С Генадий Прашкевич…

На руска фантастична вълна

Интервю на Александър Карапанчев & компания

Напоследък до мен стигна една твърде рядка за нашите земи, но особено интересна, завладяваща духа книга – „Червеният сфинкс“ от Генадий Прашкевич.

Най-напред две думи относно заглавието ѝ: цветът тук няма нищо общо с конкретна партия, а пък сфинксът, както знаем, е митологично и синкретично същество, което задава гатанки. После: самата книга, дело на новосибирското издателство „Свиньин и сыновья“, представлява впечатляващо солиден (да, с твърди, гълъбовосиви корици) том с размери 24,7 х 17,5 сантиметра и 720 страници. Може да се „похвали“ с хубав черно-бял печат, който се откроява върху изящен, меко светещ офсет, и включва не десетки, ами стотици и стотици разнообразни илюстрации. Но най-важното: тази книга е уникална очеркова енциклопедия на руската фантастика. Ако питате за времевия диапазон на тома, ето го и него – от княз Владимир Одоевски, роден през 1803 година… та до Борис Щерн (гостувал e на фестивали в България), отишъл си от тоя свят през 1998-а.

Остана да добавя, че тъкмо ДНЕС международно известният автор на „Червеният сфинкс“ посреща своя рожден ден № 75… и да ви предложа интервюто, което той даде специално за читателите на нашето списание.

Първа част

1. – Уважаеми Генадий Мартович, да речем, че някое българско издателство реши да пусне ваш тритомник с избрана проза – кои заглавия от тъй богатото си творчество бихте му препоръчали?

– За всеки том, така ли? Добре, заповядайте. Надявам се, че самите заглавия ще ви кажат много.

Том първи: РУСКИ ХОР. Включва „Сендушные сказки“ (Приказки от тундрата)*, „Носорукий“ (Носоръкият; излизал е и под името Тайната на подземния звяр), „Секретный дьяк“ (Секретният чиновник) и „Русский хор“.

Том втори: КНИГА НА КОРМЧИЯТА. Събира „Кормчая книга“, „Белый мамонт“ (Белият мамут), „Кафа (Закат Земли)“ (Кафа, Залезът на Земята), „Дэдо“ (Дедо; друго заглавие: Цар Ужас), „Парадокс Каина“ (Парадоксът на Каин), „Золотой миллиард“ (Златният милиард), „Русский струльдбруг“ (Руският стрълдбръг), „Нет плохих новостей из Сиккима“ (Няма лоши новини от Сиким) и „Подкидыш ада“ (Подхвърленото дете на ада).

Том трети: МАЛЫЙ БЕДЕКЕР ПО НФ или КНИГА О МНОГИХ ПРЕВОСХОДНЫХ ВЕЩАХ. Съдържа „Малый бедекер“ (Малък бедекер – в цялостния му вид), „Адское пламя“ (Адски пламък), „Упячка-25“, „Иванов-48“ и „Год Тургенева“ (Годината на Тругенев). И накрая, като приложение към изданието – „ЧЕРВЕНИЯТ СФИНКС“ в неговия пълен обем.

Сами забелязвате, че в три тома може да се побере много, но като цяло, за съжаление, далеч не всичко, което аз съм публикувал. Макар тенденцията да се долавя. Както ми писа през септември 1978 година прекрасният руски фантаст, моят по-възрастен приятел Георгий Йосифович Гуревич: „Виждате ли, в литературата, за разлика от шахмата, преходът от майстор към гросмайстор не зависи единствено от майсторството. Тук трябва да се явиш в света с някакво лично откровение. Да съобщиш нещо за човека – на човечеството. Например Тургенев откри, че слугите също са хора. Лев Толстой обяви, че мужиците са солта на земята и че те правят историята, решават за мира и за войната, а управниците са пяна, само си играят на управление. Какво да се прави? Да се бунтуваме – препоръча Чернишевски. А пък Достоевски заяви, че е безполезно да се бунтуваш. Човекът е особено сложен, няма за всички едно и също щастие. На всекиго е нужно свое ключе, конкретно съчувствие. Балзак описа любовта на зрялата жена, Ремарк – мъжката дружба, и тъй нататък. Ами какво ще каже на света Генадий Прашкевич?“.

