност блъсна я доставчик на пица. От тези със скутерите. Тя отхвърчала през парапета на надлез „Надежда“ и се размазала на трамвайните релси. Но не умряла тогава, умряла едва когато трамвай единадесет минал през тялото й. А в неговата глава тя беше безсмъртна. Първата, която му даде да я опипва, да изучава що е то женско тяло. По-скоро момичешко. Тогава той опита да се депресира. Реши да стане наркоман. Не по онзи начин с дилърите, които зарибяват хлапета с бонбонки и им сипват „нещо“ в напитката. Той беше полу-мъж, взе това решение сам. Набиха го два пъти и му взеха три пъти повече пари от нормалната тарифа, но все пак се добра до цигара с марихуана. Занесе я внимателно у тях, гонен от параноя. Беше го страх от всички, дори преди да се напуши. Представяше си какво ще се случи, ако се напуши, как ще му подейства на организма, дали ще му понесе. Беше чувал, че от марихуаната ти става смешно. Смешното в този момент му изглеждаше страшно. Прибра се. Тръшна вратата на стаята си. Легна, заспа. Събуди се на сутринта. Извади от портфейла си пакета с цигарени листчета и взе едно. Сети си, че цигарата е свита. Запали. Усмихна се и за пръв път през живота си се наслади на песента на птиците.

Той беше на седемнадесет, искаше да стане на осемнадесет, за да се оправи целият му живот.

Той беше на осемнадесет, искаше да му поискат личната карта, когато си купуваше цигари и бира, да я извади и да покаже, че е пълнолетен.

Той беше на двадесет и една. Той искаше да стане на седемнадесет. Искаше пак да го завладее онова чувство, че в близкото бъдеще всичко ще се оправи. Границата преди и след пълнолетие е мираж в хоризонта. Той беше на двадесет и една. Той искаше да е малко дете.

Той беше и на три години. Това той не си го спомняше. Но една вечер, докато беше в детската градина и се обличаше, за да го вземе майка му, той пипна Ани там, откъдето се пишка. Беше безинтересно. Не почувства нищо. Не разбра защо го е направил. Не запомни, че го е правил. На Ани й хареса, но й беше неудобно да си го признае. Ани беше на деветнадесет години и работеше в детската градина, защото майка й бе директорка там. Иначе оставаше без джобни. Не че вършеше някаква работа, освен може би че постави началото на сексуалното овладяване у него.

Той беше на двадесет и две. Размина се на Витошка с Ани. Не я позна. Тя вървеше заедно с нейна приятелка и на висок тон говореха за сексуалните си преживявания. Той не я хареса, дори никак. Направи кисела физиономия, след като се размина с нея. Той вървеше сам и изглеждаше като луд. Тя обаче го хареса, но не го позна. Каза на приятелката си:

– Едно време ето такива млади момчета ме пипаха. А сега, абе ти знаеш. И ти си на моя хал.

След това се разтопи в тълпата. Нямаше представа колко беше права.

Той беше на двадесет и пет години. Според него бъдещето не съществуваше, точно както и настоящето. Никой не го разбираше какво говори. Току-що бе завършил философия в СУ и се чувстваше обграден от прости хора, с които не може да проведе диалог, дори не си представяше монолог пред тях. Чувстваше се великолепно, и все пак по-нещастен отвсякога. Светът бе кълбо от идеи и емоции, което той опитваше да разплита, а понякога да връзва възли. Всички ежедневни проблеми не съществуваха, той бе извисен.

Той беше на двадесет и шест.

Влезе във входа си, миришеше на мухъл от мазето. Беше свикнал с миризмата, и дори понякога си спомняше как като малък обикаляше коридорите и се страхуваше от тъмното. Осъзна се, отвори пощенската кутия…

– Да си ебе майката, кви са тия сметки бе, мама му стара.

Той беше на двадесет и девет.

Огледа се. Диванът беше убежището. Пепелник, маса, марихуана. Нищо повече. Седеше втренчен в сумрака на стаята. Не мислеше за нищо. Масата. Прозорецът. Силният вятър; и толкова.

