Текстът участва в предпразничния конкурс за 2014 година на сп. „Сборище на трубадури“. Вижте всички участници.

 

 

Детективска история

разказ

от Наталия Янева

 

Стийл кимна мрачно и затвори. Телефонът беше от едновремешните – със слушалка – и чудесно се вписваше в затъмнената, затънала в купчини документи стая, която Стийл ползваше за офис. Щорите бяха полуспуснати дори в ранния час, а в процеждащите се ивици светлина танцуваха прашинки.

Стийл навлече черния си шлифер и си сложи федората, запътвайки се към вратата. Къде, по дяволите, беше Кет?

На прага се сблъска с нея. Всъщност едва не я отнесе. Дребничката му асистентка (или както тя обичаше да се нарича – „помощник-детектив“) примигна сънено срещу него.

– Откраднали са носа и звездата – изръмжа той вместо поздрав.

– Звездата… – Кет бутна очилата си по-нагоре и сбърчи нос в недоумение, но не довърши. Рядко задаваше въпроси – това можеше да й се признае.

– Някой отмъква коледни символи.

Стийл понякога се чудеше как му хрумна да си намери помощник. Не обичаше да се обяснява. Кет работеше с него от няколко седмици и наистина помагаше, но беше взела твърде присърце обикалянето им по случаи. А той работеше сам. Винаги беше работил сам.

– Ако ще идваш, побързай. Вземай си… там каквото си вземаш, и идвай.

Кет седеше в колата и не изпускаше Стийл от поглед. Той обикаляше и пушеше цигара след цигара. Димът се смесваше с облачетата пара от дъха му и го правеше да изглежда още по-мистериозен. Кет въздъхна.

Покрай Стийл мина някакъв хлапак с кожено яке и обица на веждата. Детективът хвана ръката му над лакътя, притисна го до стената и му каза нещо. Онзи само се изхили и замахна към лицето му. Кет се изопна на ръба на седалката и почти опря нос в стъклото. Стийл небрежно избегна удара и изкара въздуха на рокаджията с юмрук в корема. После се надвеси над него и отново каза нещо. Кет познаваше този спокоен израз и тихия глас. Те значеха опасност. Този път момчето явно отговори задоволително, защото Стийл изви ъгълчето на устните си в неговото подобие на усмивка и тръгна обратно към колата.

– Били са хората на Синистър Локи.

– Като бога ли, сър?

Стийл повдигна вежда.

– Скандинавския бог на злото – обясни тя. – Казва се Локи. Лукав и подъл, и обича да си прави лоши шеги. Сещате се…

– Всъщност не, но да, като него. Явно.

– Прощавайте за глупавия въпрос, сър, но… не вземаме ли твърде на сериозно това? Имам предвид… хайде де, носът на елена на Дядо Коледа? Едва ли е по-важен от някоя изгубена съпруга, която може би точно сега се нуждае от помощта ни.

– Обади ми се лично той. Дядо Коледа, не носът. Според него, ако на хората им липсва Коледният дух, ще компенсират с боклуци. Обикновено се втурват към блестящи дрънкулки – като гаргите. Локи има верига бижутерийни ателиета. Стана ли ясно?

Кет кимна.

– Откъде започваме?

Стийл я изгледа и се поколеба. Кет винаги носеше огромни петдесетарски очила с дебели черни рамки, беше усукана в размъкната жилетка, а косата й демонстрираше степените на рошавото. В момента към него се кокореха сини умоляващи очи.

– По дяволите… Добре, но ще правиш само каквото ти кажа.

Звездата, която трябваше да украси празничната елха на града, беше скрита в някаква изба според информацията на оня тип.

Стийл и Кет влязоха в избата.

– Намери ключа и светни – изкомандва детективът.

Чу кратко суетене зад себе си и после момичето изпищя.

– Мамка му! Искаш да привлечеш копоите на Локи още по-бързо ли?!

– Извинете… напипах паяжина. Имам арахнофобия.

След миг избата се освети. Беше огромна. И пълна със стъклени бъчви червено вино.

– Я, не бях виждала такива! Къде може да скрие някой звезда тук?

– В бъчвите… По дяволите! Те са хиляди.

– Сетих се нещо, сър. Нали се говори, че коледната звезда излъчва светлина сама?

– Е, и? Това е само някакъв глупав слух.

– Ще се наложи да проверим. Но ще трябва да изгасим отново. Ъъъ… имате ли нещо против вие да го направите?

Двамата се лутаха известно време в тъмното. И изведнъж я видяха почти едновременно. Коледната звезда едва мъждукаше в една от бъчвите. На светло нямаше да я забележат.

– Дотук добре. Довечера сме на клуб. И си облечи нещо по-… така.

Стийл седеше на бара и навъсено допиваше бърбъна си. Чакаше Кет.

В клуба влезе засукана мацка с къса черна рокля и високи токчета. Отправи се към сепарето, където Локи кроеше нещо с банда изтупани гангстери.

Стийл го наблюдаваше от няколко часа. Червеният нос на Рудолф беше втъкнат в бутониерата му. Детективът още нямаше представа какво да прави.

Изведнъж замръзна. Мацката. Погледа я вцепенен как флиртува с Локи, усмихва се и го докосва по ръкава. Беше Кет.

Локи стана и я поведе да танцуват. Изглеждаше напълно погълнат от нея. По едно време Кет се наведе да му прошепне нещо, притисна се в него, издърпа червения нос и го пъхна в някаква гънка на роклята си. После кокетно се извини и се запъти към дамската тоалетна.

Детективът все така не можеше да мръдне. Накрая тръсна глава и се надигна от масата. Вече нямаше работа тук.

Стийл и Кет стояха на площада и чакаха официалното запалване на лампичките на коледната елха. Звездата гордо се мъдреше на върха. До елхата стоеше Дядо Коледа и галеше Рудолф, чийто нос весело аленееше. По едно време съзаклятнически намигна на детектива и помощничката му.

– Хм. Звезда и еленски нос. Защо хората така ги вълнуват тия неща?

– О, вие ми го подсказахте. Имат нужда от малки подсещания за доброто, което носят у себе си. То си е някъде там вътре в тях, но винаги им трябва нещо да му помогне да излезе. Те биха могли и сами да го проявят, но просто понякога забравят как става. Такива са си.

Стийл погледна Кет. Това момиче… тази жена… не спираше да го учудва.

– Кет… имаш ли си някого?

– О, ами… живея сама. Но имам две котки. Обаче… не, никой не е… не съм намерила…

Стийл въздъхна. Да, понякога на човек му трябваше нещо мъничко.

– Със сигурност някъде близо до теб има някой пълен глупак, който не осъзнава какво изпуска.

Кет сведе очи, цялата изчервена. Усмивката й грееше като коледната елха.

 

Прочетете всичко за предпразничния конкурс за 2014 година.