Филип К. Дик: Беглец по острието

Колонката на Shannara

На великолепната корица на българското издание стои заглавието на екранизацията „Беглец по острието“. Едно, трябва да признаем, също толкова впечатляващо заглавие колкото и това на романа. Ако трябва да избирам кое е по-добро – филмът или книгата, – бих попитала защо изобщо си мислите, че става дума за същото произведение. Като изкючим ноар постапокалиптичната атмосфера и имената на героите, двете произведения делят малко общи характеристики. С други думи, ако сте гледали филма, той няма да ви развали удоволствието от прочита, стига да не очаквате „още от същото“. Ако не сте го гледали – марш да го сторите, защото е един от най-хубавите на Ридли Скот.

„Мечтаят ли роботите за електроовце?“ ни хвърля в свят-боклучарник, покрит с радиоактивен прах. Човечеството е напреднало технически достатъчно, за да успее да унищожи почти изцяло флората и фауната, след което е колонизирало космоса с помощта на робите си андроиди.

Земята е обитавана единствено от неуспелите да се изнесат навреме: доброволно или принудително останали. Първите са нужни на Земята, вторите не ги искат в колониите, поради радиационните им изменения. Отглеждането на домашно животно е задължителен лукс, който те причислява към човешката раса. Тези, които не могат да си позволят истинско животно, гузно отглеждат роботизирани такива. Защото единственото, което отличава хората от свръхинтелигентните андроиди в този свят, е емпатията, която е и основата на властващата религия – мерсеризма.

Рик Декард, зачислен към полицейски участък ловец на избягали андроиди, получава ново назначение, което ще му позволи да си купи истинско животно. Току-що на Земята е кацнала група ренегати роботи последен модел. Новите Нексъс-6 превъзхождат предшествениците си по всички показатели: интелект, бързина, адаптивност и способност да имитират емпатия. Рик ще трябва да разобличи и „пенсионира“ бегълците – въпреки зараждащото се у него съчувствие към тях.

Филип К. Дик не е невероятен стилист като съвременника си Силвърбърг, примерно, и ми се струва, че има някои моменти в повествованието, които е можел да поизглади, за да не звучи то монотонно. Но харесах книгата, основно заради интересния подход към философския въпрос кога машините се превръщат в човеци. Дик поставя под лупата не андроида, а именно човека. Промените у Декард изследват различни аспекти на този проблем, но не го разрешават. Изводът е същият като увода – понятието за човечност остава разтегливо и променливо. Незадоволителен край? Мнозина биха казали точно това, но не и аз. Според мен в търсенето на тази дефиниция човечеството ще продължава да създава още много и значими художествени и философски творби.

Беглец по острието, Филип К. Дик