От добре напредналата вече 2016 година… до 60-те години на миналия век… та чак в 4004 година… Днес предлагаме на вниманието ви няколко скока с машината на бог Хронос, който – оказва се – проявява интерес не само към вездесъщата англо-американска фантастика :) На снимката: първо издание на „Фантастични новели“ от Ал. Геров.
Александър Карапанчев
На гости при далечните потомци,
или още нещо за фантастиката на безсмъртието
есе
Този път ще бъда кратък.
В продължение на час-час и половина, най-много два ще ви запозная с някои мои хаотични впечатления от 41-ви век. А по-точно – от „4004 година“, както се нарича една твърде интересна новела на писателя Александър Геров*.
Друго любопитно при нея е, че тя бива написана не толкова отдавна – през май 1962 година в Хисар, и по-късно излиза в сборника на Геров „Фантастични новели“. Това става с помощта на издателство „Народна младеж“ през 1966-а, сиреч имаме налице и половинвековен юбилей от появата на тази книга. Нека добавя, че тя е преиздавана два или три пъти у нас, както и че е превеждана на руски и немски език.
Но хайде да започнем пътешествието си във вече посоченото време!
„Първото ми усещане беше за обема на черепа.“ С ей това ударно изречение стартират премеждията на другаря Георги Георгиев (извинявайте много, ама тук просто не може да се мине без двузначната думичка -другар-). Оказва се, че Георгиев се събужда в завод за изкуствено съживяване, където след куп векове е превърнат в неорганически човек.
Едно от първите неща, които го впечатляват през 41-вото столетие, е, че „Всичко хубаво и ценно, написано от всички поети по света до края на 2500 година, е усвоено от всички хора по Земята… и те всекидневно по един или друг повод говорят в стихове“. Като например –
Нямаш нито жили, нито нерви,
нямаш нашата злочеста плът,
съвестта и хилядите червеи
никога не те гризат. (Атанас Далчев)
Точно така: в онова далечно време се е сбъднала една от най-старите и вълшебни мечти на човечеството – мечтата за преборване със смъртта, за безсмъртие (пък макар и не в собствената предишна форма). Другарят Георги Георгиев, както и милиони други съживени люде, няма храносмилане; няма бели дробове и пулс; няма… ала нека да не изреждаме по-нататък. Сега той представлява пластмасово и механизирано копие на човека, който е бил. „И все пак това бях самият аз – преценява той, – с пълно съзнание, с всички свои мисли, спомени и представи.“
Да не пропусна още една важна подробност: заводът е построен върху въздушна площадка между Стара планина и Витоша на височина около две хиляди метра. Тук Георгиев научава, че след неговата смърт книгата му „Фантастични новели“ е преведена на всички езици и постепенно е довела до идеята за съживяване на хората, като всяка държава организира своя Асоциация на безсмъртието.
В 41-ви век хората са реализирали и редица други напредничави мечти:
- могат да си присаждат разни „екзотични“ мозъци – на риба, на орел или лъв, да речем – и да възприемат света през сетивата на всеки един от тези организми;
- пътуват с помощта на железници със сгъстен въздух, с т.нар. транспортни бутилки и светлинни двигатели, но и на коли, чиито мотори се командват от мозъчни импулси… че даже по-смелите пътешестват и на метеори;
- органическите люде вече живеят до 250 години (а после се превръщат в такива като другаря Георгиев);
- в градовете, включително в София, се издигат стоетажни небостъргачи, между които растат квадрати от красиви борови гори;
- изобретени са бомби с „фантастин“ – вещество, което се движи с няколко километра по-бързо от светлината. Благодарение на него отраженията във времето могат да се наблюдават в обратен ред…
Разбира се, тук аз няма да преразказвам сюжета на новелата „4004 година“ – това не ми е работа. Само ще спомена, че другарят Георги Георгиев се събира с възстановените членове на семейството си, че към него се отнасят като към световна знаменитост, наричайки го „последният мохикан на фантазията“, че пътува много и научава какво ли не за Новия прекрасен свят.
Ето я демографската картина на България по онова време: в София има четири милиона жители, останалите 16 000 000 българи са разпределени в Русе, Бургас, Пловдив и Варна, други градове вече нe съществуват, няма и села. Общественият строй е този на победилия комунизъм, „закопал“, така да се каже, империализма:
Империализъм, храчка на живота,
вампир, прегърнал земното кълбо. (Николай Хрелков)
Някога се е водила термоядрена война между двата противоположни строя, но военната мощ на САЩ бива парализирана и техните бомби принудително падат върху тяхната територия. Над Американския континент са изпратени сто изкуствени спътника, като във всеки от тях има по двама космонавти, говорещи английски език. Тъкмо те провеждат световна миротворческа акция и… ето че новото правителство на Съединените щати поисква от другия лагер два милиона пропагандисти. Безкласовото общество се образува в средата на третото хилядолетие, а комунистическото човечество се вдъхновява от шест точки: Мир, Труд, Свобода, Равенство, Братство и Щастие.
