Как четат професионалистите – или поне се опитват

Знаехте ли, че Брандън Сандерсън е написал цели 12 книги и е започнал 13-тата, преди да публикуват първия му роман? Така твърди той. А знаете ли защо понякога се получава така? Текстът по-долу е колкото обяснение в евентуална любов към евентуалния писател, толкова и поглед върху положението като цяло. Да започнем от самото начало.

И така, написали сте роман/разказ/статия

Чувствате се добре. Вдъхновението не ви е оставило на мира, докато не приключите. Изчели сте всички книги в библиотеката си и имате представа какво е истински роман или разказ и с положителност може да се каже, че романът ви не им отстъпва по нищо. Има си дори глави. В началото сте написали „Пролог“. Включили сте в пролога вълнуващ инцидент, който дефинира историята и захвърля читателя в дълбините на форсфоресциращата ви проза. Епилогът пък го оставя с отворена уста и желанието веднага да прочете следващата ви книга. Само глупак не би прочел романа ви. Само пълен наивник не би го публикувал, от което и вие, и тя/той ще спечелите пари, слава, дори признателност. Според вас е напълно възможно даже да бъде филмиран – някъде там се чува фанфарният призив на Оскарите! Какво правите на следващия ден? Какво правите след една година? Какво се случва с ръкописа ви, преди картоненият плакат за току-що издадената ви книга да бъде изложен на витрината в книжарницата?

Кой ще прочете ръкописа ми?

Защото преди да бъде издаден, трябва да бъде прочетен. Проблемът на Сандерсън в горния пример е до болка познат не само на Запад, но и в България. Някой трябва да иска да прочете ръкописа ви, и не само трябва да го иска, но и да има времето да го прочете. Да спрем само до времето, без да навлизаме в „джобните за закуска и обяд, за да не го чете на гладен стомах“ и чак тогава в подробностите около „ресурсите да го издаде“. Този хипотетичен някой не ви познава. Може да е чувал за вас, но това би могло дори да е наклонило мнението му в неблагоприятна посока. Да приемем, че не е. Да приемем, че гледа достатъчно сериозно на работата си и че взимайки ръкописа ви, в предходните няколко месеца вече е изчел повече или по-малко пълноценно чакащите преди него подобни ръкописи. Кое е първото, което забелязва?

Ако не знаете елементарни неща, какво още не знаете?

С други думи – можете да бъдете сигурни, че сте прецакани от момента, в който професионалният читател забележи първата ви грешка. Защото професионалните читатели си задават този въпрос постоянно. Ако един писател не познава синтактичната структура на изречението до степен това да си личи от пунктуацията, която употребява, знае ли достатъчно този писател как да борави с ефекта от думите си, поставени на точното място в изречението? Ако един писател не познава достатъчно добре текстообработващата програма, с която работи, от колко време пише този писател и има ли достатъчно опит в писането, за да се е отърсил от подражателния си период и да е започнал да пише литературни, а не сглобени текстове? Още при първата ваша грешка, която професионалният ви читател не може да си обясни или да извини по никакъв друг начин освен с немарливост или незнание, ръкописът ви вече е изправен пред враг, който поглежда нетърпеливо часовника или проверява кисело колко страници му остават до края. Не искате такова развитие. Искате читателят ви да не усети кога е стигнал до края и незабавно да ви се обади или да ви пише възторжено, дори да минава десет вечерта.

Как трябва да изглежда един ръкопис?

Сигурен съм, че нашият нищо неподозиращ пример на име Брандън Сандерсън е полагал извънредни старания написаното от него да изглежда в отлична форма. Това е първата грижа на човек, който е достатъчно мотивиран и който вярва в себе си до степен, че да напише 12 романа, преди някой да се заинтересува от тях. Основното правило при оформлението от страна на писателя е: не затруднявай редактора. С уговорката, че дори ветераните в професионалното четене и редактиране на ръкописи си имат своеобразия, които най-вероятно ще уточнят с вас при евентуално развитие. Вашата грижа е ръкописът ви да изглежда като ръкопис, а не като безформена купчина от думи с неясно начало и край.

Шрифт: Освен ако нямате изрични указания, се придържайте към някой от двата основни типа шрифтове – в момента серифния Times New Roman и шрифта с фиксирана ширина на буквите (моноспейс) Courier New. Ползите при употребата им варират отново от предпочитанията, като едни редактори имат навика и възприемат по-добре текстове със серифен шрифт, а други отдавна са загърбили естетическите си капризи и четат текстове в индустриални обеми, открили, че шрифтът с фиксирана ширина на буквите не препъва мозъка им заради ритмичното разпределение на буквите по линията на погледа. Изберете един от двата шрифта, и сте приключили. Мислех да не го споменавам, но ще го кажа: не използвайте друг шрифт освен изброените. Точка.

