Текстът участва в предпразничния конкурс за 2014 година на сп. „Сборище на трубадури“. Вижте всички участници.

 

 

Вълнени чорапи

разказ

от Васил Попов

 

Сега си малък.

Възрастните спорят колко ястия трябва да има на масата. Ясно е, че трябва да са нечетен брой, но колко точно? Седем ли, девет ли, колко? И бананите и мандарините за едно ли се броят, или за две? След като седнете, ще можете ли да ставате от масата и ако да, то кога? Все пак нали някой трябва да носи от време на време джезвето с греяна ракия, дето къкри на печката, и да пълни пресушените чаши. А кой ще прочете молитвата? На дядо ти погледът отдавна му се е размазал от ракията (нейният аромат в къщата надделява над този на тамяна, мандарините и зелевите сърми), на баба ти очилата били счупени, а баща ти казва, че е атеист (каквото и да значи това) и такива работи няма да прави.

Все едно. Тези неща тебе слабо те вълнуват и дето се вика, влизат ти през едното ухо, а излизат през другото. Някои от тях дори не влизат, ако трябва да бъдем честни. Теб те интересува само дали когато му дойде времето, ще откриеш под елхата онзи робот, с който ще можеш да спасиш света, когато го нападнат извънземните. Бъдещето на цялата планета зависи от това дали ще откриеш под елхата непобедимия робот, а възрастните спорят дали бананите и мандарините са едно!

Ядете, каквото ядете, пиете, каквото пиете. Минава полунощ… Коледа е!

– Я да видим какви подаръци ти е донесъл Дядо Коледа! – казва майка ти.

Ти, разбира се, започваш с разопаковането на най-големия. Да, наистина е голям, но недостатъчно, та дори заради размерите му само си готов да кажеш, че това не е роботът ти. И наистина не е. Вместо робот – голямо плюшено мече. Плюшено мече?! И да беше някоя голяма и страшна мечка, а то едно такова усмихнато мече. Държи в лапите си сърчице с бутон – натиснеш ли го, започва да свири детски песнички. Какво ще правиш с това мече, когато дойдат извънземните? Нищо. Не можеш да сториш нищо. Край. Светът е обречен…

Ама чакай де, има още подаръци… Има, ама пък те са в кутии с размери, далеч по-малки от тая, в която ти бе мечето. Очите ти започват да се наливат със сълзи, щото усещаш, че не ще получиш робот и цялото това чакане не си е струвало.

Накрая под елхата остават само едно невзрачно найлоново пликче и това, което е вътре в него. Ти дори не си правиш труда да го вземеш (а един ден ще се проклинаш за това).

Тогава се приближава баба ти – стара и прегърбена, крачи едва. Взима пликчето и със своите треперещи и сбръчкани ръце ти го подава.

– Това ти е от баба и дедо – казва и дори не се опитва да те излъже, че ти го е донесъл Дядо Коледа. Тя сигурно дори не знае за неговото съществуване.

Взимаш пликчето. Отваряш го и без да се изненадваш, вътре намираш това, което всяка година по това време получаваш от баба ти и дядо ти. Чифт нови вълнени чорапи – то се знае, не дядо ти, а баба ти ти ги е плела. С тия две треперещи ръце. Колко време й е отнело само тя си знае. Вътре в чорапите – оставени едни пет лева. И шоколад – не е от ония скъпите с реклами по телевизията. Пък и какво разбира баба ти от шоколади? Влязла е в единственото магазинче в селото, видяла е единствения шоколад с опаковка, на която има Кума Лиса с коледна шапка, и ти го е взела. Това е. Вълнени чорапи, пет лева и шоколад. Всяка година. Само дето миналата чорапите бяха зелени. Сега са сини. И ти всяка година трябва да се правиш на много изненадан и щастлив.

– Обуй ги, да видим дали са ти тамън! – ти казва старата.

– Няма! – тросваш се и мяташ чорапите настрани. – Не искам чорапи! Исках си робота!

Баба ти обаче не може да ти даде това, което искаш. Тя и робот сигурно не знае какво значи. Нея не я е грижа, че без него целият свят може да отиде по дяволите. За нея е важно само на тебе да ти е топло на краката.

Затова ти разказва една приказка.

* * *

Живял нявга в едно далечно кралство силен и снажен момък. Един ден той дочул мълвата, дето се носела, че дъщерята на краля е отвлечена от таласъми в гората. Като не можел да я открие, кралят сам предложил награда: този, който я намери и му я върне обратно, ще се ожени за принцесата.

Решил се нашият момък да стори това, което малцина се осмелявали да направят, и да открие и спаси девойката. Преди да тръгне обаче, бил спрян от неговата баба, която му казала така:

– Сине, оплела съм ти вълнени чорапи. И съм ти ги боядисала сини. Носи ги да те пазят. Защото таласъмите се боят от синия цвят на вълнените чорапи. С тях ще надвиеш всяко зло в гората!

Момъкът обаче не искал да повярва на приказките на бабата. Не обул чорапите, които тя му давала, и без тях хукнал да търси девойката. Но повече никога не се върнал и никой не чул нищо повече за него.

* * *

Не е най-невероятната приказка, зная. Баба ти не е писател все пак, но пък и на теб малко ти трябва, за да повярваш на историите й.

Обуваш си чорапите и вече си напълно готов да се превърнеш в оня момък от приказката й. Не, не в него, а в друг един, който слуша баба си и който с помощта на вълшебните си вълнени чорапи ще премине през всички опасности и ще спаси принцесата…

Да, сега си малък.

Но въпреки това вече дълбоко в себе си запозваш да осъзнаваш това, дето ще ти стане напълно ясно, когато пораснеш – Дядо Коледа може и да не съществува, та невинаги ще получаваш от живота това, което искаш. Но няма нищо страшно, докато има кой да ти плете вълнени чорапи.

КРАЙ

 

Прочетете всичко за предпразничния конкурс за 2014 година.