Разказът е част от първата двайсетица в конкурса „Агоп Мелконян“ (2015). Отговорен редактор за публикацията: Джовани Чемишанов.

Мàри

Малка стъпка

фантастичен разказ

Джим Джеминай заобиколи отдалеч просещия наркоман и продължи по релсите на отдавна неработещата трамвайна линия на север по окадената и мръсна Четиринайсета улица. Беше чувал да се говори, че мотрисите са продадени на управата на Барселона на безценица, но се съмняваше. Такова действие щеше да е твърде рационално за управата на този безумен град. Премина покрай Кръга „Логан“ и навлезе в зоната. Прозорците на някои сгради бяха заковани, други зееха опушени от пожари. След расовите бунтове предишната година собствениците бяха избягали и просяци и дроги бяха запълнили празнината.

Джим зави надясно по улица „Ю“. Театърът „Линкълн“, където в предишни години актьорът бе ходил на концерти на някои млади соул изпълнители като Джеймз Браун или Отис Рединг, сега стоеше обкован с дъски и ламарини. Но закусвалнята на Бен, единственото място в целия квартал, където можеше да се купи храна, беше отворена. Отрепки разбира се се навъртаха, както и цивилни полицаи, но откакто Бен и жена му спряха да готвят супа, на дрогите вече не им беше интересно.

– Мок! – поздрави Джим приятеля си, който седеше в едно сепаре пред паница със съхнещи остатъци от пържен боб с кайма, прославеното чили на Бен. – Как си, отровителю!

– Джим! Джимбо! – отговори онзи с предвзет апломб. – Вече мислех, че няма да дойдеш бе, Питър О’Тул-младши. Ще бъдеш ли Просперо през следващия сезон, или пак ще играеш Стефано? Трябва да освободиш творческото си съзнание.

– Ще го освободя, ще го разширя чак до осмото ниво, а ти носиш ли ми още диамантчета за това? – каза игриво Джим, като умишлено пренебрегна болната тема за незначителните му роли напоследък. – Но сега имам само десет долара. Може ли да ти платя остатъка в събота?

– Имаш късмет, човече! Ще те изчакам една седмица. Виждаш ли го онзи човек в сепарето? Това е господин Смит – посочи Мок един невзрачен мъж на неопределена възраст в съседство с тях и продължи с поетичната блудкавост на радио реклама: – Той има неустоимо предложение за теб, което ще издуха тревогите ти като пролетен бриз. Ела да те представя. Само внимавай да не ме изложиш!

Една млада жена се спря край масата им и се надвеси нахално над Джим:

– Хей, ти да не си онзи Армстронг по телевизията?

– Мама ми каза да не говоря с непознати! – подхвърли той, надигна се, отбягвайки жената, и отиде при невзрачния мъж отсреща.

– Питали сте за мен, господине – каза Джим и седна срещу него.

– Да, господин Джеминай, драго ми е – Смит. Аз търся талантлив актьор за филмирането на частно представление. Ангажиментът ще продължи седем дни и заплащането ще бъде двеста долара на ден. Но преди да продължим, трябва до подпишете това споразумение за неразгласяване.

Младият мъж ахна. В Националния трябваше да работи четири месеца за тези пари. Сега разбра добротата на Мок, на когото вечно дължеше пари за стаф. Без да се замисля, подписа формулярите, предложени му от Смит.

– Утре на обяд бъдете на перона на „Юниън стейшън“ – добави благодетелят и се изправи. – И запазете пълна дискретност!

На връщане Джим се люшкаше в трамвая в облак от цветни мисли и щастливо тананикаше. Щеше да изкара достатъчно да изплати борчовете си. Можеше да отиде на Хаваите и пак щяха да му останат пари.

* * *

Джим седеше в купето на влака „Амтрак“, който се носеше в направление Питсбърг. С него бяха още двама актьори, Саймън от театърът „Форд“ и Грег от „Барксдейл“ в Ричмънд, както и един чернокож фирмен представител. Тримата не спираха да разпитват придружителя каква ще бъде задачата им. Но той само им отговаряше кратко, че трябва да ги достави в Харисбърг, където ще ги чака кола. Тази пестелива информация не задоволи актьорите и те не спряха да бъбрят възбудено през останалия път.

На гарата ги чакаше друг придружител. Той ги качи в един черен „Плимут“ и подкара в полуздрача. Те различаваха с трудност детайли в гористата местност, през която преминаваха. Местоназначението им беше квадратна четириетажна сграда, опасана с висока каменна ограда и желязна врата. Страж в непозната униформа им отвори и ги пропусна. Отвътре сградата изглеждаше като работническо общежитие или неуютен хотел. Въпреки, че никъде не се виждаше жива душа, тримата актьори бяха настанени в обща стая с две двуетажни легла.

Легнаха си и загасиха светлината в стаята, но Саймън продължи да разсъждава на глас за загадъчните обстоятелства, в които са бяха забъркали. Джим го пресече троснато:

– Нали прибра предплатата доброволно, човече, сега млъкни и стига досажда!

На сутринта униформеният ги отведе в столовата. Сервираха им бекон, пържени яйца и картофи, задушени с лук и червена чушка. Когато привършиха стражът ги съпроводи до съседната зала и им съобщи:

– Сега господин Смит ще ви разясни задачата.