Струва ми се, че отговорът на този въпрос сега е ясен.

2. – Според познавачите повестта на Гогол „Вий“ (отпечатана през 1835 година) се явява първият руски фантастичен ХОРЪР. Вие следите ли как се развива тоя жанр у вас през ХХІ век – постижения, публика, награди?

– О, не, литературата на страха и ужаса не влиза в кръга на моите интереси. Аз обичам научния подход и винаги ме е привличало позитивното. Животът е твърде тежък, твърде неустроен, та освен това да го натоварваме и с измислени ужасии. Когато бях дете, дори известният разказ на Иван Тургенев ме възмущаваше – имам предвид разказа „Муму“. Защо този слуга Герасим е толкова тъп? Аз преживявах заради кученцето, което той удавя. Тогава живеех в провинцията, тъкмо бях тръгнал в първи клас и имах съответната представа за света и хората. Ето защо веднъж реших да позвъня на самия Тургенев. Под името на писателя в ученическата христоматия стояха цифрите 1818–1883 и аз някак си сметнах, че това е неговият телефон. По онова време ми се струваше, че всички хора живеят редом един до друг. Смело набрах номера. Слушалката вдигна някаква жена. „Може ли да се обади Иван Сергеевич?“ – попитах аз, а жената ми отговори не особено любезно: „Звънни довечера. Сега той е на дежурство в железопътното депо“. Ей такава на̀ история.

3. – Кои са според вас най-ярките успехи на руската НАУЧНА ФАНТАСТИКА през двадесет и първи век?… А ако можехте да съживите (разбира се, в трудоспособна форма) някой фантаст, ваш съотечественик от ХХ столетие, кого бихте избрали?

– За съжаление нe виждам нищо такова, което действително би ме поразило. Има множество добри писатели, интересни писатели, ала не са забележителни. И най-вече ме огорчава отстъплението на авторите фантасти от науката.

… Аз бих направил всичко, за да дам допълнителен живот на Алексей Николаевич Толстой, който не успя да напише своя фантастичен роман за бъдещето. Естествено това заслужават и Михаил Булгаков, Александър Грин, Александър Беляев, Боря Щерн. Какъв прекрасен творчески клуб! Какви удивителни писатели! И отделно ще се радвам много да видя работещ, щастлив и здрав Иван Антонович Ефремов. Съзнавам, че масови съживявания (в духа на академик Морозов**) не са възможни, но възвръщане (макар и временнo – просто да се допише замисленото) заслужават Иван Антонович, все още непрочетен истински, и братя Стругацки. Те умееха да виждат и разбират ВРЕМЕТО. А пък времето – това е главното място за действие на всички гении.

4. Юрий ИЛКОВ: – Нека сега да сменим за момент посоката на нашето интервю… Драги Генадий Мартович, аз ще ви попитам така: какво е за вас България – става дума за реалната България и за България на творците фантасти?

– Обичах и обичам вашата страна, особено тази на поетите. Владимир Башев, Кръстьо Станишев, Николай Кънчев, Иван Теофилов, Иван Цанев, Стефан Цанев, Любомир Левчев, Петър Караангов, Мила Доротеева, Михаил Берберов – те са много и са прекрасни. Аз самият писах немалко за България („Аромат“, „Завой към рая“, „Черните алпинисти“, „Вземи ме в Калкута“, „Златни нишки в кобалтовото небе“). Много превеждах, събрах и издадох антологията с български стихове „Поезия от меридиана на розите“. В България са публикувани мои книги (впрочем фантастичната ми проза никога не е излизала като отделна книга). От фантастите добре познавах Агоп Мелконян, Любен Дилов и, разбира се, кръга на младите тогава автори. Обаче събитията през 90-те години нарушиха множество връзки. Едни приятели вече ги няма на белия свят, други пък са далече. България е наистина чудесен период от моя живот, но едва ли ще гостувам у вас поне още веднъж…

5. – А кои са най-забележителните върхове, които през това столетие е изкачило руското ФЕНТЪЗИ в своите пъстри ипостаси и превращения?

– Фентъзи ли? Руско? Не мога да отговоря. Онова, за което се сещам, е предимно подражателско.

