Разказът е част от първата двайсетица в конкурса „Агоп Мелконян“ (2015). Отговорен редактор за публикацията: Джовани „gost“ Чемишанов. Коректура: Петър Тушков. На снимката: Тео Буковски. Първа публикация на „Благотото на желанията“: бр. 2/2015 на списание „Дракус“.

Тео Буковски

Блатото на желанията

разказ

Ти просто ще лежиш по гръб на дъното,
проникнал в третото убежище на красотата.
– „Тресавище”, Георги Рупчев

Отдалеч водната повърхност създаваше илюзия за абсолютно спокойствие. Сякаш черното блато се отпускаше в летаргична дрямка. Край брега стърчаха острите стебла на теснолистия папур, а в зеленясалите плитчини проблясваха белите цветове на отвратничето. Навътре водата тъмнееше и към хоризонта се сливаше с графита на здрачаващото се небе. Някъде в дълбокото се чуваха кряканията на влюбените земноводни.

Когато Втората луна разкъса тънкия облачен тензух и пръсна искри по мократа трева, Лу пристъпи напред. Беше чакал дълго, спотаен между два ъгловати камъка в края на гората. Стори му се по-разумно да стои на разстояние от блатото, докато спокойно обмисли желанието си. Защото когато потопеше тялото си във водата и изречеше съкровената си мечта, тя щеше да се сбъдне мигновено. Ако само за секунда проявеше колебание, вълшебството можеше и да се провали. И желанието щеше да потъне като призрак в гъстата тръстика. Още преди време Лу се беше убедил в това – че блатото на желанията усеща всяка несигурна мисъл. По някакъв свой недоказуем парапсихичен механизъм.

Лу остави на пясъка фенера с ръждясало дъно и мъждукащата свещ изпращя в предсмъртен пукот. Фенерът не знаеше годините си. Лу се наведе, усука крачолите на широките си панталони и ги придърпа към коленете. С палеца на крака си докосна една купчинка загниващи водорасли и лицето му се разтегна в беззъба усмивка. Гърлото му завибрира в инстинктивно кикотене. Растенията бяха погъделичкали кожата на стъпалото му. Лу прескочи водораслите и опипа водата. За миг се отдръпна, сякаш студенината ѝ го опари. После отвори уста, изплези език и запристъпя тромаво напред. Започна да мисли за античния фенер, за спуканото му странично стъкло и за непрестанно гаснещата свещ. Газеше в тинята и мечтаеше. И започна да шепти – първо безмълвно, после едва доловимо, тихо-тихо и току да изрече на глас желанието си, усети, че пясъците под краката му се раздвижват и някакво ледено течение го засмуква. Лу понечи да стъпи встрани, но и там усети нестабилност. Напрегна се, за да подскочи напред, но глезените му бяха сковани, сякаш оплетени в коренищата от блатен камъш. Залитна назад и в миг водата го погълна. Изпъна гръбнак, раздвижи опашните си прешлени и опита да заплува по гръб.

Някъде горе пред погледа му в кривото блатно огледало се размаза Втората луна и бягащите раздрани облаци. Лу се протегна да ги хване, но силно, болезнено прорязване в дясната китка го накара да замръзне. Блатото заклокочи и започна да го тегли към дъното. В този миг Лу осъзна какво стиска между пръстите си.

* * *

– Блатото се държи доста необяснимо напоследък, Лео.

Прегърбеният дребосък не реагира на думите. Или се опита да не ги допусне до косматите си ушни канали. Но Лу повтори по-силно и с по-настоятелен тон.

– Казвам, че блатото е станало извънредно странно!

– То винаги е било странно – измърмори хрипливо Лео

Лу се намръщи. Порестата кожа на голата му глава се набразди от дълбоки бръчки.

– Какво искаш да кажеш?

– Това, което и ти, Лу. Нищо повече.

И Лео понечи да се напъха в дупката си. Месестата му гърбица се разтресе заплашително и Лу долови проскърцването на износените му тазобедрени стави. Плоските му стъпала се отлепиха с мъка от земята, а тялото му бавно се провлачи и остави след себе си облаче прах.

– Лео, чакай! Снощи блатото ме натика в тинята. Искаше да ме удави.

– И какво от това? – измърмори глухо гърбавият, без да се обръща. – Нямаше да си първият.

Лу подскочи отривисто и препречи пътя му. Трябваше да го принуди да спре.

– Лео, разбираш ли, почти бях умрял!

– Какво толкова, един влачовляк по-малко. – И го погледна мрачно. – Напоследък тенденцията ни е да намаляваме. Твърде очаквано, предвид…

Пристъп на кашлица заглуши думите му. Цялото му тяло се разтресе, а гърбицата започна да подскача над главата му. Конюнктивата на единственото му око се напълни с кръв. Лу отстъпи назад. Знаеше, че трябва да изчака още минута, докато пристъпът на гърбавия отмине. Когато кашлицата утихна, така внезапно, както се и бе появила, Лу отново се приближи.

– Истината е, че някой е пожелал блатото да ме удави. Вероятно се сещаш и сам за това.

