Представяме ви Димана Атанасова – едно младо, красиво и талантливо момиче, на което разчитаме братята британци да повярват, че е по-представителна извадка на българите, вместо лелката с трите врещящи машини за съжаление на ъгъла до Биг Бен. Като част от новата вълна български фентъзи писатели, в които съм искрено влюбена напоследък, вижте един кратък разговор с нея за мотивацията, мечтите и ценностите на един начинаещ, но не и незрял – още по-малко неумел – автор в любимите ми фентъзийни жанрове…

АНА: С какво Атлантида ви е покорила, за да ви вдъхнови за цяла трилогия от ърбън приключения?

ДИМАНА: Легендата за Атлантида е изключително интересна – не само като сюжет, а от гледна точка на философски внушения. През цялата си история човечеството се стреми към един социален идеал, общество, което функционира на оптимално ниво и където справедливостта не е въпрос на субективна интерпретация. Платоновата Атлантида въплъщава този идеал, както и идеята за човешката същност – за алчността, жестокостта и опиянението от властта, който в крайна сметка разрушава и Атлантида, и хората, които я населяват. Когато започнах да пиша „Сенките на Атлантида“, исках да разкажа точно тази история – как стремежът за промяна, за „по-добро бъдеще“ се изражда и разрушава цял свят и един човек.

А: Ърбън фентъзито ли е любимият ви жанр? С какво той покорява младите читатели напоследък според вас?

Д: Фентъзито и ърбън фентъзито, по-специално, позволяват да се разгледа богат спектър от проблеми – както социални, така и морални, на глобално ниво и на ниво вътрешен свят на героя. Освен това worldbuilding-ът (изграждането на света) е по-лесен. Не бих казала, че ърбън фентъзито ми е любим жанр, но определено има очарование – особено за младите читатели. Някак си по-близко е до нашата реалност и конкретните проблеми, с които се сблъскваме в ежедневието, като все пак държи реалността на ръка разстояние.

А: Какво е мнението ви за класическите фентъзи саги, като „Песен за огън и лед“ например, които благодарение на сериала по тях, се възродиха като интерес за зрители и читатели по цял свят?

Д: Не знам дали читателите ще се съгласят с мен, но за мен „Песен за огън и лед“ не е класическа фентъзи сага, в смисъл че се съсредоточава върху много повече от глобалните проблеми, които обикновено са център на епосите. Мотивацията на героите е изключителна, образите са пълнокръвни и е страшно трудно да кажеш кой герой е положителен и кой – отрицателен. Страхотно е, че сериалът накара толкова хора да се зачетат в поредицата, но за съжаление много спряха дотам. Като цяло лично аз не съм фен на класическите фентъзи саги – предпочитам фокусът да е върху конфликтите между отделните личности, отколкото на такава глобална схема.

А: От какво фентъзи имат нужда читателите – по-невъзможностно, по-реалистично, или нещо друго?

Д: Не смятам, че имам правото – или опита – да отговоря на такъв въпрос. Хората са крайно различни един от друг и се променят дори повече с времето. И във всеки етап от живота всеки има нужда от нещо различно. Реалистичното фентъзи може да ти даде отговори и надежда във време, в което се чувстваш отчаян от света, но пък невъзможностното предлага изход, който, колкото и нелогичен, нереалистичен и фантастичен, все пак е бягство от реалността.

А: Харесвате ли литературните експерименти, съчетаващи сайфай, ърбън и фентъзи в междужанрови комбинации, объркват или подпомагат разпространението на фентъзийните заглавия сред читателите?

Д: Обожавам ги! Изключително трудно е да се придържаш към един-единствен жанр и, поне според мен, напълно излишно. Хубавото на фантастичната литература е, че позволява да се комбинират внушения и теми от различни жанрове – „Сплавта на закона“ на Сандерсън например е страхотен пример за уестърн с фантастични елементи. Реалният живот също не е разделен на жанрове – няма етап от живота, който да е само екшън или само мистерия, романс или трилър. Поне аз смятам, че книгите, които отразяват това разнообразие, предлагат по-богат и по-реалистичен поглед над света.

