
Текстът участва в предпразничния конкурс за 2014 година на сп. „Сборище на трубадури“. Вижте всички участници.
Старият елф
разказ
от Васил Джамбазов
Два дни до Коледа, а още нямаше сняг. Сезонът приличаше на дъждовната и кална есен и нямаше и помен от сняг. Нямаше го и Коледният дух. Наблюдавах с униние мрачната картина през прозореца на градския автобус, когато спирачките изсвириха. Стоях прав и се бях облегнал до прозореца срещу вратата. Рязкото спиране ме накара да залитна напред и главата ми се размина на косъм от перфоратора за билети. Блъснах се в отсрещната седалка. След като се задържах прав, погледнах през прозореца, за да видя причината за близките ми срещи с интериора на автобуса. Едно малко животинче пребяга през платното към отсрещният тротоар и се сви до ръждясал пожарен кран. Беше малко кафяво кученце. Цялото трепереше и очите му бяха разширени от ужас. Някъде отпред се чуваха ругатните на шофьора. Стана ми жал за малкото животинче.
Следващата спирка беше съвсем наблизо. Слязох и закрачих обратно. Искаше ми се да намеря животинчето, да го занеса на безопасно място и поне да го нахраня.
Намерих го свито и изплашено до същия пожарен кран. Опасявах се, че щом ме види, ще побегне. Говорейки му спокойно, бавно започвах да се приближавам. С големите си черни уши, острата муцунка и пухкава опашка животинчето приличаше по-скоро на плюшена играчка, отколкото на истинско куче. Клекнах и продължавайки да говоря мили думи, се приближих към животинчето.
Размахвайки опашка, то се приближи към мен.
Взех го с две ръце и след малко само се мушна под якето ми. Исках да го занеса на по-безопасно място и се насочих към двора на една полусъборена сграда. Мислех да оставя животинчето и да отида до близкия магазин, за да му взема някаква храна. Завих зад една стена и се натъкнах на приличащ на бездомник старец, който се топлеше на огъня от запален варел и ровеше из няколко скъсани торби. Понечих да се обърна и да намеря друго място, когато малкото кученце изскимтя, изскочи от якето ми, започна да лае радостно и се втурна към стареца.
– Ей, Рудолф, къде се губиш, момчето ми! – извика старецът и вдигна кученцето. То започна радостно да ближе лицето му. Усмихнах се. Все пак кученцето намери стопанина си и двамата бяха щастливи. Обърнах се отново и понечих да си тръгна, когато старецът заговори:
– Весела Коледа и благодаря, че намерихте Рудолф, млади господине.
С дългата си бяла брада и усмивка на лицето старецът някак ми напомняше на Дядо Коледа. Само дето зеленият работен гащеризон, взет от някоя бензиностанция, зелената протрита шуба, шапката „ушанка“ и многото торби наоколо някак не се връзваха с тази представа. Но пък имаше нещо в искрящите му сини очи.
– Мога ли да ви подаря нещо. За това, че върнахте Рудолф. Пък и мисля, че сте слушали тази година? – попита с още по-широка усмивка старецът.
Стана ми неудобно, че един толкова беден и изстрадал човек искаше да ми подари нещо, и започнах учтиво да се извинявам и да обяснявам, че няма нужда.
Старецът бръкна в една от торбите и извади стегнат цветен пакет с лилава панделка.
– Заповядай, Яворе, това е специално за теб.
Дали това, че знаеше името ми, или това, че ми припомняше скъп спомен за отдавна отминала Коледа, ме накара да остана безмълвен. Приех инстинктивно пакета в ръце. Старецът ми пожела „Весела Коледа“ още веднъж и продължи да подрежда торбите си.
– Как знаете всичко това, да не сте Дядо Коледа? – попитах учудено след няколко минути. Старецът ме погледна тъжно изпод огромните си снежнобели вежди и въздъхна.
– Не, за съжаление Той ни напусна преди много време. Остави нас елфите да се грижим за подаръците и да поддържаме вярата. Справяме се добре с играчките, все пак те са ни специалност. Но някак не успяваме с вярата и всичко извън материалния свят. Но поне опитваме… – Старецът въздъхна дълбоко и погледна нагоре. – Ех, дано колегата Стуфур най-накрая успее да докара снега. Закъсняхме както винаги… И Тутир се бави с шейната. Без стареца нещата са трудни.
В този момент си помислих, че старецът е напълно полудял и започнах да отстъпвам назад. Бутнах една от торбите и от вътре изпаднаха малки зелени ботушки със златни камбанки. Понечих да ги вдигна, когато Рудолф изръмжа и ме захапа за ръката. Не ме заболя много, но бързо се отдръпнах.
– Рудолф, какво ти става! Няма да ги открадне! – изкрещя възрастниям мъж. – Откакто Старецът го няма, съвсем си се озлобил! И виж в какво си се превърнал. Ти изобщо не трябва да си куче! Покрай тези нови технологии и шейната не дърпаш вече… – Рудолф се сви назад, ръмжейки. – Така е, много неща се объркаха. Скъпите подаръци заеха основното място в празника. Може би ние елфите сме виновни. Няма го и Старецът да върне вярата в истинските неща. Работата ни е да даряваме щастие на хората чрез играчките. Поне докато разберете в какво е истинското щастие. И че то винаги е било във вас и тези около вас.
Старецът се усмихна тъжно. Думите му ме трогнаха.
Изведнъж се чу силно свистене, сякаш над главите ни прелиташе хеликоптер. Старецът погледна нагоре и извика радостно.
– Ей, най-накрая и Тутур се появи…
Свистенето прерасна в грохот и всичко пред очите ми се разми…
Събудих се от докосването на латексови ръкавици върху лицето ми. Главата ме болеше ужасно. Човекът пред мен носеше бяла престилка и имаше бадж с име и снимка на ревера.
– Спокойно господине, намирате се в болница. – След което се позасмя и продължи: – Перфораторът за билети не е най-подходящото нещо, в което да си ударите главата. Добре си поспахте два дни.
Притворих очи и си помислих, че всичко е било само сън. Погледнах през прозореца. Вън валеше сняг.
Мястото около залепения с лейкопласт абокат на дясната ми ръка ме засърбя. Посегнах с другата си ръка да се почеша. Върху меката част на дланта ясно личеше белег от ухапване от малко животно.
Огледах се за телефона си, за да се обадя и да пожелая „Весела Коледа“ на близките си.
Прочетете всичко за предпразничния конкурс за 2014 година.
Хареса ми, не си обяснявам ниската оценка! Поздрави!