
Текстът участва в предпразничния конкурс за 2014 година на сп. „Сборище на трубадури“. Вижте всички участници. Изображение за илюстрацията: Lake Balaton in winter – Balatonfoldvar – Hungary, от Takkk, CC: BY-SA
Под повърхността на замръзналото езеро
разказ
от Герасим Симеонов
Лодката потъваше навътре. Разцепваше застиналостта на езерната повърхност и се клатушкаше към шепата мъгла. Скалните отломъци на брега пронизваха мраза на водата и се спотайваха някъде далеч под него. Изкривили торс над огледалното небе, боровите дървета наподобяваха захвърлени от далеч колци от някой великан, застинали в брега на езерото. Вкочанени във времето, в деня и в неговата сивота. Въздухът се вряза в дробовете на мъжа и той отпусна захвата си от греблата. Лодката затихна.
Хладният цилиндър на дулото го жегна в гръбнака:
– Продължавай – прошепна старецът, свил се в дъното на лодката и мъжът възвърна мъчния ритъм на греблата.
Лодката се откъсна от унеса си. Изоставяше схлупения кей зад гърба си и лека, по-лека се устремяваше към прегръдката на езерото.
С болка в гърдите мъжът направи усилие за последни думи:
– Моля те, недей.
– Скоро ще свърши всичко. Не му мисли.
– Не мога да повярвам, че ти… си.
– Нима има значение кой?
Мъжът се разплака.
– Моля те, недей.
Старецът го ръгна с пистолета. Хладта му изкриви тялото на мъжа. Той понечи да отпусне греблата, но болката от второто врязване на дулото в гръбнака му не му позволи да го стори.
– Хората са такива, каквито са – прошепна старецът. – Аз върша, каквото върша; ти вършиш, каквото вършиш, и в крайна сметка съдбите ни се пресичат. Това е.
– Ще спра да го правя. Никога повече няма да го направя.
– Да. Знам.
Мъжът понечи да се обърне, но желязото не му позволи.
– Не разбираш. Не е нужно да го правиш. Наистина. Пусни ме. Повече няма да припаря. Никого няма да докосна – давеше се в хлипанията си.
Нищо от думите не достигаше до стареца и след малко те заглъхнаха изцяло. Вече не можеше да го слуша. Просто не можеше. Понасяше хленченето му още откакто го бе изкарал от багажника на колата, и вече психиката му рухваше. Предпочете да се откъсне от всичко това и се потопи в крехкостта на следобедната мъглявина.
Боровите иглички, вкочанени в отрязъка време, в тлеещия ден. Хладта на водата, чиято повърхност добавяше мраз към осеяното с бръчки лице, към старческата му брада. Втренчеността на планинския скалист бряг и частта му, която дебнеше из дълбините на езерото. Сенките на рибите, които никога не бе зървал, но знаеше, че са там долу, гладни, и чакат. Предпочете да се потопи в тишината.
Положи пистолета в скута си, сгушен в избледнелия кожух. Опря длан на външната страна на дървеното корито и върховете на пръстите му останаха потопени във водата. Притвори очи. Видя как перката от пръсти разсичаше водата. Чу тропота на кошута. Усети снежната прегръдка на планината. Вдиша лекотата на следобеда. Потопи се в езерната шир.
Издърпа вкочанените си пръсти и ги сгуши в другата си длан. Разтри ги. Изпука изкривените си стави. Повдигна пистолета от скута си и го мушна в гърба на хленчещия мъж. Той се сгърчи.
– По-живо.
Контурите на скалите, на брега, на застиналите борове губеха цялостта си в картината на деня.
– Моля те, умолявам те, пусни ме. Ти не може да го направиш. Точно ти не. Не си такъв. – Мъжът се давеше в думите си. – Аз съм такъв. Но ти не. Не си.
– Ти виждаш това, което искаш да видиш.
– Не. Аз знам кой си. Ти не си убиец.
Старецът притисна пистолета в гърба му.
– Напротив. Ти виждаш само върха на айсберга. Това ти е удачно. Не смееш да се потопиш и да погледнеш остатъка от ледения къс. Страх те е. Страх те е, защото той няма да бъде като върха си, който кротко се подава над водата. Върхът, който за теб е удачен. Върхът, който на теб ти е комфортен.
– Няма да докосна повече –
– Не, няма. Няма да докоснеш повече никого. – Старецът го тупна с приклада. – А сега греби.
Лодката се потапяше в замъглеността на деня.
Мъжът изтръгна последен стон:
– Но, но, ти…
– Да. Аз. В края всички говорите за това. Не мислите защо сте попаднали тук. Не осъзнавате какво сте сторили. Единственото, което ви интересува е… защо аз. Това са последните ви думи.
Мъжът понечи да каже нещо, но думите му бяха потънали надълбоко в гърлото. Ръцете му се сгърчиха, подвластни на треперещото тяло, и той изпусна греблата. Лодката замлъкна.
Старецът го докосна с длан и мъжът подскочи.
Отпусна пистолета и той тупна в дъното на коритото. Звукът обърка мъжа. Лека-полека спря да се тресе и остана вкочанен под застиналата длан на стареца. Дишаше на хрипове. Опита се да каже нещо, но думите му вече бяха твърде далече, твърде изгубени. Ръката, която се бе облегнала на него, се отдръпна и мъжът остана сам сред тишината.
Старецът бръкна в джоба на кожуха и извади къс корабно въже. Впи длани в грубостта му, преметна го над главата и опъна краищата му назад. Юмруците му се докоснаха.
Завърза лодката за бора. Мъглата се стелеше по дъсчения кей. Хвърли пистолета в коритото й, преди сивият плащ да го покрие изцяло, и се изгуби в гората.
Влезе в бараката, отстрани на къщата. Отиде в дъното й, свали от раменете си кожуха и го захвърли в кюшето. Захабено от старост, бледочервено, покрито с множество от същото петна, то се сви в ъгъла като застаряващо, немощно псе.
Останал по потник и клин, впит в ботушите, старецът издърпа шейната навън на снега и затвори вратата на бараката. Пусна външната чешма, натри ръцете си със сапун и ги потопи във водата.
Влезе в плевнята зад бараката. Придърпа една бала люцерна, скъса сезала й и напълни кошовете на елените. Прокара длан през козината на един от тях и въздъхна.
Взе няколко цепеници, отстрани на бараката, и ги нацепи върху трупчето. Събра ги в ръце, облегна ги на гърдите си и тръгна към къщата, с мъждукащите пъстроцветни лампички, със стелещия се от комина дим.
Входната врата се отвори. Той пристъпи на прага. Две нежни ръце го увиха с яркочервен кожух, с бели, пухкави краища, и той потъна в къщата. Жената затвори вратата.
Прочетете всичко за предпразничния конкурс за 2014 година.
Мда… Дядо Коледа все с нещо трябва да се занимава и през другата част от годината.
Този май ме изненада най-много, поне дотук.
Както винаги с твоите разкази, настроението много ми допада. Успех!:)