Водещ на рубриката „Ревю“: Ана Хелс. Текстът участва в Конкурса за авторско ревю на сп. „Сборище на трубадури“. Вижте всички участници в конкурса.

[starrater tpl=45 read_only=1]

В черно като полунощ

от Григорина Саева

Отраснах с книгите на сър Тери Пратчет, бивайки завладяна от първите страници от невероятни му стил, забавните герои и смешните ситуации, в които попадаха. Бях прекалено малка в началото, за да осъзнавам, че под хумора и сатирата се крие нещо по-дълбоко – един упрек към проблемите на обществото ни.

„В черно като полунощ“ е четвъртата книга за малката вещица Тифани Сболка и достоен завършек на нейното приключение и израстване. След като се сблъска с кралицата на феите, роището и зимоковеца, сега препятствието пред вече порасналата вещица е още по-сериозно и на пръв поглед непобедимо. Древно зло създание трови умовете на хората, карайки ги да се обръщат срещу вещиците и да ги обвиняват за всяка сполетяла ги беда. Освен да намери начин как да се пребори с омразата и подозренията, които витаят около нея, Тифани трябва да сложи в ред и живота си, който напълно е погълнат от вещерските й задължения. И да преглътне факта, че приятелят й Роналд се жени за друга.

В сравнение с първите три книжки, чиято атмосфера бе непринудена и по детски оптимистична, тук нещата придобиват по-тъмен оттенък и са засегнати някои чувствителни теми. Хуморът си е налице както обикновено, макар и в по-малки дози, както и остроумните закачки и игрите на думи, така характерни за стила на Пратчет. Нак Маг Фигъл отново играят не малка роля, а присъствието на тези войнствени смърфове, тоест пикси, винаги успява да разведри и най-тежките моменти. Приятна изненада е и срещата с отдавна забравена героиня и появата на любимите ни вещици – Баба Вихронрав и Леля Ог. Но всичко това не скрива усещането, че Пратчет е загубил онзи повече весел отколкото сериозен тон на разказване, присъщ за първите му книги.

Порасналият образ на Тифани само подсилва усещането, че времето за игри е свършило завинаги. Тифани в края на „Зимоковецът“, въпреки огромния товар, който бе поела на плещите си и всичко, през което бе преминала, все още си оставаше дете – малко по-пораснало и мъдро за възрастта си, но дете. В началото на „В черно като полунощ“ не можах да я позная, толкова се бе променила за няколко години – от жизнерадостно и непокорно дете се бе превърнала в млада дама, толкова затрупана от очакванията на хората към нея, че няма време за себе си, опитваща се да помогне и да спаси всички около себе си и в същото време безкрайно самотна, неразбрана и мразена от някои. Детското у нея си бе отишло и шокът от осъзнаването на това бе голям и неприятен, но посланието бе ясно – всеки пораства рано или късно и се променя.

Другото послание е по-изкусно вплетено в сюжета, но ясно различимо – страхът и омразата към различния, бил той съсед или напълно непознат, покълват там, където са добре дошли. Хората винаги се боят от различното, непознатото и са готови да стоварят вината за проблемите си върху всеки друг, но не и себе си, готови да поставят клеймото на вещицата върху всяка нещастна старица, живееща сама и отглеждаща билки и котки. Много от нещата, казани или намекнати, ще откриете, че са особено актуални и за нашето общество.

В заключение мога да кажа, че „В черно като полунощ“ е една от най-емоционално въздействащите книги на Пратчет, която докосва струните на душата по много и най-различни начини и носи не малка болка от раздялата с познатите и обични герои. Мога само да се надявам, че Тери Пратчет ще продължи да твори и да ни радва с още и още нови книги въпреки коварната си болест, защото не мога да си представя нашия свят без неговите книги, които да го разнообразяват.

Прочетете всичко за конкурса и ни разкажете за любимата си книга.

В черно като полунощ, от Тери Пратчет