Познатият безцветен човек влезна в залата, приближи важно и застана пред тях. Те го загледаха в очакване на обяснението на мистерията.

– Освен ако сте живели в пещера, несъмнено сте чули за предстоящия полет до Луната през юли. Нашият млад президент обеща, че ще отидем на Луната, не защото е лесно, а тъкмо защото е трудно.

Мъжете закимаха и се спогледаха озадачено.

– Американското правителство е загрижено, че това рисковано пътешествие може да завърши със зрелищна катастрофа. Представете си триумфа на руските врагове, ако това се случи! Представете си също унижението и разочарованието на милионите наши сънародници! Но никаква такава злополука няма да се случи, това ще го гарантирате вие!

– Не ви разбирам, господин Смит. Какво можем да гарантираме ние? Ние сме само актьори – намеси се Грег. После някаква мисъл го осени и той замълча.

– Точно така, драги Грег, правилно се досещаш. Ние ще филмираме в студио кацането на Луната. Ако беда постигне истинския екипаж, ние ще излъчим по телевизията нашия репортаж и ще спасим честта на нашата велика страна. – Смит замълча и хвърли на масата един брой на „Ню Йорк Таймс“. На корицата се виждаха трима астронавти, които поразително приличаха на седящите около масата. – Когато ви подстрижем и гримираме, приликата ще бъде пълна.

– Това е измама – възнегодува Саймън. – Замествате истинския героизъм с една жалка инсценировка!

– Не е измама, а висш патриотичен дълг! – повиши застрашително глас Смит. – Искате ли комунистите да изпратят първия човек на Луната?! Искате ли славата на Америка да помръкне?! Щом не го искате, запретнете ръкави!

Обратно в стаята тримата дълго и разгорещено коментираха чутото.

– Какво толкова? – каза Грег. – Служим на страната си, печелим добри пари, може дори да станем герои, да водим парада в открити лимузини и да махаме на възторженото множество.

– Знаеш ли какво ме притеснява? – попита го подигравателно Джим. – Това, че желанието ти сигурно ще се осъществи. Кому е нужно да изпраща космически кораб на Луната и да харчи тези луди пари, когато може да наеме трима изпаднали актьори и телевизионен екип?

Саймън упорито мълчеше.

Привечер доволният Смит ги покани в столовата. Почерпи ги с коктейли и скариди с хрянов сос. Актьорите пиеха и замезваха без задръжки, за да компенсират за гладните времена.

След вечерята без забавяне ги натовариха в затворен вагон без прозорци. Когато останаха сами, Грег дръпна другите двама към себе си и бързо зашепна:

– Тези, дето ни водеха към влака, не бяха американци, защото хъркаха и гъргореха на някакъв странен език. Трябва да бяха китайци.

– Какво ще правят китайци в Пенсилвания, човече? – разсмя се Джим.

– Сега ще обясня. Съветските служби тайно подготвят тази инсценировка. След успешното приключване на полета до Луната те бързо ще направят лъжливо разкритие, че лунното кацане е заснето в студио с актьори. Така ще хвърлят съмнение върху мисията на Аполо пред цялото човечество.

Клатушкането ги унесе. В просъница Джим усещаше голямо ускорение. „Каква голяма скорост развива този влак, трудно дишам…“ Влакът, ако това беше влак, пристигна неочаквано и стовари троицата в тясно, облицовано с метал помещение. От стената висяха койки. Уморени от преживяванията, актьорите се хвърлиха на койките и заспаха непробудно.

* * *

Двамата в тромави скафандри излязоха през закръглената метална врата, която се отваряше с голямо кормило. Студиото, което се разкри, бе огромно. Таванът бе толкова далеч, че изглеждаше като среднощно небе. Покритата със сивкав прах повърхност под тях беше белязана с едра шарка. Джим слезе пръв по външната стълбичка, отскочи и се приземи бавно.

– Една малка стъпка за човека, един гигантски скок за човечеството! – произнесе той думите, които му се видяха подходящи за момента. После забоде знамето в пясъка и положи паметната плака.

Саймън, който го последва на повърхността, истерично се разсмя:

– Дай ви на вас шекспировците да озвучите кацането на Луната и ще ни удавите в патос и помпозност! На мен обаче ми дойде до гуша от този безумен маскарад! Аз ще избягам! В края на хангара сигурно има служебен вход, откъдето са вкарали този пясък. Този глупашки шлем ме задушава, ще го махна…

Саймън започна да отваря шлема. Джим имаше лошо предчувствие и му викна предупредително:

– Недей, Саймън, успокой се! Спри, приятелю!

Спътникът му го пренебрегна и махна шлема. Гневното му изражение мигновено премина в болезнен гърч. Очите му се издуха и спукаха, моравата му глава избухна в облак разпрашена кръв, разнищени жили, гръклян и нервни влакна се нагънаха като цитологична яка по опетнения с пурпур скафандър. Безглавото тяло направи несигурна крачка и се просна напред в лунния прах. Краката безцелно помърдаха, после потрепераха и застинаха.

Джим гледаше необяснимата кървава сцена с ням ужас и трескаво търсеше обяснение. Разбираше само, че играта се беше променила.