Лена Крун: Datura
Отровата на Datura stramonium, или татул, е задвижвала не едно и две художествени произведения. В големи количества тази отрова води до смърт на главни и второстепенни герои, а в малки: до халюцинации. Героинята на Лена Крун от романа Datura избира втория път, но несъзнателно. Тя не е съвсем наясно до какво може да доведе употребата на семената от татул като подправка за сандвичи или средство за лечение на астма. Което е малко странно, като се има предвид къде работи тя – в списанието The New Anomalist, чиято аудитория са хора, които вярват в живота в отвъдното, в извънземни, духове, вампири, теории за кухата земя, за 12-те измерения, за всичко, което „нормалните“ на този свят определят като „измислица“ или „псевдонаука“. Човек би си помислил, че щом работи за такова издание, безименната геориня ще е добре запозната с всички по-известни субстанции, които са способни така да изхвърлят съзнанието ти от „тук“, че то да се позагуби или даже никога не завърне от „там“. Но не, тя се движи някак по инерция из темите и сред хората, с които я сблъсква работата й, без да инвестира кой знае колко от себе си. До края на романа така и не завършва статията си върху ръкописа на Войнич, която главният редактор й поръчва още във втора или трета глава.
Крун неслучайно избира една „отнесена“ личност за своята история – такива по-лесно се откъсват от където и да е, защото никъде не са впили здрави корени, и пренасят където и да е. Въпреки, че героинята й често демонстрира здрав разум и предпазливост (най-вече когато поставя под въпрос всички изумителни идеи и образи, с които я срещат читателите и авторите на списанието), тя не се замисля много, преди да започне да приема семената на татула и така да тръгне от ясния свят на реалността към мъгливия на илюзиите. Можем да предположим, че е искала да повярва на всичко, да види невидимото и ужасното, да чуе това, което хората не могат, и затова е започнала да работи за постигането на това желание на някакво несъзнателно ниво. Можем да предположим, че през цялото време ни е лъгала. Че разумната й природа е маска за пред нас, а истинското й лице е с усмивката и блясъка в очите на луд. Не можем да кажем каква е истината за нея, какво точно иска и от какво най-силно се ужасява, и точно в това е силата на романа. Халюцинациите размиват границите, както казва в Datura един специалист по поведението и съзнанието на растенията. Не е ясно кое е истинско и кое – измислено. Когато истините и измислиците са в изобилие, става невъзможно и безсмислено да бъдат разграничени една от друга. Всичко е.
И този свят на Лена Крун е твърде жив и променлив, за да бъде обяснен. Образите и звуците му никога не означават само едно нещо. Дори впечатляващите изобретения на един от почитателите на The New Anomalist – поглъщачът на звуци и поглъщачът на образи – не са способни да го изчерпят. Омаломощяването на едно сетиво неизбежно ще доведе до събуждането на друго, на други. С всяка от многото глави на романа се засилва разпадането на всичко уж монолитно. Вярвания, идентичности, спомени се взривяват, но не рушат, просто разширяват. И образът на растението, често статичен за нас, тук е същински трикстър, който играе, изненадва, променя. Според Гьоте във всеки растителен организъм се крие „истинският Протей“. При Крун царят на метаморфозите е разкрит.
Datura не е роман единствено за възможностите на съзнанието. Това е роман за местата на съзнанието, които могат да бъдат обозначени само върху карта, която не спира да се разраства и променя. И картографите, които успяват да удържат на такава чудовищна карта, без да се опитват да я усмирят и успокоят, са често сред най-добрите фантасти. Лена Крун е в предните им редици.
Datura, от Лена Крун