Художник на корицата: Роман Кисьов
За „Мидите имат две страни“
от доц. д-р Александър Йорданов
Поли Муканова дебютира ярко и запомнящо се в българската поезия. Книгите ѝ „Мигове в кибритена кутийка“ (2009) и „Amor Fati: фрагменти“ (2012) бяха приети радушно от читателската публика, получиха заслужено високи оценки от литературната критика. Много бързо нейните творби бяха забелязани и в чужбина и много от тях са преведени вече на английски, немски, албански, румънски език и дори издадени като отделна книга в Република Македония.
Поезията ѝ впечатли с интелектуални провокации, с оригинални образи и асоциативни фрагменти. Търсеният афоризъм или провокирането на абсурда е в основата, както на поетическите търсения, така и на фрагментите на Поли Муканова. Поетесата разлива думите по някакъв свой и трудно обясним за впрегнатото в баналността съзнание на съвременния човек. В тези неподредени думи, неуважаващи литературните канони, съзнателно търсената маниерност спори с емоционално изхвърлените в пространството усещания за нещата. Всеки неин текст има свой афористичен, мисловно епатиращ ключ. Споделени и написани са за читатели, които мислят. Не стават за естрада. Не се запяват. Но пък спасяват от безсмислието на ежедневието. Може би защото го разчитат по друг начин, който най-вероятно е истинският.
Новата книга на Поли Муканова „Мидите имат две страни“ продължава оригиналните търсения на поетесата. Тя отново среща и събира в едно афористична мисъл, преднамереното интелектуално построение с това, което поетическите асоциации изграждат като внушение и послание. Тя отново задава въпроси и провокира парадоксални, но в дълбоката си същност истинни отговори. Критиката вече отбеляза, че още предходната ѝ книга „AMOR FATI“ бе кондензирала бъдещи поетични визии и интелектуални послания. И те вече са факт.
Тук думите идват свободни, свързват се без правилата на поетическия синтаксис, срещат познато и асоциативно, извличат от живота това, което е всъщност сянката на думите, недоизказаното, невидяното в неговата дълбочина.
Това е поезия, която ни разказва „за майките, които светят“ и за „временните хора“, превърнали се в „абсолюти“. Човекът, внушава поетесата, стои „над вечния камък“, който надживява нашите дребни страсти и грижи, пред който и животът, и смъртта придобиват друг смисъл. Асоциативно-метафоричната мисъл поражда алюзии с трагедията в Хирошима, с християнската Задушница, но и с живота – „магистрала, която бързо изминаваме“. Творби като „Велестово“ с оригинално внушение за „разпнатите думи“, които „носят паметта, която е събрал поетът в тленни шепи“, разкриват среща с мислеща поезия, надхвърлила естрадното отношение към живота, опитваща се да покаже човека и неговия свят в измеренията на смисъла на съществуването, в измеренията на вечността. И евентуални реминисценции с поезията на големия български поет Атанас Далчев само показват, че имаме среща със съвременен творец, който отлично владее и високата литературна традиция.