Жени Колева е от непознатите и всъщност много добре познати имена в българската фантастика (за това си има причина). Едни я свързват с километричните, задълбочени филмови ревюта, за които човек си отделя специално времето да прочете, вместо да прелети през тях. Други намират вкусовете й към фантастичната литература за отлични и внимателно се вслушват в мнението й. Трети вероятно са чели книга в неин превод (Жени работи и като преводач на свободна практика заедно с ИК „Жанет-45“). Наскоро четвърти са я срещали в ролята й на модератор към дискусиите в Клуба на фантастичното кино, които се провеждат при всяка ъндърграунд прожекция на фантастичен филм в културен център G8. Не на последно място – някои дори знаят, че и тя като повечето хора на изкуството и културата в България си има професия и че е способен юрист! Нейни текстове и друг път са се появявали на страниците на сп. „Сборище на трубадури“, но най-сетне успявам да я анкетирам в една поредица, която неочаквано започна да се превръща във визитна картичка на имената и героите в български фантастичен фендъм. Отговорите:

ПЕТЪР: Как протече първата ти среща с фантастиката? С коя книга започна всичко?

ЖЕНИ: С „Човекът-амфибия“. Мисля си дали този роман е оформил у мен интуитивно детско усещане за пълните с възможности, едновременно гранични и безгранични „реалности“ на фантастичното, но вероятно това са просто по-късно прибавени със задна дата стойности. Детската реалност е естествено фантастична и в нея историите заживяват, съблечени от възрастните концепции за норма и чудо, остава им (на историите) само да са или вълнуващо, или скучно разказани. Помня, че тази беше от първите и че с баща ми нарисувахме красива картинка в читателския ми дневник и почти нищо друго.

По-късно, в ранните тийн години, когато вече започват да се формират по-трайни разбирания и отношения и началата по могат да минат за определящи, съм почти сигурна, че беше Фондацията на Азимов. Библиотека „Галактика“. Добре е, ако е било това. Основите на къщата. Основите на къщата са добро място за почване.

П: Топовете с 5, 10, 20 задължителни неща са чуден феномен, който дразни и умилява читателите. Поредицата от анкети с хора от фендъма вече наближава двайсетицата, така че ще попитам и теб – кой роман би сложила в личния си Топ 20 от последно прочетените научна фантастика, фентъзи или хорър?

Ж: За Топ 20 не знам, топ нещата са флуидно нещо. Но Winterlong на Елизабет Хенд е убийствено силна книга. И е всичките три неща едновременно – фантастичен, фентъзи и хорър роман. Дебютен освен това и отпреди четвърт век. Безкомпромисно, на места направо травматично реизобретяване, вплитане и разбъркване на парченца митологии в съвсем нова постапокалиптична легенда, която и сега е толкова изненадваща, колкото е била преди 25 години. Нищо че ново и постапокалптично е почти невъзможна концепция във времена, в които светът бива унищожаван поне по веднъж на лято. Най-често от Майкъл Бей.

Твърде много вторични образи минават през главите ни – статуси, филми, книги, медии, фотографии – чужди сюжети, в които заживяваме като в свои, обикновено за кратко. Някои от тях са много хубави, но пак минават и заминават. И изведнъж ти се стоварва нещо като страховития Вашингтон на Елизабет Хенд. Незабравим град, град на последиците от погромни събития, довели до края на познатия ни свят и раждането на фантастичния. Облечен в пищна, чувствена барокова проза град, населен с обезумели герои, които не през цялото време са хора. Ето при такава среща преживяването престава да бъде от втора ръка, става лично. Изглежда това е единственият начин да останем в него за по-дълго.

П: „… обезумели герои, които не през цялото време са хора“ е акцент, който харесвам във фантастиката. Онова, което не харесвам, е да не довършвам книги. Случвало ли ти се е наскоро?

Ж: Имам толкова малко време за четене и съм толкова бавен читател, че с книжното всеядство е отдавна свършено, нищо че там лошите избори вървят за ръка с възможните хубави изненади. През последните години гледам да подбирам внимателно и няколкото ми недовършени романи (всъщност, общо два) не съм оставила, защото са били лоши книги или е нямало какво повече да очаквам от тях. Изобщо не. С The Quantum Thief на Hannu Rajaniemi просто не успях да се справя. Като почнеш от името на автора и силно прозиращото му математическо образование, минеш през цялостната естетика на един високоорганизиран ум и завършиш с квантовите и фракталните работи – моята хуманитарна глава не можа да събере всичко това в консистентна мисъл. Същото и с Neuromancer. Както много хубаво беше казала веднъж една от любимите ми ревюистки: „Аз понякога съм просто едно обикновено момиченце.“ Но не съм се отказала окончателно нито от Раджаниеми, нито от Гибсън.

П: Да, преди няколко седмици се чудехме как ли точно да се произнася Раджаниеми. Раяними? И между другото, докато разследвах, намерих един разговор от час и половина на Никола Данаилов с него. Читателите могат да го изгледат тук. Следващ въпрос: култ към писателя. Има ли автор на научна фантастика, фентъзи или хорър, на който не можеш да се наситиш?

