Агоп Мелконян със Сребрина Талева и Кир Буличов

Бележка от редактора: През 2005 г. Агоп Мелконян публикува в списание „Огледалото“ поредица от шест статии, които – една година преди смъртта му – разкриват новия простор в размишленията му на научен публицист. Докато за други издания продължава редовно да пише кратки информации за най-новото от науката и техниката и загатва в рамките на ограничения вестникарски стил за значението им като постижения или съблазън за човечеството, текстовете в „Огледалото“ изследват цивилизационното взаимодействие на знание, вяра, морал и ценности. Заради високата философска и нравствена перспектива, наред с характерните Мелконянови ерудиция, безупречна логика и ясна реч, тези статии са сред най-доброто от цялото му журналистическо творчество. (Из биобиблиографския сборник „Спомен за света на Агоп Мелконян“, ИК „Ерато-Арт“, 2008)

Сега предлагаме на нашите читатели две статии, излезли в списание „Огледалото“ съответно в брой 1 и брой 5.

Александър Карапанчев

Агоп Мелконян

Не задавайте въпроси на Бога!

статия

Има един съдбовен въпрос: природата ли задава въпроси на чо­века, или човекът сам си задава въпроси за устройството на природата и си отговаря на тях? Този проб­лем в края на краищата може да бъде трансформиран така: ако пра­вилата във Вселената зависят от Бога, за какъв дявол ни е знани­ето? Вярата не е ли доста­тъчна? Това раздвоение започва още на учени­ческия чин. Защо „пи“ е 3,14, а не например 2,94? Защо светлинната скорост е около 300 000, а не око­ло 500 000 км/сек? Когато зададете такъв въпрос на учителя, той ще се изчер­ви. Противоречието идва от самия процес на позна­нието: учат ни да мислим логично от невръстни, но никой не ни казва прави­лата на тази логика. Кой и защо е устроил света така, а не иначе? Ако попитате студент от богословския факултет за „пи“, ще ви отговори: „Така е решил Бог“. И за да покаже математически­те си знания, ще добави думите на Лулий: „Бог е безкрайна сума от без­крайни съвършенства“. Което, разбира се, не е никакъв отговор на въпроса.

Светът около нас е изграден върху два напълно несъвместими принципа. Чашата с кафе винаги се изстудява, докато температурата съвпад­не с околната. Заровеното зрънце обаче не остава зрънце, от него израства дърво. В голямата си част све­тът се движи към деградация, към разпадане, но странно защо част от него се съпротивлява на това. Пар­чето метал ще ръждясва, докато ста­не прах; от две слети микроскопич­ни клетки обаче се появява пълноце­нен човек. Тогава ние имаме право­то да се запитаме: защо са тия две съвсем противоположни логики, щом светът е сътворен от единен Бог?

Тези въпроси не дават мира на мислещата част от човечеството вече много векове. Едната логика е: „Не можем да обсъждаме решенията на Бога“. Другата е формулирана най-точно от Алберт Айнщайн: „Искам да раз­бера дали Бог е имал избор“. За ушите на праведния християнин ду­мите на Айнщайн са кощунство.

Та кой друг, ако не Бог, е имал избор? Негова е Идеята, Негово е Действието. Физиците твърдят, че Бог не е успял да издържи изпита по термодинамика, вярващите отвръ­щат: „Защо да държи изпит, та нали той е измислил термодинамиката?“. В края на краищата се получава па­радокс: учените задават въпроси, на които не могат да дадат отговор; свещениците имат отговори на въпро­си, които изобщо не си задават. Те се докосват в само едно дълбоко убеждение: този свят е сътворен, при това съвършено, хармонично. Но с противоречива логика. Така се появява дуализмът, двойствеността в съзнанието. Физиците живеят в своя свят на абстрактни понятия и пред­стави, ала повечето са дълбоко вяр­ващи (едно преклонение пред величието на сътвореното). Теолозите не искат да пренебрегнат догматиката, но четат книгите на физиците, за да осмислят реалностите (отново прек­лонение пред величието на сътворе­ното). Те се докосват някъде, обаче не искат да го признаят. И това „някъ­де“ е Творецът.

Нека си признаем – стремител­ното развитие на знанието през последния век (от атомната физика до генетиката) разби на пух и прах всичките ни представи. Но без една – представата за Бога. Просто защо­то тя е „вън от играта“. Тя не може да бъде вкарана нито във формули и графики, нито във фанатично от­ричане на познанието. Тъжното е, че и двете страни си задават най-често напълно безсмислени въпроси. Ху­бавото е, че Бог въобще не възна­мерява да им отговаря.

Агоп Мелконян с Мирослав Пенков в Крушовица (Софийско)

Знаем ли вярата,
вярваме ли в знанието?

статия

Живеем объркано и по своему страдалчески – двете релси на коло­воза ни са тръг­нали в различни посоки. Заме­нихме простата вяра в Бога като откровение с вносни ирационални истерии на лъжепророци, а знание­то изхвърлихме на торището като недостойно да бъде идол. Откъде дойде тази неразбория?