Той беше на тридесет. Майка му бе умряла преди два месеца и последното й желание беше той да се ожени, преди да стане на тридесет. Това беше напълно невъзможно и въпреки че се закле във всичко най-мило, за да го стори, впоследствие отдаде това нейно желание на невменяемост, породена от гигантски тумор в мозъка. Всъщност тя умря от рак на дебелото черво. Поне беше близо.

Той беше на тридесет и три. Ожени се за чистачката във входа му. Сексуалният му апетит вече го нямаше никакъв. Беше обзет от апатия и общо взето, си хареса чистачката, защото чистеше много добре. Тя беше македонка на около двадесет и пет години, искаше българско гражданство. И въпреки това гордо се преструваше, че не разбира и грам български. Всъщност така и се ожениха, от инат и случайност. Той й предложи, под въздействието на екстази и безсъние, тя се правеше, че не вдява и грам, докато не си постави подписа в ритуалния дом. Сега тя бе всемогъща, така се чувстваше. Той си беше същият.

Тогава умря… за около деветнадесет секунди. Две седмици след сватбата македонката го удари с тиган по главата. Разби му я по начин, който би се понравил дори на Тарантино. Може би би го включил в следващия си филм. Тя беше ядосана, но и с мерак да излезе невинна и с наследство от създалата се битова ситуация. Нямаше ясна идея как това ще се случи, действаше инстинктивно или по-скоро подло.

– Ке ти зема сите пари! – налагаше го с почти явна охота, която дори не й се налагаше да крие, тъй като мъжът й така или иначе разбираше какво му се случва.

Последната му мисъл, преди да загуби съзнание, бе: „Ако сега бях дръпнал една линия, щях да й разбия главата!“.

Събуди се след две седмици, в бяла стая. И може би заради въздействието на седативите първите му думи бяха. „Свети Петре, ще ти… е ли удобно по-бързичко да свършваме с тая част?!“. Всъщност си мислеше, че наистина се намира пред райските порти. Никой не му повярва, че е изкукуригал чак толкова.

Той беше на тридесет и седем. Бе подложен на системен тормоз от страна на съпругата си. Тя искаше той да й направи дете. Той не искаше да прави секс с нея. Не искаше да прави секс с никой. Стигна се дотам, че въпреки огромната нетърпимост и гняв, които жена му изпитваше към него, тя се опита да му направи стриптийз. Той се напуши и заспа.

Това се случи на следващия ден. Той се събуди, по-бодър от обикновено. Вдъхновен. Стана, написа няколко реда в тефтерът за сънища. „Срещнах човек с много широка усмивка! Подаде ми ръка. Бяхме на улицата пред детската градина на синът ми. В сънят си имах син. Непознатият… предложи ми нещо, но не мога да си спомня какво…“ Затвори тефтера. Македонката я нямаше. Той се почувства странно. Беше в достатъчно добро настроение за да си помисли, че истеричните й избухвания му липсват. За негово щастие тя се върна. Погледнаха се и се прегърнаха. Мразеха се, но не можеха да съществуват поотделно. Да го наречем любов, би било изключително погрешно. Правиха секс. Той закуси. Излезе, за да се разходи. Разхождаше се, променен. Готов да погълне поне късче от света и да не се оплаче. Опита се да дозакрепи доброто си настроение с приятни спомени. Поглеждаше в очите всеки човек, който минаваше покрай него. Усещаше, че притесненията са се изпарили, задръжки нямаше, дали не беше откачил тотално? И все пак… спомени нямаше. Не приятни, нямаше никакви, по-далечни от секса с македонката по-рано през същия ден. Отдавна не се беше опитвал да си спомни нещо, явно беше забравил как става. Продължи да се шляе и да се чуди дали това е нормално, дали са виновни наркотиците, или апатията, предизвикана от отношенията му с жена му. Спомни си съня си и плашещия човек с огромната усмивка. Срещна го там, на улицата. Не посмя да го погледне в очите, но не защото се притесняваше, а защото той носеше тъмни очила. Пред денонощната аптека, в ранния следобед. Слаб, блед, висок, усмивка, която буквално стигаше почти до ушите му. Дежа-вю. Човекът от съня му. Халюцинация. Каквото и да беше, проговори:

– Извинете, имате ли огънче? – попита го мъжът и свали тънката си кожена ръкавица, направи реверанс, след което я постави обратно на ръката си.

