Текстът участва в предпразничния конкурс за 2014 година на сп. „Сборище на трубадури“. Вижте всички участници.

 

 

От щастие

разказ

от Искра Неделчева

 

Крилете й бяха толкова големи, че Дарън едва вярваше на очите си. Косите й златни, погледът кристален. Но крилата… О, тези крила бяха толкова огромни и бели, всяко перо изглеждащо като физическото въплъщение на надежда и светлина. На Дарън му се искаше да остане в този миг завинаги, все така загледан в нея.

Погледът му обаче се замъгли и той се опомни. Сълза се беше отронила, част загубена сред миглите, друга паднала на студения църковен под. Но жената пред него оставаше така ярка и истинска. Параклисът беше малък, а светлината от крилата на ангела озаряваше цялото пространство, блясъкът – правещ всичко обикновено, магическо, и дори студа на болницата – уютен. Само ако Дарън беше малко по-щастлив, малко по-вярващ… това би му донесло надежда.

– Щом съм тук – поде жената-ангел, – значи имаш надежда.

Момчето вече не вярваше и на ушите си. Жената пред него беше повече приказка, отколкото реалност, и явно очите му го лъжеха. Може би той беше този в кома, на прага между живота и смъртта, не сестра му, и всичко това беше просто илюзия?

– А щом аз съм тук – продължи тя, – значи надежда наистина има. Но всичко зависи от теб, млади Дарън.

– Наистина ли? – възкликна момчето и очите му заблестяха. За пръв път от години насам се чувстваше като малко дете, дете на Коледа, което вижда само доброто в света и все още не познава друго освен надежда и мечти. Така му липсваше това дете… – Възможно ли е да й помогна? Да я спася?

– Надежда винаги има. Особено сега, на Коледа. Но всичко зависи от теб, само ти можеш да й помогнеш.

Дарън не вярваше в Коледа, но вярваше в способностите си, а любовта към сестричката му беше по-силна от всичко. Щеше да се справи, каквото и да му поставеха като задача.

Трябваше.

– Готов съм на всичко – отвърна той. – Какво трябва да сторя?

Жената се наведе към него и съвсем леко се усмихна. Отблизо очите й бяха блестящи като луната навън.

– Намери ми най-щастливия човек, истински истински щастлив… намери го и повярвай в това щастие, а после се върни тук. Но не мисли, че е лесно, Дарън…

– Ще го намеря! – извика момчето и понечи да тръгне, но нещо го спря. Имаше още нещо неизречено.

– Трябва да се върнеш до полунощ, иначе магията няма да подейства и няма…

– Ще успея!

Той се обърна и побягна.

* * *

Времето беше отлетяло твърде бързо, а сега сякаш беше спряло. Оставаха едва петнадесет минути до полунощ, до Коледа. Дарън едва движеше краката си и когато стигна до стола, се свлече и зарови лице в ръцете си.

Беше се провалил. Три часа беше бягал, беше спирал хората по улицата в отчаянието си и ги беше разпитвал, докато накрая не се беше строполил, сълзите му – сливащи се с потта и падащия сняг. Беше се провалил и сестра му щеше да загине заради него. Дори нямаше сили да се върне в параклиса…

– Вземете.

Той вдигна глава, а пред очите му изникна шарена чашка, от която излизаше пара.

– Вземете – повтори гласът. Усмихнато женско лице се показа над чашата. – Вие имате по-голяма нужда.

Дарън поклати глава. Жената обаче седна до него. Следите от плач и умора изписваха лицето й, но очите й бяха живи. И блестящи от сълзи. Едва се сдържа, помисли си Дарън, сигурно и тя губи някого. Момчето сложи ръка върху рамото й и опита да се усмихне.

– Имате ли нещо против – започна жената с треперещ глас – да ми говорите. Няма значение за какво, нещо… детето ми… е там – тя посочи с очи към тъмния коридор – и не знам нищо… дали е добре…

– Досега бях навън – не я дочака да довърши Дарън, – и е наистина красиво. Луната е ярка, снегът мек. И е толкова тихо, че сигурно камбаните ще се чуят и тук. – Той говореше меко, опитвайки и себе си да успокои, въпреки че сълзите напираха. – Съвсем малко остана. – Гласът му затрепери. – Минутки до Коледа.

– Аз… не знам какво ще е… не искам да си представям живот без нея. – Аз също, искаше да каже Дарън, но замълча. – Няма да има Коледа, никакъв празник повече… – Жената въздъхна дълбоко и сълзите закапаха. – Благодаря ви, ако не бяхте вие, нямаше да мога да издържа… – Сложи ръка върху неговата и леко я стисна.

Дарън се усмихна. Искаше да е тук, до нея, въпреки че сестра му умираше някъде там, навътре в болницата, но тази душа до него имаше нужда от него и не можеше да я остави. А и той сам имаше нужда от подобна подкрепа.

Минутите се занизаха бавно, сълзите и на двамата – капейки по ръцете им. А когато часовникът удари дванайсет, тих стон се откъсна от гърдите на Дарън. Той сведе поглед и остави мъката да го облее.

Жената обаче се изправи. Лекар се беше приближил и въпреки че Дарън не чу какво й каза, можеше да усети, че е хубаво. Жената се разплака отново, но и се разсмя, и падайки на колене, прегърна момчето. То се остави да бъде погълнато от радостта, въпреки че едва стоеше от мъка.

– Благодаря ти, Господи, благодаря ви, ангели небесни! – зашепна жената.

Дарън се радваше за нея, но не можеше да понесе да остане там дори и за миг повече. Смотолеви някакво извинение и с бързи крачки се отдалечи. Залиташе, плачеше и искаше да спре, но не го правеше, а продължаваше към стаята на сестра си.

Едва на вратата се подпря, въздъхна дълбоко и изправи рамене. Щеше да посрещне каквото му беше отредила съдбата.

Отвори и пристъпи вътре, а гледката го заслепи. Момиченцето стоеше седнало в леглото си, широка усмивка – грейнала на бялото му личице, къдриците – летящи около главичката. Майка им стоеше до него и плачеше.

Дарън ахна.

– Дари! – запя момиченцето. – Няма да познаеш какво сънувах, а мама не ми вярва!

– Какво сънува? – промълви момчето.

– Теб! И един голям ангел! И ти се срещаше с различни хора и ги правеше щастливи, Дари! И ти беше ангел!

Дарън прихна, а сълзичка се търкулна по бузата му. Тази беше от щастие.

 

Прочетете всичко за предпразничния конкурс за 2014 година.