Дълго потисканата ни вяра в Бога излиза на светлина, ала вижда пред храма целители, спасители, самозва­ни прорицатели и новопокръстени месии. Те замениха уединението на общението с Бога с карнавални спектакли и шамански ритуали в очаква­не на Чудото такова, каквото им е угодно. Довчерашните чавдарчета и септемврийчета днес лежат в длани­те на Кришна или тръпно очакват Съдния ден, посрещат на летището новите светии и после подскачат с тях като неандерталци около недоубита плячка. И всичко това, защото никой не ги научи на вяра. Защото не им казахме, че и вярата се учи, че и вя­рата е форма на знание.

Някога Бейкън беше възкликнал, че знанието е сила. Ако е така, ние омаломощихме обществото си до летално състояние. Знанието преста­на да е и средство, и цел, и ентусиа­зъм, и порив. В началото се скри под книгите на безкнижниците, а после съвсем си отиде. Някои казват, че тръгнало с цървулите си към дивия Запад, други – че продавало чорапогащници на пазара. Осиротя откъм знание земята ни, оголя, а пък младите все ги тегли към тезгях. Довчерашни­те чавдарчета и септемврийчета днес щедро спонсорират сръбския фолк, уреждат грандиозни шествия на по­луголи красавици и градински увеселения, залагат щури пари около ру­летката, но за знание – нито лев. Учи­лищата заприличаха на килийните, научните институти зеят празни, хи­ляди н.с. се преквалифицираха на общи работници. И всичко това за­щото не разбрахме, че знанието е форма на вяра – вяра в могъщество­то и безсмъртието на Разума.

Нека тогава повярваме на Пиер Тейар дьо Шарден, когато твърди: „Религия и наука са две неразривно свързани страни или фази на един и същи пълен акт на познание; единствено той би могъл да обхване миналото и бъдещето на еволюцията, за да ги разгледа, измери и завърши. Взаимното усилване на тези две все още антагонистични сили, сливане­то на разума и мистиката на човеш­кия дух по самата си природа е предназначено да намери висшата степен на своята проницателност заедно с максимума на своята жиз­нена сила“.

Разбира се, може да вярваш и само в границите на знанието си, и да знаеш само докъдето стига вяра­та ти. Обаче това не е достатъчно. Вяра­та не е само палене на свещичка в храма, а дълбоко убеждение в рационалното устройство на света и в непреходността на моралните ценности. Но не е ли точно това и знани­ето? Нима някъде си противоречат, нима някъде са в разнобой и несъг­ласие? Вярата се постига с душата, знанието – с разума, ала можеш ли да вярваш неразумно, или да знаеш бездушно?

Един тарикатски афоризъм гласи: „Ако единият ти крак е по-дълъг, няма начин другият да не е по-къс“. За нас е вярно, както и да го погледнем. Ние сме лоши християни и лоши пра­вославни, защото твърде малко знаем за вярата си и защото вярата ни не ми­нава през разума. И обратнотo – ние сме лоши изследователи на света, за­щото твърде малко вярваме в мъд­ростта и красотата на Света, защото знанието не минава през душите ни. В края на краищата се получава това, което сме – объркани хора, тръгнали в непозната посока да правят неиз­вестно какво.

Някои сигурно ще ме укорят в черногледство. Може и да е така. Може да е такава нагласата ми, но искам да видя нещата отвъд днес. Политическите страсти утихват, земя­та е върната, приватизацията почти завършва, тоталитарните паметници почти са свалени. А после? Ние ще

продължим да живеем и след това. Което е по-важното – ще живеят де­цата ни. И те ли ще бъдат объркани, и те ли няма да уравновесят везните в себе си? Ще ги оставим ли в неве­жество и бездуховност?

Какво виждат те днес и как въз­приемат видяното – питаме ли се? Даваме ли им света точно такъв, ка­къвто бихме искали да бъде за тях? Отговорът е очевиден. Тогава няма какво да се чудим, че се отвърнаха и от Бога, и от Науката. Не успяваме да им покажем очарованието нито на едното, нито на другото, още по-малко на изумителното им единение. Лоши учители сме, затова отиват в лоното на други религии, далеч от европейския идеал за хармония, от­вореност към света и щастие за всич­ки. Не ние сме измислили този идеал, но ние сме призвани да го защитим от агресии. А как?

Комай спасението е само едно – да им дадем вяра колкото трябва и знания колкото може. Само тогава чо­векът усеща сладостта от съществуването си, само тогава е в мир със себе си, само тогава кратката му поява във Вселената придобива някакъв смисъл. Ако го няма озарението, че Светът ни е направил с единствената цел да се самоусъвършенства чрез нас, ние се низвергваме до нивото на една топлинна машина с лош кпд.

А как може да се постигне всич­ко това? Е, и аз се питам как. Трудно е, защото човекът се учи чрез проби и грешки. Сиреч трябва да се проб­ва, дори с риск да се сгреши. И как­то казваше един мой учител в детските години в началото на всеки урок: „И тъй, деца, нека първом отворим книгите“.

Да, нека първом отворим кни­гите.

Този текст е част от Месеца на Агоп Мелконян.

Греховно и неприкосновено, от Агоп Мелконян
„Христо Г. Данов“, 1983
(художник на корицата: Дечко Тодоров)