Иво Рафаилов

Стихове

 

раждаме се и от гледки

Сутрин: когато дланите са под главата
и лактите наподобяват делтапланер
в снежна буря.

Следобед: когато обло рамо се обрамчва
със презрамка
сякаш купол е на нова църква,
който вдигат със въже.

Привечер: когато зърната на гърдите
светят в здрачна стая
и на тази светлина чета.

Късно през нощта: когато търсещата ръка,
раздвижва и въздуха
и, помитайки целия реквизит на езика,
очертава

 

привидно незавършено стихотворение

Всеки момент щяха да прозвучат
тромпетите и флейтите,
тихите туби от немите филми.

Течението щеше да отвори прозорец,
да влети оса със соления вятър.

Беше моментът, в който копачи на трапове
се оплитат в нежни корени.
Моментът, в който листа прикриват

 

епитафия за двама,
заменени от трето

Години той живя
до починалата си съпруга

(и то си беше както беше).

Един следобед котката
донесе птица сред завивките.

 

към утешенията на индикоплевст

Ако земята е четириъгълна, тя не е безкрайна.
Въпреки че е като ковчег, не е затвор.

Притисната от небето,
заградена от вода,
земята не е лабиринт –
изходът е незаобиколим.

Тук началната и крайна точка не съвпадат.
Тук времето не връща онова, което губим.

 

стихотворение, в което се промъква
далечно ехо от ибн маймун

В съня от портмонето й се сипеха монети,
сребристи като хладен дъжд.
На пода вече бяха пощенски велосипеди,
хипнотично лъкатушещи.
Строшени фарове
и стържещи о гумите динама,
притеснена неувереност,
звънтеж в тъмното.

 

няколко упрека към първата любов

Тя е като историята на полската поезия.

В антологията, която започва с
Милош, Шимборска, Ружевич и Херберт
никой друг няма шанс да каже нещо запомнящо се:

излишен еволюционизъм,
кратък постмодернизъм,
дребнава сантименталност.

И после

как да обясниш на децата си,
че не са деца и на твоята голяма любов,
че не носят гените на благодарността.

Как да признаеш,

че си пропуснал живота си в опит да я забравиш,
защото е била толкова близо и едновременна с теб,
че ти е бил нужен друг език, за да не говориш за нея

 

още веднъж катул. нов превод

Вместо да го разлиствам, чистих приклекнал
паяжината в ъгълчето на книгата и си мислех:
никой (готов да плати цената) преди мен
не я е държал в ръцете си.
Може би вътре страниците отвеждат
по тъмни пътеки, които човек не е извървявал.
Или не се е завърнал. Или се е върнал обаче в друг вид.
В друго време, пространство или превод.
Но преди и аз да опитам прекъсна ме
дъщерята на Флавий. С усмивка по-естествена
от подскок на врабче. С нея преди години
пак правихме гнездо. И то сега прилича на разкъсана паяжина.

 

кораб с роби от у.търнър

Твоят дом без бюст на август е останал
(без прах по бледнеещото било на челото
без следа от кучешки език по гипсовия нос).

Какво ли намерение тук би се задържало?
Каква империя ще се съвземе?

Няколко зловещи африкански статуетки
над томче маяковски.

Мрачните им барабани сякаш
връщат хаоса на сътворението,
а еквадорските банани в купата загниват.

Ти опозна всички страни на света
и колко струват,
но не сувенирната им стойност помниш сега.

Може би само похарчените
години на завръщането се разплискват
ясни и застрашителни като буреносен облак
над вълните.

Над кревата ти
(над завивките в които притаените любовници
потъват без намерение за поколение)
виси корабът с роби на у.търнър.

Разправят бил потънал.
Разправят повелителните форми
плуват със оловна тежест.

Чуваш че водата е поскъпнала,
а боите е разреждал с плюнка
и сякаш тук на теб не ти достига лудост.

И в какво да се удавиш всъщност?

В очакване на настъпваща буря,
в очакване да изхвърлят умиращото ти тяло,
си мисля

целият ти живот
бе вик за помощ,
разпяване пред потъването.

Отстъпление на съдбата
пред случайността.

Край на робството
но не и начало на друго.

Разправят бюст на омир
също носел помирение.