Втора част

Тук е мястото емоционално и ментално да благодаря на моите трима помощници/съавтори в това пространно интервю. И тримата твърде високо ценят творческото дело на Г. М. Прашкевич; повечето от тях са общували с него и на живо, тет-а-тет, както казват французите; а пък последният, който взема думата, та да пита особено подробно, има с Прашкевич даже и, кхм, астр… връзка, но хайде, каква точно – нека да не изплюваме камъчето отсега.

6. Атанас П. СЛАВОВ: – Генадий Мартович, използвали ли сте лични наблюдения от пътуването си в Индокитай, за да създадете вашата тъй интересна повест „Парадоксът на Каин“? И кое по-конкретно ви вдъхнови да напишете този разтърсващ сюжет?

– Това са преди всичко реалните кървави събития в Кампучия – според мен много по-страшни от всякакъв роман на ужасите. И, естествено, това са моите лични впечатления. Въобще аз предпочитам да видя със собствените си очи онова, за което искам да пиша. Аз съм азиатец. Разбирам Азия, тя ми е в кръвта. Когато някъде в Китай, Индия или Виетнам вдъхвам мириса на водорасли, на блато и гнила риба, у мене се събужда азиатецът. Прокажените в Бенарес… Димът над Ганг… Напречните улички в Бангкок… Китайското небе… Милиардите човешки души – безпризорни като облаци… Пеперудите по улиците на Калкута… Джунглите на Виетнам, Тайланд, Камбоджа… Боже мой, колко е огромен и нещастен светът. Боже мой, колко е огромен и прекрасен той. Обожавам азиатската кухня, азиатските проливни дъждове, безграничния океан. Лежа на брега, гледам вълните и чувствам, че всичко наоколо – това съм аз. Това съм аз, разбирате ли? А ето че в Европа, в Америка или Африка не усещам нищо подобно. Животът в Азия не струва дори колкото една прашинка и същевременно в Азия и най-нищожният живот е безценен. Опитай се да проумееш туй, казах си аз, когато започнах да пиша „Парадоксът на Каин“.

И нека да завърша този отговор с два мои куплета:

Виж, брегове се свличат в мъртвото вълнение.
Плач на щурци заглъхва в самолетния ехтеж.
Под порцеланово небе, разтворено във изумение,
кипи и пени се безумният водовъртеж.

И златната вълна с утихващо дихание
разлива се във водното легло,
а твойта скръб с неведомо желание
те приковава в ежедневно Колело.

(Преведе от руски: Васил Сивов)

7. – Вие сте сред най-изявените биографи на фантасти с международно име: достатъчно е да спомена тук книгите ви за Толкин и Рей Бредбъри, за братя Стругацки и Лем, за основоположниците Жул Верн и Хърбърт Уелс. Планирате ли да напишете други подобни биографии?

– Навярно бих написал и за Робърт Шекли, с когото дружахме… Както и за Ефремов – по своему… Но животът е кратък и ние не разполагаме с времето… Сега много ми се ще да допиша втората и третата част на „Бедекер“-а. В основни линии тези части са готови. Обаче не докрай. Изобщо аз имам немалки планове. Искам да завърша романа си „Хуманно възпитание“. И фантастичната повест „Ако ти никога не беше носила дрехи“. И книгата с философски есета „Човекът, който даваше съвети на Бога“. И научнофантастичната повест „Заговорът на лилипутите“ – за човешкото предателство като космически фактор. И сказанието за космоса „Всичките деви на Урук“. Върху всичко това вече се работи, както и върху новата ни книга с моя по-млад съавтор Алексей Гребенников.

Но откъде да взема още сили и време?

8. – Два въпроса по „домашни пантофи“, ако разрешите… Много ми е любопитно какви са вашите навици на професионален писател, съчетаващ в едно белетрист, поет, критик, преводач? И когато разполагате с повече свободни часове, с какви хобита предпочитате да се занимавате?