По-нататък Георгиев посещава родилния завод в квартал „Долни Богров“, където научава, че хората вече се раждат в изкуствени утроби и че тенденцията е да се намалява броят на органическите индивиди. За сметка, естествено, на хората с изкуствени организми и безсмъртен живот. С течение на времето може би ще бъдат съживени всички съществували на Земята люде… После главният герой гостува на Асоциацията на естетиката и на Асоциацията на продоволствието. Особено куриозни му се струват месодобивните заводи, които приличат на грамадни гъски или колосални агнета, високи колкото 20-етажно здание, с планомерно растящи вкусни органи.
И понеже самият Георги Георгиев е писател, изглежда някак нормално да се срещне с възстановени гении на перото. Например с Ърнест Хемингуей, който от любопитство е пропътувал 4000 светлинни години назад във времето; с Лев Николаевич Толстой, с когото провеждат философска беседа в нощния парк; с Джек Лондон, с Яворов и Лора… А пък ръководителят на Координационния център на космоса (намиращ се в Ню Йорк) заявява: „Не мислете, че ви правя комплимент, другарю Георгиев, но вие имате голяма заслуга за днешното състояние на нещата. Без създаването на изкуствени живи същества, които вие така интересно описахте, животът нямаше да има стойност, всичко щеше да бъде безсмислено и абсурдно… Така или иначе стабилността на човешкото безсмъртие е гарантирана за вечни времена“.
В този си вид Георгиев преживява около пет века. Посещава Луната, Венера и Марс, изучава целокупната световна наука, завършвайки десет факултета, наслаждава се на всички творения на изкуството, които е пропуснал навремето. И по-конкретно: гледа забележителни филми, слуша фантастични симфонии. И още по-конкретно: става нещо като господар на света („Целият свят беше мой и това можеше да каже за себе си всеки човек на земното кълбо“).
Но какво го очаква по-нататък? – Надеждата, че един ден науката ще започне да създава и органически хора, в каквито ще превръща… дори изкуствените, неорганическите такива. Кога може да стане това? – Може би след хиляда години, мисли си Георги Георгиев и заедно със своята съпруга предприема още една неочаквана стъпка по пътя към истинското, пълнокръвното, идеалното безсмъртие.
… Цялата новела „4004 година“ е написана с жив, леко четивен стил. В букета му се преплитат стръковете на лирика и хумор; на утопизъм (от гледната точка на писател отпреди половин век), анахронизъм (от наша гледна точка, разбира се) и може би малко наивизъм; на изобретателност и най-вече стремеж към победа над смъртта, който не угасва у човека вече толкова хилядолетия наред. И дали това не е неговата най-утопична идея всъщност?
И тъй като самият Александър Геров е поет, нека завърша моите хаотични впечатления от новелата му с едно, и утопично, и реалистично, стихотворение от него:
Обръщение
Вие, които още спите във материята
и ще отворите очи след десет хиляди години,
спомнете си за мен.
Аз бях смутен, безпомощен, объркан.
Не можех да си служа със мащаба на вселената,
да преработвам електричеството в плът,
във всяка жива твар да се превръщам
и да използвам мозъка като антена.
Не знаех точните размери на безкрайността.
И нямах още сили да се радвам на безсмъртието.
По всичко друго аз на вас приличах,
защото иначе не съществува смисъл.**
* Посвещавам това есе на неговата светла памет. С Александър Геров (1919-1997) се познавах благодарение на моите родители и в различни години той ми даде четири интервюта. Винаги беше немногословен при общуването ни, но излъчващ топло, рядко срещано у други дружелюбие. И мисля, че е българският поет, посветил се най-много на темата за смъртта, обаче… в жизнеутвърждаващ дух. – Б. авт.
** Този текст прочетох на пролетния Теракон (28 май 2016), състоял се във витошката хижа „Еделвайс“. Веднага се вижда, че eсето не е траело дори половин час и че тая закана за продължителността му в началото беше само нещо като александър-геровска шега… – Б. авт.
Александър Карапанчев е нещо като човек-оркестър: журналист, поет и прозаик с три авторски книги, съставител, издател и редактор. Негови произведения са включени в около 50 сборника, превеждани са на пет езика. Член-основател на Клуба за фантастика и прогностика „Иван Ефремов“ и с псевдонима alexandrit – сред най-активните сътрудници на клубния сайт. Брои се между основателите на специализираните в жанра издателства „Ролис“, „Орфия“ и „Аргус“. Има 20-ина отличия, сред които Еurocon 2002 за дебютната си книга с разкази „В епохата на Унимо“. От няколко години е секретар на Дружеството на българските фантасти „Тера Фантазия“.
Забележително и актуално! Александър Геров вероятно доста е мислел за бъдещето, а Александър Карапанчев е обрисувал ясно параметрите и възможностите, до които човек мечтае от хилядолетия да се докосне!