Ж: Не притежавам особена дисциплинираност и последователност в четенето, та нямам и един автор, за когото да мога да кажа, че ей така, от кора до кора съм го изчела, дори и сред най-любимите имам неща, които отлежават години. Може пък така да станат по-хубави. Или да ги изпусна, кой знае. Все пак в последно време чакам с голямо вълнение всичко, което излиза от главата на Джеф Вандермиър.

П: А автор или автори на научна фантастика, фентъзи или хорър, за когото те е срам да си признаеш, че не си чела?

Ж: Джоана Ръс. Джеймс Типтри. Ключови, важни по повече от един и по повече от само литературен начин авторки, за които ме е срам да си призная, че така и не съм намерила подходящ момент. Чела съм повече за тях, отколкото от тях.

П: Думи за непосветените. Понякога ни се иска околните да са по-отворени към „несериозната“ фантастика и изобщо – да ги освободим от склонността да я етикират като жанр, а не като литература. Какво би препоръчала за четене на човек с ресурса да оцени несъмнените образци или пък – за да му съдействаш да преодолее личните си страхове, че „не разбира“ фантастиката?

Ж: Ако се появи нещо, което доказано да може да се препоръча на всеки, значи тайно техноцентърът ни е превзел и сме престанали да бъдем хора. От 2008 година насам проглушавам ушите на малкия ми околен свят с ненаподобимия Дейвид Мичъл, който разглобява жанровете, за да си поиграе с частите им по няколко пъти на роман. Радвам се, че междувременно той престана да бъде сред най-добре пазените литературни тайни на територията на България. Препоръчвам много и отдавна Джеф Вандермиър, но все гледам да е на сродни хора, защото флагманът на едно от най-амбициозните движения във фантастиката – new weird-a – е, ами… странен, макар и в най-хубавия смисъл. Препоръчвам Самюъл Дилейни, но винаги внимателно. Дилейни е много висока летва. Няма да кажа джойснаедикаквоси клишето, но разчитам да си го помислите. Наскоро убедих да го пробва човек, който няма и никога не е имал общо с фантастиката, защото знам, че темите на Дилейни ще му харесат. И наистина му харесаха, но трябва да се внимава, чуждите възторзи може да коварни.

П: Болните теми не са една и две, но е доказано, че говоренето за тях помага. Кое от фантастиката ти се струва ужасно подценено у нас?

Ж: На световно ниво има цели кръгове фантастичен авангард, хора с изключителни идеи и реализации, които въстават срещу предразсъдъчните схващания какво може и какво не може да бъде висока литература, какво може и какво не може да бъде фантастично. Тези автори са в общия случай подценявани, но не в смисъл на критическа или читателска оценка, а като пазарен дял и говорене и чуване за тях. От друга страна, може би да бъдат обратното на „поп“ е базова характеристика на всички авангарди.

В България морето от подценяване и въобще неслучване на пазара е неизбродимо. Ясно, че условията са тежки, пазарът нищожен, но и безхаберието е голямо, а лаишките подходи масови – тук да продаваш книги е същото, като да продаваш хладилници. Примерът с унищожения за българския пазар Джийн Улф e христоматиен. Йейн Банкс и един от най-старателно и интелигентно изградените космически светове – Културата – са много близо до това дередже докарани. Великолепният Джак Ванс излезе с възможно най-неподходящите заглавия и ако въобще е създал някакво име, със сигурност то е далеч от присъщата митопоетика на най-важните му произведения.

П: Същия въпрос като горния, но обръщаме полярността – ужасно надценявано у нас е…?

Ж: Ужасно надценен не е точният израз, защото приляга повече на слаб писател, какъвто Роджър Зелазни (оставете камъните!) не е. Въпреки това статутът на Зелазни у нас е прекалено… да го наречем усилен. Установяването у едно-две поколения назад (като време на обвързване с фантастиката, а не като възраст на хората) на разбиране за Зелазни като за пътя и истината в световната и вселенската фантастика е по мое мнение свързано предимно със затвореността на българския фантастичен пазар тогава. И понеже сантиментът е мощен двигател, разбирането продължава да витае и сега, когато имаме вече други, много високи (откъм език, боравене със социални динамики, използване на структури и т.н.) бази за сравнение. Не че, повтарям, Зелазни е лош писател, макар да признавам, че на мен така и не можа да ми проговори лично. Той има чудесно умение да гради изменчив, интригуващ свят, свят, който си представям как ярко е оживявал и се е доизмислял в ония времена на дефицити. Просто иконичният ореол е много повече формиран от емоционални фактори, отколкото от фундаментални.

Емо Томов спомена в неговия отговор на този въпрос Сергей Лукяненко. Не мога да бъда по-съгласна. Лукяненко е „малкият Зелазни на новото хилядолетие“ случай у нас. Неразбираем за мен култ. Със сигурност некултивиран от кой знае какви литературни предпоставки.