– О, да… Вероятно някой те е поръчал, Лу. Това се опитваш да ми внушиш, нали. Както някой поръча и Лейла. – Костеливата му ръка се изпъна напред и кривият нокът на показалеца му почти одраска бузата на Лу. Той притеснено се отдръпна и по инстинкт се вторачи в посоката, в която сочеше Лео. Там, в близката далечност, встрани от пътеката, зееше тесен процеп, пред който бяха струпани две купчини обли камъни. Леговището на Лейла. И спомените…

– Тя няма да се върне, Лео. Предполагам, никога повече. Единственото нещо, което можем да правим, е да си спомняме за нея.

Гърбавият наведе глава. Гласът му изхриптя дрезгаво, сякаш идваше изпод земята.

– Колко камъка смяташ да натрупаме, за да прикрием спомена? Може би трябва да се махнем от тук, за да си тръгне и историята с нас. И тогава всичко ще бъде забравено. И нейното изчезване в блатото. Без знак, без следа, дори фенерът ѝ потъна в тинята. Предупреждавах я… Това злокобно блато! Защо все ходеше при него?

Лу се присегна и леко докосна рамото на гърбавия:

– Не можем да не ходим там. Нашата мисия е да обикаляме покрай блатото. За какво са ни фенерите, ако не примамваме обърканите човечляци към водата, за да ги отведем в дълбините? Нали заради това сме създадени от блатника. Какви влачовляци сме, ако не можем да му осигурим поне един удавник. Ще станем абсолютно непотребни.

Лео вдигна глава. Блестящата люспа на челото му беше побледняла, сякаш изцедена от последната капка кръв.

– Какъв блатник, какви човечляци?! В това идиотско място от векове сме само ние, никому непотребни влачовища. Дори и блатото вече не може да изпълнява желания.

– Може, как да не може! – Лу почти изписка, а брадичката на сбръчканото му лице се разтресе нервно.

– Ако можеше, защо сега стоиш пред мен, а не си на дъното в лигавата прегръдка на водораслите?

Лу отскочи импулсивно назад. В погледа му пламтеше огън.

– Значи е вярно. Искал си да изчезна.

– Но си тук.

– Защото беше Второ пълнолуние, затова. В тази нощ желанията не се изпълняват.

Огромната глава на Лео се заклати невярващо между гърбицата и корема му. Люспата на челото постепенно потъмняваше.

– А защо тогава Лейла изчезна при Второ пълнолуние, а? Нима тогава е можело, а сега не?

Лу беше готов с отговора. В часовете след снощното произшествие той трескаво премисли всички факти, теоретизира и отхвърли невъзможното и в крайна сметка стигна до някакво приемливо за самия него умозаключение.

– Лейла се е удавила в блатото, защото… Защото преди е било различно от сега. Ако снощи аз бях умрял, щеше да се наруши Първия вселенски закон за непрекъсваемата възпроизводимост. Забравил си го, защото си твърде древен. Е, ще ти го припомня. В един жизнен ареал е невъзможно да останат по-малко от два индивида от един таксономичен вид, а при разделнополовите организми те трябва да са задължително от различен пол.

Лео вдигна с усилие глава. Погледът му, както и люспата на челото му бяха потъмнели.

– Тогава защо Лейла? Защо тя, като е различна от нас?… Трябвало е ти да се удавиш.

Лу повдигна полуневярващо, полунеразбиращо рамене.

– Ти беше по-близък с нея, ти трябва да обясниш. Може и да не е била такава, каквато си предполагал, че е.

И се обърна. Въздъхна или просто рязко изпълни дробовете си с въздух, поради болката, която предизвикваше всяко по-енергично движение на тялото му. И тежко запристъпя към леговището си. Преди да се скрие сред избуялата трева, дочу гласа на Лео.

– Хей, малък, а ти какво поиска от езерото снощи? Мен ли?

„Глупак”, избуча Лу мислено, а на глас отговори:

– Ето това. И го получих на мига. – И вдигна високо ръката си. На китката му висеше нов фенер с излъскани, блестящи на слънцето стъкла и дебела свещ на дъното. Точно такъв, какъвто преди време блатото беше погълнало. Заедно с един от тях.

А в главата му заприиждаха въпросите един след друг. Защо никога не признаха чувствата си към Лейла? И двамата. Защо чак сега се опитваха да обяснят емоциите си? Защо сега? Когато я нямаше. Или не, беше там някъде в изящната призрачност на блатото на желанията. Красива и вечна!

Тео Буковски (р. 1973) е роден в гр. Шумен. През 1997 г. завършва медицина в МУ-София и започва работа като лекар във Вътрешно отделение на Общинска болница в гр. Костенец. Специализирал е вътрешни болести, има специалност по фамилна медицина. В момента работи като общопрактикуващ лекар. Пише разкази и има публикувани два романа: „Убийства 4D” и „4.50. Часът на кошмара”. Негови творби са включени в антологиите „451 по Бредбъри”, „Разказвачи 2014”, „Ако бях шеф”, „Детство”. Досега е участвал във всички пет издания на конкурса на името на Агоп Мелконян. В момента подготвя за печат третата си самостоятелна книга „…А те изпълзяват нощем”.