Балада за пъпната връв

около врата си нося
пъпната връв
прегризана от два камъка

когато се раждах в планината

сега езикът принадлежи на тях

а на мен – фитилът на свещта
която изгаря профила ми
и изтрива родилния ми белег

зодия: риби. мълчание
в пещерата осветена
от голи тела: мъртвият
носи на ръце мъртвеца

на раменете си нося
пъпната връв
да ме върже още веднъж

да ме върне назад

в единствената
сляпа светлина

да блесне моят вик

Сигнал

Ожаднява нощта

От висините
Цялото небе гаси
Тих пламък. Глухо.

Разтревоженият Бог
Спира кръвта.
Носи главата ми в ръка.

А аз виждам:

Небето и Земята
Оплодени от пламък-семе
Между тях нероден –
Ти. А вятър

Духа от небесния процеп.

Камък. Медитация

Ти казваш: има Бог
И го изваждаш от витрината.

Той е парче камък. Черен.
Донесен от планините.

Той е съвършено гладък
Камък. Той е Бог.

От него блика светлина.
В него са Хаосът и Редът –

Казваш Ти. Духът и Спасението.
Добрият Дух. Този камък

Наистина е Бог. Седи
На въздушния престол.

Редът е прозрачно син,
Хаосът е бял. Всичко е

Нереално. Нищо не се
Променя. Всичко е Бог.

Камък!

Предмети и аргументи

Движиш се между предмети, хълцаш.
Поглеждаш през прозореца, зад тебе
Безчувственият зид се извисява в синьо,
Хълцаш. От металната рамка излиза
Твоят небесен баща: – Сине, казва,
Къщата потъва в синьо, в непоносимо синьо.
– Да, Аз плувам в твоите очи, Татко
Небесен!

Назоваване на предметите

Има една малка стая
В която се смесват градовете и границите
Вместо таван има небе
Вместо под има море
На дъното на небето дреме старец
С жълта луна над главата
На дъното на морето расте ембрион
Подобен на морска звезда
Между стареца и ембриона
Се смесват градовете и границите
Рушат се стените в калта
Ембрионът се разширява като сфера
Старецът се смалява до зрънце
Зрънцето се движи във сферата
Оставяйки след себе си
Светла следа

Зрънцето е самотен човек
Сферата – празната стая

Тайно тяло

Моето тяло
Е Тайно
Тяло.

Изгубва се.
Живее под бързината
На вълните
Речни
И има един глас
Който го връща
През светлините.
Изгубва се
Във световъртежите
Моето Тайно Тяло.
Живее по течението.
Моето Тайно Тяло живее
С водопадите.
Невидими светове
Го завладяват
През годините

А това

Не се убива.
Навсякъде свободно
Тече

Моето Тайно
Тяло

Близка връзка

Навява сняг, затрупва охрид и москва
Затрупва ерусалим затрупва вавилон
Моята стая плава по ефрат моите
Ботуши – по дунав Падат бели огледала
И затрупват александрия затрупват
Ню йорк Моят труп плава по ганг
Моята глава – по нил Падат
Бели въздишки упорита белота
И затрупват коня на св. Георги
Кавказ осъществява връзка с Бога.

Тогава долита Белият Ангел
Покрива очите ми с ледени длани:
– Виждаш ли себе си назад – ми казва.
– Виждам се: трупът ми плава по ганг
Ботушите – по дунав…
– Виждаш ли се – казва и ме превръща
В гарван без криле. – Виждаш ли се –
И ме превръща във вълк който вие
По скандинавия сред белите огледала
Сняг. – Виждаш ли се…

Рис. Изгубеният свитък

търся своя изгубен свитък
по слънчевия гръбнак
на галичица

среща ме рисът –
моят изчезнал предтеча
с две мълнии-слънца
ме превръща в дъх

за да ми каже

че и свитъкът
с неговия родопис
е пепел в някакъв
каменен саркофаг

Нощта е черна, Liebe Maria

Нощта е черна, Liebe Maria.
Чувам я, трепери. Черна е
Водата, която тече през моите
Пръсти. Ти си черна. Нощта

Непрестанно се тресе. Взема те
И те връща. Нощта
Се движи. Превръща те
В прах, която дишам.

Превръща те в голямо крило,
Което маха на хоризонта,
Превръщайки се в точка,
Liebe Maria.

Тъмно място

Слязох долу. Долу е тъмно място.
Господине, имате ли Пламък!
Госпожо, имате ли Вятър!

Долу е Господ. Дреме като бухал.
Господине, имате ли Господ!
А Вие, Госпожо – Дева Мария!

Слязох между Овидий и Данте.
Господине, Вие ли сте Река!
Госпожо, имате ли Вода!

Изгубих своята собствена нощ.
Господине, имате ли Планина!
Госпожо, донесете ми кон.

Тъмен кон лежи над планините

Тъмен кон лежи
над планините.
Тъмен кон темел тъмен
тъмна подземна вода
която бучи
през вековете.
Аз
минавам под коня,
мрачен и полудял
до глухота, в движение
отблъсквам
глутниците от кошмари:
Какво изгубих тук?
Какво изгубих
та въздухът отесня
и към мен пълзи
гигантската костенурка
от висините?
Върху планините лежи тъмен кон.
Нозете му са в клисурите.
Тъмна подземна вода
която бучи в ставите
и придвижва вековете,
тишината – плесента по тях
през която се провирам.
(Колко е страшно
това Възнесение!)
Какво изгубих тук какво изгубих
Аз? – питам коня.
А той лежи тъмен
върху планините.

Ето тъмен звук. Край

Ето тъмен звук. Кух и
лепкав мир, съседство празно.
Ето тъмна светлина във пазва,
безброй зърна от мрак над Арарат.

И, ето, чакал. В гърлата ни!
Разговор, изкусно затаен, сведен до край.
Ситен пясък, въздух-грабител,
хаос, не оставящ нищо глас…

…само оскъдно ехо посред бездните,
дългият плащ, който се вее из космоса.
И петте минути на дъха-дим,
който се разпръсва в пещерите.

Безсмъртие

превръщам се в неунищожима прашинка
която с бързината на светлинни години
се отдалечава от земята.

Подбор и превод от македонски: Роман Кисьов