Разредка: Ако си мислите, че така наречената разредка отдавна е останала в миналото заедно с последната тракаща механична пишеща машина, помислете пак. Отново – не затруднявайте четенето. Прекалено тясната единична (1.0) разредка в повечето случаи препъва визуално полезрението и превръща четенето на ръкописа ви в мъчение и борба за съсредоточаване върху конкретната дума, заобиколена от облак други думи. Прекалено широката двойна разредка (2.0) може и да не е по-вкуса на читатели, които се опитват да държат под око околното пространство и вместо това са принудени да шарят с очи, за да си припомнят пасажите из него. Междинната разредка (1.5) е идеалният вариант за удовлетворяване и на най-капризните читатели – оставя достатъчно място за бележки, в случай че редакторът разпечата ръкописа, за да го прочете на хартия, и подсигурява нормален обем текст, който по всяко време да остава видим на екрана.

Подравняване: В последно време някои редактори четат екслузивно на двустранно подравняване, заразени от сантимента на писателите, които са убедени, че книгата им трябва да изглежда като истинска книга още от самото начало на написването си. Това е грешка. Съпротивлявайте й се. Най-удобно за безпроблемно и бързо възприемане на големи по обем текстове е лявото подравняване, при което текстообработващата програма не компенсира разликите, като раздалечава неравноделно думите, за да ги подравни вляво и вдясно. Подравненият вляво текст е с предвидима дължина, а предвидимата дължина премахва трудностите във възприемането и оставя място за осмислянето от страна на читателя.

Нови редове: Понятието „нов ред“ означава нов параграф, а не параграф, продължаващ на нов ред. В нормалния случай текстът ви е съставен от параграфи. Между параграфите няма празни редове. Празните редове са за указване на смислово прекъсване в текста. За нов ред използвайте бутона Enter. Не Shift+Enter, не 25-26 интервала, за да излезете на нов ред. Надявам се, разбирате колко нелепо е последното и на какъв ад бихте подложили човека, допуснал грешката да подготвя за публикация толкова осакатен текст. Новият ред освен това има графичната функция да указва следващ етап в мисълта. С навлизането на онлайн публикациите в последно време вместо отстъп (празно място в началото на нов ред) за указване на нов ред в сайтовете се използва леко увеличено разстояние между параграфите. Дяволът е в подробностите. Ако искате новите ви редове да нямат отстъп, трябва да настроите програмно свойствата на параграфите така, че документът да ги раздалечава визуално един от друг в точната пропорция – едновременно за да не изглеждат като отделни глави и подглави на текста и в същото време да не оставят никакво съмнение, че погледът на читателя преминава на следващ параграф, а не на следващ ред в параграфа. По-лесният вариант е просто да използвате така наречения линеал (или рулър): линийката в горната част на екрана, от която да зададете глобално или индивидуално автоматични ширина на параграфа и отстъп за нови редове. След това просто натиснете Enter.

Не използвайте табулация (Tab) за отстъпи. Не използвайте табулация (Tab) за отстъпи. Не използвайте табулация (Tab) за отстъпи. Запомнихте ли?

Нови глави: Много е просто. Новите глава, част или раздел в един ръкопис започват на нова страница. Вместо да натискате като луди Enter трийсетина пъти, за да излезете на нова страница, натиснете Ctrl+Enter и продължете да пишете, без да сте се почувствали глупаво.

Информация за автора на ръкописа: Това е изключително важно. Кой, по дяволите, сте вие? В една от книгите си – „За писането: седем есета, четири писма и пет интервюта“ – писателят Самюъл Дилейни дава следния пример. В работата му на преподавател по творческо писане, а също и като на редактор, кабинетът и домът му са затрупани от ръкописи на писатели и студенти. Някои от тях е чел, други му предстои да чете, а за трети е забравил напълно. Защо, пита той, начинаещият писател няма елементарната предвидливост да напише името, адреса или телефона си на ръкописа, който ми е дал преди два месеца или две години? Защо не е написал датата на написването на творбата? Кой е този автор? Защо съм забравил за него? Ще го открия ли някога? Струва ли си да се подлагам на дискомфорта от разследването? Струва ли си да прочета ръкописа, след като ме чака толкова друга работа?

Винаги указвайте ясно в самия ръкопис, дори да е в компютърен файл, заглавието на текста, името на автора и координати за връзка с автора. С файловете датата не е от толкова голямо значение, но всичко останало остава в пълна сила. Представете си как сте изпратили чудесно написания си разказ на вашия познат от онова интересно онлайн списание за фантастика. Познатият ви уверява с топло чувство, че ще го предаде на когото трябва и наистина го прави. След това обаче файлът с ръкописа ви се озовава в нечия папка – може би в още три или четири чужди папки – и започва да чака някой да си свърши работата, за да пристъпи и към него. Когато най-после файлът с ръкописа ви е отворен, вътре липсва каквато и да е информация за историята и автора му. Читателят ви няма да остане доволен и ще си уплътни времето, като не прочете вашия ръкопис, а нечий друг.

