Текстът участва в предпразничния конкурс за 2014 година на сп. „Сборище на трубадури“. Вижте всички участници.

Всичко, което искам за Коледа

разказ

от Владислав Иванов

Иво зъзнеше на поста си, в студената декемврийска нощ, а от устата му излизаха топли струйки пара. Престрелките бяха преустановени за няколко часа и той можеше за малко да отдъхне. Вече бе изминала почти година от началото на гражданската война в страната, а нямаше никакъв изглед за сключване на примирие. Проклинаше се наум, че не бе избягал навреме от тази пропадаща държава, но връщане назад нямаше. След протестите срещу политическата номенклатура и криза в края на януари 2015 г. и кървавото им потушаване в средата на февруари, в страната бе установено военно положение. Лидерът на управляващата партия обяви „режим на рецесия“ и пое управлението на страната еднолично. След което обяви оттегляне от алианса Европейски съюз и възстанови казармата. Веднага бе обявена незабавна мобилизация и всички мъже от 18 до 35 години бяха насилствено вкарани в поделенията в района на столицата, около която пък бяха изградени барикади, за да могат да се възпират разбунтувалите и самообявили се за „народни чети“ сепаратисти от провинцията. Тези от мъжете, които не тръгваха доброволно към редиците на новата армия, биваха съдени и затваряни за държавна измяна. Когато всичко това се случи, Иво бе студент вече шеста година в София и караше своята магистратура в Художествената академия.

Беше бъдни вечер. От палатките на офицерите се чуваше глъч. Утре е Коледа. Така му се искаше всичко да си е както преди. Как обичаше суетенето преди празника, купуването на подаръци, прибирането в родното село, гозбите на майка си, виното на баща си… дори не знаеше какво се бе случило с тях… Но Коледата бе блян. Нямаше да има нито подаръци, нито трапеза, нито нищо… Неговият подарък тази година щеше да е, ако не получи куршум в главата. В мислите си се върна към детските спомени, когато в дните преди празника обмисляше какво да поиска на добрия старец и в нощта на Коледа отправяше своето най-съкровено желание. Някъде наблизо се чу картечен откос, от който той се стресна. Сълзи потекоха от очите му. Свлече се на земята и обхвана коленете си с ръце. Как мразеше тази война. Вдигна очи и някак на себе си, но и не само каза: „Всичко, което искам за Коледа, е да се махна от тук! Всичките глупости, които се случиха, никога да не се бяха случвали“.

Иво се събуди в леглото в квартирата си в Студентски град. Беше сам. На масата имаше бележка от съквартиранта му, че отива в университета и след това с приятели на кино в мола. Трябваше му известно време да се осъзнае, защото само преди часове над главата му хвърчаха куршуми. Започна да проверява новинарските сайтове в нета, пусна си радио, но всичко изглеждаше нормално както преди. Усмихна се! Явно коледното му желание се беше сбъднало.

След няколко часа, докато беше на лекции, се чуха много силни гърмежи, а евакуационните сирени се включиха. По-късно всички бяха евакуирани в кризисен щаб. Новините се разпространяваха бързо, от човек на човек. Бомби бяха избухнали в няколко големи столични мола. Имаше много жертви. Държавните институции в по-големите областни градове в страната бяха нападнати от въоръжени отряди, които избивали служители наред. Помощ от Запада дошла, но стигнала дотолкова, че да брани столицата и околността около нея.

* * *

Иво зъзнеше на поста си. Декемврийската нощ бе студена. Сняг нямаше. Само сух студ. Бе изминала почти година, откакто се записа в доброволната армия, защитаваща София и околността от нападенията на екстремистките групировки. В течение на около година и половина в страната влизали и получавали статута на бежанци членове на ислямска военна организация, която успяла да привлече родните роми на своя страна и заедно бяха провъзгласили Нова Свещена Османска Империя на територията на България, колкото и небивало това да звучи. Положението беше нетърпимо. Всеки ден влизаха в тежки престрелки. Иво бръкна във вътрешния си джоб и извади малка бутилка, но от него изпадна и стар ръчен часовник. Отпи голяма глътка, която опари гърлото му. След това се наведе и взе часовника. Дата, която светеше на екрана, привлече вниманието му. Съвсем бе забравил, че това е нощта срещу Коледа. Вече почти беше забравил и че преди година по това време си беше пожелал желание, което беше променило хода на събитията и живота му. Отново го връхлетяха спомени от безгрижните детски години и магията около Коледната нощ. След дълъг размисъл и пресушено патронче, осъзнал, че човек не може да избира бъдещето си, промълви поредното си съкровено желание: „Всичко, което искам за Коледа… е… отново да има Коледа“…

Иво се събуди в непозната обстановка. Осветлението се запали автоматично. Той стана, а автоматизиран глас го поздрави: „Добро утро BG 1233!“ Той се стресна – „Кой говори, по дяволите!“ „Гражданино BG 1233, припомням ви, че според правилата за живот на станция Земен Рай използването на забранени думи е недопустимо и се наказва…“ Иво спря да слуша, защото гледката през прозореца привлече вниманието му. Не можеше да повярва на очите си! През прозореца, в далечината, се виждаше Земята. Планетата Земя. В този момент автоматизирания глас отново заговори:

– Граждани на космическа станция „Земен Рай“, припомняме ви, че тази вечер ще се състои тържество, в чест на стария християнски празник Коледа. Не пропускайте възможността да опитате хранително блокче с вкус на печена пуйка. Освен това Дядо Коледа ще раздава подаръци на най-активните по време на събитието. Край на съобщението!

Иво се облече и излезе през вратата, крачейки към несигурността на новото си настояще. В едно обаче беше сигурен – тази година коледно желание нямаше да има.“

Прочетете всичко за предпразничния конкурс за 2014 година.