Водещ на рубриката „Ревю“: Ана Хелс. Текстът участва в Конкурса за авторско ревю на сп. „Сборище на трубадури“. Вижте всички участници в конкурса.

[starrater tpl=45 read_only=1]

Малазанска книга на мъртвите

от Григорина Саева

В днешно време книжният пазар е залят от порой от най-различни фентъзи-романи и за съжаление малка част от тях са качествени и заслужаващи вниманието на сериозния читател, търсещ нещо различно от обичайните тийнейджърски драми със свръхестествени същества. Стивън Ериксън е от онези автори, които успяват да разчупят модела и да поднесат нещо уникално и специално на читателите си, припомняйки ни истинското значение на думата „фентъзи“.

Когато най-накрая се реших и подхванах „Лунните градини“ – книга първа, – в началото се чувствах като все още несъбудил се човек, хвърлен в леденостуден вир – историята си течеше покрай мен, а аз се опитвах да разбера какви са тези хора, какво правят, защо и какви са тези същества и богове, които постоянно се споменават. Даже по едно време се почудих дали не съм почнала с грешната книга, но накрая останах омагьосана от света, които Ериксън бе създал, и от необикновените герои, с които преживях какви ли не приключения и мъки.

Всичко започва с една предполагаема смърт – тази на император Келанвед и неговата дясна ръка Котильон. Една империя, естествено, не може да стои без владетел, затова на трона се възкачва бившата предводителка на Ноктите (група елитни убийци) Ласийн. От там нататък започват проблемите на Уискиджак и неговия взвод войници – Подпалвачите на мостове, – тъй като никои не обича любимците на старата власт. След няколко почти самоубийствени мисии в служба на завоевателските интересите на императрицата, Подпалвачите са изпратени в Даруджистан, едни от последните градове, останали извън контрола на Малаз, с цел саботаж. Нещата скоро се объркват, заплитат се заговори, предателства, намесват се стари и нови врагове, а боговете играят своя си игра, в които нашите герои са пионки. Повече няма да говоря за сюжета, тъй като за него може да се изпише цял роман.

Едни от нещата, с които тази поредица най-много ме впечатли, бяха мащабът и изключително добрата структура на малазанския свят. Всичко е обмислено и сътворено до най-малкия детайл, за да може да повярва читателят макар и за няколко мига, че случващото се е реално. Най-различните страни, градове, континенти и селения се появяват от страниците на поредицата, поразявайки и завладявайки ума със своята автентична история и минало, което се простира хилядолетия назад. Всеки народ и раса, с които ни запознава авторът, си има свои земи, култура, традиции, врагове, съюзници и вражди, които са продължавали с векове. Съществата, които Ериксън е създал – Джагът, Т’лан Имас, Форкрул Асаил, К’чаин че Мале, – няма да ги срещнете никъде другаде, а тяхното присъствие прави поредицата още по-уникална и наситена с най-разнообразни по характер и мотивация персонажи. А лабиринтите, които са източникът на магия, уникални по своята природа и функциониране, допълват и обогатяват още повече сложния свят на Малаз.

За човешките героите на Ериксън – няма да ги изброявам, прекалено много са – ще кажа това, че те не са перфектни. На моменти постъпват егоистично, саможертвено, подло, благородно, дори жестоко, но дават всичко от себе си, щом се отдадат на определена кауза. Невъзможно е да не се влюбиш в някои от тях и да не съпреживееш проблемите им – които най-често са свързани с оцеляването или намирането на изход от невъзможна ситуация, където се проявява истинският им талант. Любовта присъства, естествено. Какво е една поредица без капка любов? Но тя не е нито сладникава, нито щастливият край е гарантиран. Авторът не се церемони с никого и жертвите към края на поредицата не са малко, а за някои от тях си заслужава човек да си поплаче за несправедливата и гадна съдба.

От другата страна пантеонът на боговете блести с най-разнообразни и разноцветни индивиди – като Бърн, Опон, Крул, Олар Етил, Маел, Майката Тъма и други, – които в малка или голяма степен се наместват в събитията, най-вече с цел лична изгода. Малко богове в този свят истински се интересуват от хората, които ги боготворят, стига да не престават да го правят. А да се разбере истинската мотивация, криеща се зад всичките им постъпки, е истинско предизвикателство.

Естествено, поредицата има и своите недостатъци, както всяка написвана някога книга. Един от тях е, че героите са прекалено много. Ако вземете и съберете списъците на действащите лица от десетте тома, сигурно ще излязат някъде към стотина основни герои, без да споменаваме поддържащите, които активно взимат участие и са в центъра на събитията, а не стоят само за украса като стайно цвете. При това положение на моменти става трудно да се сетиш кой какъв беше, с кого и срещу кого е и каква му е историята. Но, трябва да кажа, че истински се възхищавам на автора, че е успял да жонглира с толкова много персонажи и характери, без да се оплете.

Другото леко дразнещо нещо в поредицата е, че на места има прекалено много размишления за доброто и злото, за живота на войниците, за това за какво се бият и защо и така нататък. Не е толкова скучно, колкото досадно, а в последните томове има доста оливане в тази посока, но пък ако сте по-философски настроени, може и да не ви направи впечатление или да ви хареса. Също на места интерпретацията е оставена на читателя, което за мен обикновено не е проблем, но понякога ти трябва направо шифър, за да разкодираш какво искат да кажат героите.

В заключение ще кажа, че „Малазанска книга на мъртвите“ е десет тома, в които е събрано почти всичко – епични и кървави битки, дракони, вещици, богове, демони, луди императори, бесни жреци, предателства, преврати и загадки. Липсват само рицарите в блестящи доспехи. Като четиво не е от най-лесните, но за всеки търсещ да се потопи в богат на герои, същества и сюжети свят това е правилната поредица.

Прочетете всичко за конкурса.

Малазанска книга на мъртвите: Лунните градини, от Стивън Ериксън