Текстът участва в предпразничния конкурс за 2014 година на сп. „Сборище на трубадури“. Вижте всички участници.

Братя

разказ

от Поля Павлова

Слънчевите лъчи намериха дупките от сачми в дъските и десетки златисти блестящи тръбички се разпръснаха във въздуха. Ако се вгледаше много внимателно, можеше да види в тях като в калейдоскоп образите на снежните върхове отсреща, облаците от снежинки, които вятърът вдигаше нагоре, оскъдния клек и дори белия вълк, който придремваше до дръвника пред хижата. Само че човекът не се вгледа, очите му играеха под спуснатите клепки. Спеше и сънуваше. Слънцето се скри. Днес нямаше да се покаже повече.

Много зими минаха, но нито едно лято не успя да протегне топли длани до вечните снегове. И от много бели дни в планината се появяваше белият вълк. Почти от самото начало. Първия път човекът видя само две лазурносини немигащи очи в снега. Вгледа се невярващо и успя да разчете перфектната мимикрия на силно животинско тяло. Инстинктивно докосна лявото си рамо с дясната ръка. Не носеше оръжие. Вълкът затвори очи и се стопи.

– Не – отрече той и продължи надолу към замръзналата река.

Защото няма вълци със сини очи. Няма бели топящи се вълци със сини очи. Дори по Коледа.

После всичко продължи постарому. Само от време на време в някой измамно слънчев ден (като онзи), каквито рядко се случваха, човекът виждаше син поглед и понякога мраморнобялото животинско тяло, миг преди да се стопи. Винаги беше тихо в такива дни. Планината прибираше дълбоко в себе си шума от скърцащите стъпки, уморения дъх, почукването с показалец върху приклада на пушката. А без човекът да знае, планината прибираше и тъжния вой на вълка.

Дълги часове някъде отзад в дъното на очите му онзи ден се повтаряше отново и отново, сцена след сцена. Беше глух и безучастен, както в онзи ден.

Дошъл бе тук, където часовниците не съществуваха и нищо никога не се беше случвало. За да изчезне. Но това не се случи. След всяко гмурване в безвремието следваше дълго поемане на режещ като стъклен памук въздух. Всяко вдишване беше болезнен сблъсък със спомена. Толкова силен, здрав спомен, че нито един от тези сблъсъци не успя дори да напука повърхността му. Само този вълк и неговият вой.

Ето че се случи нещо непредвидено. На Коледа все пак ставали чудеса. Човекът вървеше по снежния ръб към мраморния пирамидален връх, който никога не дари с име, защото имената нямаха значение. Ръбът много приличаше на един друг, но и това нямаше значение, защото такъв трябваше да бъде, а когато нещо е такова, каквото трябва да бъде, за него не се мисли. Важно беше да върви по него точно този ден. Шестата Коледа в бяло безвремие. Носеше същите звънчета на кръста. Тогава веселата им песен се сливаше със смеха. Сега песен нямаше, само досадно подрънкване.

От време на време на време котките поддаваха и въздухът потръпваше от напрежението на мускулите му, които рязко се стягаха под дрехите. Човекът изпъваше ръце встрани и а-ха да падне, но не падаше. След миг продължаваше, сякаш нищо, което да наруши равномерния му ход, не се беше случило. Най-накрая металните зъбци се хлъзнаха и увиснаха във въздуха, най-накрая. Вътрешно се приготви за дългото падане. За частица от секундата в тялото му избухна фонтан от свежа сила, щастие се разля и потече с кръвта. Най-накрая жив. Отпусна се, за да се наслади на полета към бездната, на чието дъно го чакаше някой.

В следващия момент една челюст се впи в парката му, силно мраморнобяло тяло се изви камшично във въздуха и го изхвърли обратно на ръба. Не вярваше, че се случва, и не искаше. Усети порив. Да стане, да се хвърли отново, този сън беше хубав. Обърна се и срещна лазурносините спокойни очи. Очите на брат му. Същия, който спасяваше хиляди пъти в сънищата си, защото в сънищата пръстите му не просто докосваха парката – последна милувка за сбогом. В сънищата винаги успяваше да го изтегли и после нервно се смееха, седнали на ръба под пирамидалния връх, а звънчетата на коланите им пригласяха празнично.

Слънцето се скри. Днес нямаше да се покаже повече. Танцът на очите под клепките свърши завинаги.

Бялата планина осъмна, по-богата с един спомен. Два синеоки бели вълка, които не оставяха следи в снега, стояха на най-високия й връх.

КОНЕЦ

Прочетете всичко за предпразничния конкурс за 2014 година.