Мъгли се носят здрачливо по черния свят, милостиво прикриващи огнено слънце на червени небеса, а саждопадите задушават кафявата трева във финална хватка за оцеляването на един забравен свят…
Брандън Сандърсън – новият Джордан, новият Едингс, новият Толкин, новият Голям. Безспорно, безусловно, непоклатимо. Гениален автор, създаващ своя собствена магическа система, работещ в пост-апокалиптичен, но достатъчно не-технологичен, поне в оригиналната трилогия, свят, изпълнен с аломанти, древни сили и чудовища, създадени при падането на нещо, прилично на познатото ни днес. Великолепни герои, бяло-сиви, еднакво способни и на огромни жестокости, и невероятно самоотвержени действия, сменящи с лекота лентите Герой и Откаченяк на челата си през няколкостотин страници време. Богата система от религии, напълно недразнещи моите антиверски радари, без да се преекспонират в нещо познато или опасно звучащо. Изключително добре описани битки, молещи на колене да бъдат филмирани от някой китайски майстор на летящи бойци, проследяващи детайлно двубои, опръскани с кръв и осеяни със счупени крайници, при които се усещаш как мачкаш кориците притеснено заради здравето на главните протагонисти. Въобще идеалното фентъзи. А дали е така?…
Аморфни сиви призраци поглъщат костите на незнайни войни по бойните полета и се извращават в същества, наизлезли от диви кошмари. Инквизитори проблясват със забитите в очните им ями аломантични прътове метал, подчинени на сили дори по-големи от тези, които са ги създали. А богоподобни еманации бродят сред мъглите и се чудят дали този свят все още си заслужава спасяването.
Всъщност хайпът по Сандерсън натоварва очакванията до невъзможност, а всичко дори с идея по-малко от най-идеалните фентъзи сънища се възприема като тотално разочарование. Мъглороден е чудесна поредица, но далеч не най-перфектната, до която сме се докосвали. Да, новаторска, добре изпипана, написана интересно, с успешен баланс между епичното и личното, читави герои, любови и магии, както си трябва. Но не очаквайте тия 2000 страници да са еднакво плътни и завладяващи, както сте го бленували. Има си доволно много пълнеж, излишества и откровено ненужни сцени. Твърде детайлното описание на всяко действие, свързано с „революцията“ и „освободителните“ войни, след това на мен лично ми доскуча, опитът за любовен триъгълник с братя в средната книга ми напомни по лошия начин за една вампирска шитня с наше българско момиче в главната роля, и въобще леко патетичното поученско настроение за поробения народ, който трябва да вдигне глава, ми дойде малко повече, ако и да е полезно и приятно за четене при по-младите фенове.
Въпреки всичко магията на мъглите няма как да ви подмине. Ще се приближи тихо, ще ви обгърне в хладна хватка и ще ви подчини да проследите всяка стъпка от спасението и разрушението на този приказен, така напомнящ на собствения ни, но повече изпълнен с надежда свят. Главните герои ще станат вашите нови алтер-егота в интернет, а аломантията, ферохимията и хемалургията ще бъдат най-любимите ви думи за пароли на всякакви акаунти за години напред. Така става с класиките. Така се запомнят словомайсторите. Така се става фен. Мъглофен. Предайте се.
Посетете Трубадурите във Facebook!
Първата книга ми се стори доста обещаваща, но после с всяка следваща историята се разводни. Особено тази любовна история между Вин и Eлънд ми дойде в повече. Първо тя ще го пази и защитава после той нея, тя го обичала, тай я обичал и дрън дрън. Въобще не ме грабна, а стоеше като пълнеж. Оригинална идея за металите и използването им, по-добре би било автора да задълбае в тази насока , а не любовните мисли и случки на различните герои, което не му е сила.