Претъпкан с аромати, полунощният град се извиваше като голо тяло под тежко одеяло. Свежото ухание на недокосвани мъхести нощни пеперуди пълнеше въздуха. От керемидите на покрива се издигаше съмнителна топлина, гарнирана с мъхове, от балконите на шестетажната кооперация долиташе мирисът на мокър цимент, на прогизнали греди, на охладен метал.

Крехките пролетни върхове на дърветата лъщяха от влагата на току-що спрелия дъжд. Осветени от лампите отдолу, зелените им корони приличаха на прозрачни кълбета.

Когато вдигнеше глава, виждаше как небето се разширява – във всяка една посока, където насочеше погледа си. Вселената шепнеше, че отвъд има още, и още, и всичките му инстинкти му подсказваха, че е точно така.

Би закачил звезда за ноктите си, ако имаше звезди, но тъмните облаци ги скриваха и скриваха и луната, и създаваха внезапен и неприятен студ.

Извървя цялата дължина на покрива. Дишаше дълбоко с целия си гръден кош, пълнеше го с тържествено нощно спокойствие.

Роден в задния двор, той познаваше всеки сантиметър от тази кооперация: от таваните, до мазетата, от закътания скрит периметър отзад, до шумната улица отпред.

Обичаше да броди нощем по покрива. Стотици пъти се беше качвал на тази височина и знаеше наизуст къде са начупени керемидите, как да избягва наклоните, как да не влезе в улука. Познаваше и всяка плочка на плочника долу – от ниско и от високо. Познаваше и хората. Знаеше кой съсед какво ще хвърли от балкона за ядене. За две години живот беше научил достатъчно.

Спря се на ръба на покрива, който излизаше към задния двор, и се заслуша.

Градът тази нощ беше по-светъл от обикновено. От всички посоки се чуваше звън, пеене, бавни крачки. Подуши огън, парафин, откъснати листа. Облиза лапата си и почеса рижото си ухо.

Внезапно чу страховит шум, бръмчене, като от гигантско ципокрило. Уплаши се и се изви толкова рязко, че се свлече в улука.

Измяука паникьосано.

Голямо бяло чудовище с едно лъскаво око по средата, с четири перки и четири светлинки – две зелени и две червени, кръжеше над покрива. Слизаше надолу, а после се изкачваше нагоре.

Опита се да изпълзи от улука, но влажният покрив го хлъзна обратно. Събра всичките си сили и се набра към наклона на покрива, целият настръхнал.

Никога не беше виждал толкова голям враг. Готов за бой, скочи по посока на наклона. Разпъна цялото си тяло, за да свали с лапа гигантския неприятел.

Не можа да го достигне. Хлъзна се надолу по покрива и полетя от ръба му с мъчителен крясък.

Тялото му се удари в плочника на задния двор. Лапите, главата, ребрата – след удара всичко се синхронизира в хвърлен парцал, напоен с вода, в мълчалив котешки труп.

Високо в небето дронът засне с ангелския си поглед великолепни панорамни снимки на София на Възкресение Христово. Същата нощ април си отиде и дойде 1 май 2016-та година.