А: Могат ли българските автори да се съревновават справедливо на световната сцена с американски или английски писатели на фентъзи, фантастика и хорър? Какво ни липсва, за да сме конкурентни – талант, популярност, адекватност?

Д: Определено да. Няма причина, поради която българската литература да не може да застане до някои от големите имена на световната сцена. Единственото, което ни пречи, е езиковата бариера. Както един човек каза наскоро, това, което ни трябва, е пробив – име, което да стигне до световния пазар и да покаже, че и ние правим стойностна литература. А ние имаме страшно, страшно много подходящи кандидати.

Всяка култура и страна има характерен начин на писане, характерна литература, която би била изключително интересна на останалия свят. Наскоро излезе „Самодива“ на Краси Зуркова, написана изцяло на английски – освен че красивият език и стил, това, което най-много грабна читателите (поне съдейки по ревютата), е „екзотиката“ на България. Имаме страхотен фолклор и изключително интересен поглед над света като нация. Смятам, че има страшно много български автори, които, преведени на английски и с адекватна маркетингова стратегия, съвсем спокойно могат да се съревновават с гигантите в световната литература.

А: Жените авторки на фентъзи по принцип се приемат малко по-негативно поради клишето, че читателите на фентъзйните жанрове са основно от мъжки пол и не приемат женската гледна точка. Споделяте ли това мнение и какво може да се направи за популяризиране на дамите в невъзможностните жанрове – да станат по-груби, да избиват повече от героите си, да унищожават всичко за броени страници време – въобще каква е печелившата формула на актуалните сюжети?

Д: Честно казано, не мисля, че читателите търсят бруталност. Поне за мен литературата трябва да действа на емоционално ниво – това може да се постигне с положителни емоции както и с отрицателни, например отнемане на живот, ненавременна смърт, предателство. Жените писатели могат да бъдат също толкова брутални, колкото и мъжете – дали се налага това обаче и дали това търсят читателите, е друга тема.

Определено има разлика между „женското“ и „мъжкото“ фентъзи, но не мога да кажа, че едното превъзхожда другото. Едни от най-успешните автори на фантастика и фентъзи са жени – Бюджолд и Робин Хоб например. Не мисля, че жените сме по-„меки“ към героите си, даже напротив – смъртта в книгите, писани от жени, е най-лекото наказание, което един герой може да получи.

Един герой, защото като цяло персонажите изнасят сюжета, може да бъде еднакво завладяващ, интересен и каращ читателите да емпатират, и като мъж, и като жена. Различните половe предават по-различен поглед над света – най-малкото от гледна точка на интерпретация на събитията: мъжете се фиксират повече върху това, какво се случва (обекти, например), докато жените анализират поведение и мотивации. Това са, естествено, много груби и генерализирани съждения. За мен богатството на фентъзито (и литературата изобщо) идва точно тогава, когато мъже и жени пишат през погледа както на своя, така и на противоположния пол.

А: Какво е да си млада авторка на фентъзи в България – как се почна всичко, какво влияние оказва писането върху живота ви, смятате ли то да стане основна част от битието, или само странично хоби за разтоварване от обичайния живот? Какъв тип разпознаваемост търсите – на себе си като личност, като автор или само на героите от книгите ви?

Д: Писането е част от това, което съм – колкото и помпозно да звучи. С издателката ми си говорихме преди време, че почнеш ли да пишеш, спирането не е опция. Можеш никога да не хванеш химикал или да седнеш зад компютъра отново, но умът ти продължава да „пише“.

Аз лично започнах да пиша като много малка, но ми трябваше доста смелост и упоритост най-накрая да завърша нещо. „Междусъния“ написах на 15 и се опитах да я издам чак когато завърших поредицата. В България, за съжаление, голяма част от хората са на мнение, че младите не могат да пишат – че писател може да бъде човек само над 50, след като е събрал необходимия опит. Смятам, че всеки, независимо от възрастта и опита си, може да каже нещо, което да накара другите да слушат – или поне да си припомнят начина, по които са мислили в младостта си.

