Лидия Стефановска

стихове

 

Думи за раждане

Сред езерна шир
в стара еспадрила
запалена свещ гори
като окрилен кръст

Гледаш десетилетие после
се раждат думите

И като че пак си кръстен
на платно от Шагал
във водата под етера
търсиш изгубената кръв

 

Мисъл

За да не ме познаеш
те внесе във вакуум месечина
от проектиран хаос или това бяха
неверници да се хранят и да царуват
с образа на страха
Сякаш от чужд ум излезли
само думи за разпад
и всеки повик
върху умножените точки
пада от немощ
Така осъзнаваме
колко малки сме Мисъл моя!

 

На заминаване

Чувате ли
обръщането на страниците в мълчанието?
Това е времето на детството завихрено
когато минава старец
с очи на дете
От малката дупка на всемира
с цветовете на есента
да прогледнеш
Да чуеш как
Шопеновите мазурки
от полските цветове излизат
Да се напише думата
да се изсвири тона
на заминаване
И да се види светлината
по светите води

 

Божи хора

От патологично семейство
оформени са
като от глина
с разтеглива усмивка
животни по асфалта

А ти е дадена
водната повърхност
за да огледаш мъглата
на пагубното съществуване
в заумното

Превод от македонски: Владимир Левчев

 

Зоран Якимоски

стихове

 

утрото с песен ме буди

утрото омагьосано с песен ме буди
а месечината все още на прозореца виси

най-после
и нейното любопитство
и моето упорство – горчиво да копнея

по бляскавите метафори по твоето тяло
по белотата му тук-там червено прошарена
от моите агресивни устни

са все същите

никога няма да позволя да ме забравиш
ни подлост, ни лъжа
нищо краткия миг не ще наруши
в който умира един свят
нежен и безпомощен като бебе –

без ангели – и целият в рани
с безлично небе и един таен проход

отвъд който друго не се намира
освен гневна наслада

 

вече нямам сънища

вече нямам сънища
вече нямам думи –
в синя долина те спокойно дишат

не вярвам, защото е трудно да се признае немощта
след всичките кръстоносни войни
опушената хартия крие в себе си една мъдрост
непозната за широката публика
ако се случи да се озова изморен на някакъв пуст бряг
ще трябва да преосмисля всички причини
по които моите песни
ще си остават далеч от мен
и с насмешка
ще ме поздравяват

аз вече нямам нищо достойно за хвалба
пътьом отхвърлих разюздаността
и нуждата от любов
защото има една жена
която все разгадава казаното
с очи така натежали от надежда
че приличат на купести облаци

сега е много опасно да се тръгне на път
цветовете коват заговор
и не знам кое утро в какъв ден ще ме отведе
каква нощ преди изгрев ще ме посрещне

и ако тази ръка разтанцува мастилото
още веднъж ще се обявя за непригоден
и ще им дам право
без никакви последици пак да се случат
всичките онези святи чудеса

 

пет секунди

това са тези пет секунди
докато стоиш пред отворената врата…

аз те прегръщам, а ти шепнеш:
извинявай само ти цапам ризата

само пет секунди, които ни определят

независимо че ти отново ще се връщаш
като престъпник на местопроизшествието

независимо че аз упорито ще звъня
в стая 306,
и няма да те намирам

 

по(етът) – и – му(зата)

прегръщам те силно, казвам
и за кой знае кой път не правя нищо друго

виното е разлято върху престилката
сенки покриват реката –
нейната мирна лазурна повърхност

една пияна французойка пее
на сватбата на твоята братовчедка
и събужда в теб
всичките далечни мечти
закотвени в една нерушима близост

там, ей, там най-после помисляш за мен
и ме сваляш от кладата
над която забравата се издига

лицето ми е вкочанено

от скука граховото зърно
напуска постелята
и принцесата най-накрая заспива
може би сънува – може би се измъчва от кошмари

не зная
аз и по-нататък не правя нищо
докато ми повтаряш:
прегръщам те силно

 

представям си те, естествена и гола

представям си те как по стълбите
(естествена и съвършено гола)
се изкачваш към ясния ден

разтреперена, засмяна
със скорошни следи от зъби на десния ти крак
с лавров венец на главата
изведнъж
събуждаш пролетта в мен

и въпреки че светлината пада върху твоите рамене
въпреки че гърдите ти се издават като зрели плодове
които мамят гладните устни
аз не достигам до твоята възвишеност

вия
като куче изпаднало в безизходица
и се боря с всяка своя дума
която се разминава с мен
и която идва към теб непристойно

 

задънена уличка

кой друг би ме потърсил там
зад непристъпните блата
зад черните гори
обвити в мъгли и мистерии

виждам те
идваш и после си отиваш
и отново идваш и си отиваш
сякаш си играеш с мен

това е нещо което шокира
като неочаквано съобщение
или писмо след дълго чакане
пристигнало на точния адрес

още веднъж и само веднъж
ще ме пронижеш с поглед
като ловец отстрелял своя трофей
и всички мои пътеки ще се слеят

в една-единствена задънена уличка
(толкова проста и неугледна)
в която още проблясва
моята извънредна скромност

Превод от македонски: Поли Муканова
Редакция: Владимир Левчев