– В продължение на няколко десетилетия аз ставам всеки ден в 5 сутринта и работя до пладне. По-рано – на пишеща машина, сега на компютър. Кафе. И пак кафе. Следобеда – четене, срещи. Непременно разходка. Времеви ресурс за всичко не достига. Веднъж се оплаках на лекуващата ме лекарка, че ми изтръпва лявата ръка. Щом я прегледа, тя каза: „Знаете ли, това е от постоянната работа на компютъра, но вие не се вълнувайте, след време само̀ ще мине“. „Ами колко означава вашето: след време?“ – поинтересувах се аз. Тя вдигна рамене: „Пет-шест години“. „О, докторке! Че откъде да намеря толкова?“

Напуснаха този свят или заминаха някъде моите постоянни партньори по шах. Изчезнаха от живота ми и ските. А иначе съм им посветил доста временце! С жена ми и с приятели в мразовития ден на 31 декември (понякога при минус 30 градуса) винаги отивахме в скованата от студ гора и се връщахме чак за самата Нова година. Но приятели имам. Даже и почитатели имам. С някои от тях от време на време с голямо удоволствие отварям бутилка френски коняк. Виж, да пуша се отказах още през 1998-а…

9. Валери ГОЛЕВ: – Уважаеми Генадий Мартович, така се е случило, че с вас сме родени в един и същи ден (с разлика от 10 години – вие през страшната 1941-ва, а аз през 1951-ва). Сигурно затова чувствам някаква астрална връзка с вашите книги, макар че не почитам астрологията, бидейки правоверен възпитаник на Държавния астрономически институт „Щернберг“ при Московския университет.

– Поздравявам ви! Игор Северянин, Десанка Максимович, Максимилиaн Волошин, академик Чебишев… Множество прекрасни хора са се родили в същия ден като нас двамата.

– Трудно е да се каже по-добре от Борис Стругацки: „С кого да сравним Генадий Прашкевич? Няма с кого. Бих рискувал да добавя: от времето на Иван Антонович Ефремов насам няма с кого…“. Та и моята любима линия в рускоезичната фантастика се вижда с невъоръжено око: ИАЕ – А и БНС – ГМП.

– Вие ме ласкаете. Но няма да скрия – много съм трогнат.

– И ето първите въпроси. Става дума за вашите „Малък бедекер“ и „Червеният сфинкс“. Мислите ли за продължения, да ги наречем условно „Голям бедекер“ и „Сфинксът след Щерн“? Веднага казвам – струва ми се, че напоследък нещо не се забелязват нови майстори и че „мейнстриймът“ на руската, а и на световната фантастика се е насочил не „където трябва“ (въпреки че има изключения, разбира се). Как смятате, не е ли това ефект от възрастта на читатели като мен? И не потъват ли закономерно в миналото, за голямо съжаление, световете на Великия пръстен и на Пладнето?

– Не, за жалост това не е ефект от нашата възраст. Светът се промени кардинално. Промени се литературата. Промени се моралът (макар че засега официално сякаш не е признато). Светът стана тесен и зъл (виж „Златният милиард“), светът изгубва мечтата си (виж „Парадоксът на Каин“), промени се представата за бъдещето (виж „Божествената комедия“). Аз преподавам в Новосибирския държавен университет. Идва при нас министърът на образованието и открито заявява на студентите: „Стигат ни умници. Нужни са ни потребители“. И това днес се възприема без никакви протести. А в литературата – антракт, аз тъй го наричам. Например, според мен, фентъзито е задънена улица. Тя води именно към света на потребителите. А пък аз съм убеден, че нашата цивилизация се е крепяла (от каменния век насам) и ще се крепи на умниците, на науката! На нас ни трябва (в литературата, де) смело и величествено завръщане точно към науката. Ако имах време, бих превърнал в серия от чудесни научнофантастични романи дори „Философският речник“ на Розентал. Малко преди смъртта си Аркадий Стругацки ми каза: „Знаеш ли, Генка, все пак по-хубава идея от комунизма хората още не са измислили“. Без високи идеи писателят не може да се разгърне, така и ще се мотае в абстрактното пространство на „борбата“ между Доброто и Злото. Пред него изнасилват, грабят и убиват, а той пише за лъчеви мечове и за изфантазирани царства. През април 2003 година двамата с Владимир Савченко говорихме пред писатели в Киев. Своето страстно, даже отчаяно слово Владимир Иванович завърши с думите: „Боя се, че ние няма да избегнем третата световна война“. И пребледня, когато чу от залата зъл и весел младежки глас: „Е, и какво от това?“. Убеден съм, че ей такива провиквания от аудиторията са породени тъкмо от долнопробни четива, от долнопробни филми. Мразя невежеството. Фентъзийните опуси работят само във формати и в серии. Те са забъркани въз основа на МИНАЛОТО, но на нас ни трябва БЪДЕЩЕТО. Сега-засега не виждам големи имена, които са способни на пробив. Ето защо е рано да продължа „Червеният сфинкс“. Това, разбира се, ми пълни сърцето с горчилка. И въобще, казано между нас, най-доброто руско фентъзи аз намерих в дневниците на Александър Пушкин: „1833 година, 17 декември. В града говорят за странно произшествие. В някакъв дом, принадлежащ към ведомството на придворната конюшня, мебелите намислили да се движат и скачат; работата стигнала до ушите на началството. Княз В. Долгоруки назначил следствие. Един от чиновниците извикал поп, обаче по време на молебена столовете и масите не пожелали да стоят мирно. За това тръгнали разни слухове. N казал, че мебелите са придворни и че искат да служат в Аничковия дворец…“.