Писането в момента е огромна част от ежедневието ми, основно защото го правя професионално. За момента не с моите книги и идеи, а като ghostwriter. Не съм срещнала особено отношение, след като издадох първия ми роман – запознах се с някои страхотни хора, но като цяло нищо не се е променило. Бих искала хората да опознаят мен – защо пиша, защо пиша така, какво ме мотивира, но в същото време усещам, че разграничавам себе си като личност и себе си като автор.

А: Какво бихте искали да кажете на читателите, които не познават книгите ви – с какво смятате, че бихте впечатлили един уморен, преситен и леко гледащ отвисоко на фентъзито като лек жанр читател в България? Какво е посланието ви за всички почитатели на жанра, и всички, които искат да се занимават с писане точно тук?

Д: Първо бих казала, че няма по-гъвкав и, вероятно, богат жанр от фентъзито и фантастиката. Хората погрешно си мислят, че фентъзи означава битки, магия и, ако са попадали на „Игра на тронове“, секс и кървища. Истината е обаче, че фентъзито позволява смесване и объркване на всички познати жанрове.

Освен това позволява авторът да се фокусира върху социални, психологически или даже философски проблеми, които са невъзможни в реалния свят… фентъзито е едно голямо „ами какво, ако“, което за мен е най-големият му плюс като жанр. Без ограниченията на „възможно“ и „невъзможно“ позволява да се изследват чисто човешки проблеми и екзистенциални конфликти.

За себе си смятам, че правя – или поне се опитвам да направя – това. Да покажа поведението и психологията на един тип хора, безкрайно различни от нас, и как магията и фантастичното имат напълно реален ефект върху тяхната психика, мотивация, ценностна система и действия – да съчетая универсалните човешки проблеми с уникалните такива, свързани с един магически свят.

А: Какви нови заглавия да очакваме от вас – нови части на серията за Атлантида или други проекти с други сюжети, или може би даже от други жанрове? Работите ли по нещо конкретно и кога да го очакваме на българския пазар?

Д: „Сенките на Атлантида“ е напълно завършена и след като премине редакция, третата книга най-вероятно ще излезе на пазара през зимата. Още в началото знаех, че искам да бъде трилогия, така че с третата книга ще приключи и цялата поредица.

Не съм се отказала от писането. В момента работя по друг проект, замислен като фантастика, но в по-малък мащаб от космическа опера, и е почти завършен, има го гръбнакът на историята, но все още има доста детайли за изглаждане, сюжетни нишки, които ще бъдат прекъснати и други, които ще бъдат добавени. Той е изцяло на английски, защото се надявам с него да изляза извън българския пазар. Засега обаче е просто амбициозен проект.

А: Смятате ли да излезете извън границите на страната ни също така и чрез преводи – напоследък излизат кампании от млади автори, събиращи средства за издаване на техните проекти – книги, комикси, игри и прочие директно или професионално преведено на чужд език?

Д: Смятам, че за съжаление България е прекалено малка, за да предложи достатъчно читателска база за който и да е жанр. Преводите са добра идея и е страхотно, че има все повече и повече инициативи, като фондацията „Елизабет Костова“ и Националния център за книгите, които подкрепят и дават шанс на наши автори да стигнат до чужда публика. Преводът обаче е изключително творчески процес, може би дори толкова, колкото писането на самата книга и поне според мен никога не може да бъде напълно идентичен с оригиналния текст.

Затова може би си заслужава да се опита да се пробие директно на английски или чужд език. Кампаниите са чудесно решение и страшно се радвам, че хората намират толкова креативни начини да достигнат читателите си извън България. Живеем в глобален свят и според мен трябва да се опитаме да правим глобална литература.

Интервюто проведе: Ана Хелс