– Всъщност аз не пуша.

– Не ви попитах това. Но ще приема отговорът ви за не!

– Ами добре, приятен ден.

– Денят няма да е приятен. Но тъй като вие сте в неведение за края му, ще приема, че е правилно да ви благодаря.

– Да, да. – Той се почувства странно. Помаха с ръка, но не помръдваше от мястото си. Гледаше с отчаяна физиономия в нищото.

– Мисля, че се досещате кой съм аз. Наричат ме краят. Ехо, искате ли да си поговорите с някого, преди да ви превърна в нищо.

– Аз ви сънувах. Наистина. Спомням си го ясно. Никога не съм ви виждал преди. Никога дори не съм виждал такава уста. А Мик Джагър ми е един от любимите рокаджии. Аз не съм в реалността.

– Всъщност не е точно така. Мик Джагър ще живее почти сто години именно заради огромната си уста. Но това и да ви го обясня, няма да го разберете. Вие сте в реалността. Повярвайте ми, знам какви наркотици сте употребявали последните тридесет и осем години.

– Ама аз съм на тридесет и седем.

– Ама майка ти пафкаше мак, като беше бременна с теб.

– Ама вие какво искате от мен.

– Нищо не искам. Стой си така, не ми пречиш, каквото и да правиш. Аз ще си върша моята работа. – Онзи каза това и извади дебел тефтер от джобчето на сакото си. От там извади и лула и почти веднага я върна обратно. – Ела насам. Не се бой. Погледни в тефтера. Това е твоят живот. Всеки има право да разгледа живота си, преди да го загуби завинаги. Имаш тридесет минути.

Устата на мъжа се разтопи и се съедини. Устните му изчезнаха, а с тях и гротескната усмивка, очите последваха устните, носът очите. Превърна се в глава без лице. Нещо премигна. Светна, на главата се появи таймер. Отброяваше тридесет минути. Всичко освен цифрите спря и стана черно-бяло.

– Егати, наистина не си представях това. Изглеждаше разочарован и уплашен. Беше чел Тери Пратчет и очакваше да го отнесе класически качулат скелет, а то какво, усмихнат странник с глава часовник.

Реши да отвори тефтера, часовникът започна да тик-така. Замисли се дали след половин час главата няма да се отвори и оттам да излезе кукувица. Разсмя се, но се усети, че положението му не е розово. Зачуди се какво ли пише в тефтера и как, по дяволите, оня е успял да си го напъха в малкото джобче. Реши да задоволи любопитството си и отвори на първата страница, започваше така:

 

Той беше на пет. Имаше вече пет години житейски опит. Не го използваше пълноценно. Не си играеше с децата в детската градина. Молеше майка си да го прати на училище. Беше се научил да чете като много малък. Първата му прочетена книга беше любовен роман, който взе от баба си на четири години…

* * *

Авторът на този разказ получава книги с любезното съдействие на издателствата…
„Август“ и „Ентусиаст“:

Авторът на този разказ получава книгата Безкрайният път, от Рейф Мартин, с любезното съдействие на издателство Август Авторът на този разказ получава книгата Luizza Hut, от Тома Марков, с любезното съдействие на издателство Enthusiast


 

Стефан Икога е роден в София на 20 април 1990 г. Завършил е 21 СОУ „Христо Ботев“ през 2008 г. и от тогава до днес учи Културна антропология в НБУ. Участвал е в литературни четения като „Безпризорните в неделя“, Арт-хостел, „Седмици на четенето: София“, както и на последното пролетно издание на „София: Поетики“.

* Разкази ни изпращайте на адрес: или през формата за контакт.