Защо трябва да познавате вашата текстообработваща програма: И накрая – толкова ли е важно наистина? Нима е от значение на какво пишеш, след като важното е писането? Всъщност точно там е работата. Избрали сте да изпратите ръкописа си, като сте го оформили на текстообработваща програма. Опознайте я. От нея зависят вашето и удобството на читателя ви. Поинтересувайте се какво е стил (style) и свойство (properties) на параграфа и как можете да ги променяте така, че с няколко кликвания да променяте вида на целия ръкопис. Разберете и проумейте какво е заглавие (heading) и защо се използва в текстови документи и на практика в почти всички електронни текстове, които четете из интернет. Научете какво е отстъп, какво е нов ред, нова страница, употреба на дълги и къси тирета и непрекъсваеми интервал и тире (non-breaking space и non-breaking hyphen), каква е разликата между директно и, още веднъж, стилово форматиране. Уверявам ви – фактът, че не сте единствените, които не разбират всичко от изброеното, включително и много професионални редактори, не ви извинява. Сигурен съм и че някъде от началото на университетското ви образование в автобиографията ви неизменно пише, че владеете „перфектно“ MS Word. Ако пишеше, че можете да яздите кон, но не можехте, щяхте ли да сте напълно спокойни?

Което ни води до същината на писателския занаят – или в по-умерените случаи писателското хоби…

Как трябва да бъде написан един ръкопис?

Ще бъда пределно кратък и ясен. Вие сте писател. Пишете така, че да ви прочетат. Предполага се, че сте довели или сте на път да доведете до изкуство умението си да предавате информация. Положете усилие да заинтригувате читателя си. Опознайте го предварително. Не е съвпадение, че в повечето случаи препоръката е начинаещият писател да пише само за един читател – да схваща писането си като обръщение към един точно определен човек. Това помага неимоверно в правилното поднасяне на порциите от текста, които го изграждат в цялост. Далеч съм от идеята тук да се спираме подробно върху това как се пише. Актът на писането е уникален за всеки един писател, когато най-после реши как да не пише. В този случай говорим за читателя професионалист, който е останал удовлетворен от техническата част и вече се е настроил на следващия критичен етап: колко умел писател сте?

Бутнете му шапката. Бъдете оригинални, пестеливи или разточителни, казвайте стари неща по нов начин и по всякакъв начин избягвайте добрите стари клишета, дори да са ви прозвучали като откровение в някоя от книгите на Сандерсън. Може и да не са били клишета, когато той ги е писал. Може и да са били клишета на сто години, но Сандерсън да си е направил фина шега с необработеното ви естетическо чувство, превръщайки ги в интертекстуален елемент. Все признаци, че имате неукрепнали вкусове и нямате ясен авторов глас. Най-сигурният начин е да бъдете оригинални според собствените ви схващания. Опитайте да впечатлите вашия читател персонално, да му нанесете лична обида и да го заставите да положи усилие да не изостава от вас.

Дори и да не приеме ръкописа за публикация, ще ви запомни добре.

Писатели, редактори, издатели, критици и читатели в България?

Винаги се изненадвам каква огромна пропаст зейна у нас през последните години в целия процес, необходим на един писател, за да се развие напълно. Днес на практика връзката между първите стъпки в писането и издадената книга от голямо издателство не съществува. Почти няма специализирани издания, които да плащат на, и следователно насърчават, писателите на къси литературни текстове – необходимата предварителна детска площадка, на която един писател да опита всякакви маймунски номера, преди напълно да открие себе си и за какво иска да разказва. Нещо повече – малко са и специализираните „безхонорарни“ издания, където има необходимия човешки ресурс, подготвен и придобил опита да чете и оценява правилно литературни текстове в различна фаза на овладяност.

От собствения ми опит мога да споделя например, че когато за пръв път влязох в класическа редакция на литературен, хартиен, вестник и с много срам си признах, че съм дошъл да им изгубя времето, може би…? …отговорът на редактора беше едно усмихнато и съвсем логично „нали затова сме тук“.

В следващите години такива редакции изчезнаха напълно, за да се стигне до момента, когато писах на редактор, за да уточня дали иска да му изпратя ръкописа на първия си роман. Отговорът този път беше уточнението, че „вероятно разбирам, че няма веднага да публикуват романа ми и че първо романът ми трябва да бъде прочетен от редакторите на издателството?“ Много ми е трудно да опиша какъв срам ме обхвана впоследствие, когато имах възможност да размисля над думите му. Връзката между издатели, писатели, читатели, а оттам и с критици като че ли е странно изопачена. Наистина ли е възможно някой да си мисли, че ще изпрати ръкописа си и той веднага ще бъде публикуван? Може ли човек с такива схващания да напише не-глупав роман? Кой ще прочете роман от човек, за когото по презумпция има толкова ниско мнение? Възможно ли е мнението на издателя/редактора за писателя наистина да е толкова ниско? А какво си мислят читателят за издателя и писателят за редактора?

Защо се е стигнало дотук и не може ли тази ситуация да се облекчи поне малко със спазването на горните съвсем основни правила за добро поведение?

Петър Тушков