– Напоследък някакви нови „светила“ взеха да умуват колко негоден литератор е Иван Антонович и какви нищожни книжки са написали братята Стругацки. За да не съм голословен, ще цитирам геофизика-театрал Сергей Кургинян („Стругацкие лебеди“): „Аз не познавам особено добре нашата научнофантастична литература, но в естетичен смисъл за мен тя се дели на много лоша и просто лоша. Много лошо е написаното от Ефремов и просто лошо – написаното от Стругацки. Не мога да се възхищавам от това как са го направили“.

– Скъпи Валери, а вие не цитирайте тези дейци – та те сами си признават, че не особено добре познават онова, за което са се захванали да съдят.

– И накрая – не е ли отново прав БНС: „Животът ще стане по-студен, по-гладен и по-несвободен“?

– Разбира се, че е прав Борис Натанович. Обаче всичко това идва на вълни в живота на човечеството (виж „Книга на кормчията“, виж „Златният милиард“, виж „Кафа“). Тук има болка за всеки отделен човек, но и утеха за човека – като вид. Моят приятел, фантастът Виктор Колупаев, написа в своето време: „Аз не знам по какъв начин Вселената може да излезе от сингулярното си състояние. По-скоро тоя проблем не е просто физически. Ала да предположим, че скоростта на фундаменталното въздействие започва да намалява и Вселената излиза от своята сингулярна фаза. Това ще стане не с шума и грохота на Големия взрив, а в тихо Сияние и Слава“.

За тази метаморфоза, струва ми се, трябва да се мисли по-често.

„И видях аз ново небе и нова земя, тъй като предишното небе и предишната земя бяха отминали и вече нямаше море.“ (Апокалипсис, 21, 1.) Боже мой, боже мой, скъпи мои приятели. Колко много исках да направя и колко малко е стореното. Но благодаря ви за това, че ме знаете и ме помните.

P.S. И ние ви благодарим, драги Генадий Мартович, от сърце! И ви пожелаваме нови пътешествия… нови удивителни срещи и… нови многобройни успехи в необятната Тера Фантазия на човешкия дух!

Интервюто проведоха: Александър Карапанчев, Юрий Илков, Атанас П. Славов, Валери Голев.

* Тук писателят е преразказал част от фолклорното съкровище на полярния Север… Дедо е прозвище на прочутия италиански художник Амедео Модилиани… а пък стрълдбръзите са ония безсмъртни хора, които великанът/лилипутът Гъливер среща в кралство Лъгнагия… Ако някой иска да научи повече относно произведенията в този тритомник на Прашкевич, може да го направи чрез търсачката на сайта „Лаборатория Фантастики“. – Б. авт.

** Става дума за Николай Морозов (1854–1946) – руски политик и разнопрофилен учен с твърде богата биография, който се изявява в цял калейдоскоп от области: от химия и космогония… до въздухоплаване и литература… В затвора се разболява от туберкулоза, обаче успява сам (за изумление на докторите!) да се излекува. – Б. авт.

 

Руският стрълдбръг, от Генадий Прашкевич