Бележка от редактора: През този месец преди 50 години почива основоположникът на модерната българска фантастика. Това събитие от недалечното минало ни подсети да пуснем тук един от неговите ранни опуси, който не само че съчетава различни жанрове, но е и сред най-драматичните разкази в нашата литература. Приживе авторът не го е включвал в своя книга.

Светослав Минков (1902–1966)

Осем секунди

разказ

В онзи час на зимните вечери, когато затваряха всички кафенета, старецът с разкъсаните обуща и смачкана широкопола шапка – загърнатият в някакво износено палто бедняк – минаваше като сянка из пустите улици на града. Неговата висока фигура се клатеше под слабото покуцване на левия крак все така бавно и неизменно-равномерно и в тишината на леко падащия сняг, и в острия писък на виелицата, която сечеше лицата на закъснелите минувачи и ги караше да догонват последните коли на трамваите. Той само слабо потреперваше от студ и километрите, които изминаваше през обезлюдените площади и булеварди, до края на града и в полето, сякаш нито го изморяваха, нито пък плашеха със замръзване. И този старец наистина би се сторил всекиму за въплъщение на злия дух, възвестяващ страхотното и гибелното на нощта, ако не се явяваше едно твърде реално обстоятелство, за да докаже, че той е прост смъртен като всеки един от нас.

Познавах го от малкото кафене при ъгъла на университета – там ходех почти всяка вечер. Това беше едно от ония западнали кафенета, където всякакъв оркестър отдавна е станал излишен, прислугата е досадливо интимна с всички посетители, а самият съдържател дреме на една от масите и често поглежда към часовника, за да види дали е време за затваряне. По някакъв стар дълг, примесен с фанатичната неотклонност на навика, той стои там от сутрин до вечер и съвършено безразлично му е дали някой идва в неговото заведение. Той е доволен само от това, когато кажат, сочейки го с пръст: „Ето съдържателя!“.

А малкото кафене не оставаше съвсем без посетители, макар те да биваха винаги все едни и същи: някакъв секретар от Министерството на правосъдието, един банкрутирал търговец, един литературен критик, двама художници, една проститутка, старецът, за когото разказвам, и няколко души още, чиято професия не знаех. Те се появяваха в кафенето през различно време, само старецът винаги беше точен. Той идваше в шест и половина часа, внимателно оставяше шапката си на закачалката и сядаше на една определена маса. Поръчваше кафе без захар, сетне изваждаше из джоба си пакетче, направено от вестник, развиваше го и вземаше оттам писалка, шишенце с мастило, една гума, ножче и линия. И след като наредеше всички тези неща на масата, духваше на ръцете си и ги разтриваше, за да пристъпи към друга, по-важна операция. Той разкопчаваше палтото си и измъкваше от него куп малки листчета, които отначало преброяваше, а после слагаше на един стол. В това време му донасяха кафето. Той набързо го изпиваше, оставяше чашата с вода на масата, а табличката подаваше на келнерката, заплащаше ѝ и почваше работа. Да, той работеше в продължение на няколко часа съсредоточено и непрекъснато. С особено внимание и грижливост старецът изпълваше всяко едно от малките листчета с някакви цифри, докато кафенето се опразваше, лампите една по една гаснеха и келнерките обръщаха столовете върху масите. Тогава той събираше бавно всичко пред себе си, наблъскваше го в джобовете, изпиваше чашата с вода, вземаше шапката си, казваше „Лека нощ“ на съдържателя и излизаше, за да дойде на другия ден пак в същия час и отново да започне същата работа.

Този беден старик – последният посетител на малкото кафене! Цели десет месеца аз непрекъснато го наблюдавах. Той беше винаги, всяка вечер, на своята маса. И срещу Рождество и Нова година, и в навечерието на други големи празници, когато всеки остава вкъщи, между своите близки, когато и самият съдържател даже на малкото кафене се явяваше само за момент, с черна вратовръзка и изгладен редингот, за да поздрави клиентите си, които по стар навик се отбиваха за малко там, старецът, прегърбен като масата, сипеше по белите листчета стотици, хиляди цифри.

Какво правеше той? Този въпрос не само аз си бях задавал. Всички, които идваха в кафенето, отдавна се мъчеха да разкрият загадката на тая жестока инквизиция с цифрите, на които беше подложен старецът. Но никой не сполучваше. Когато питаха съдържателя за това, той само свиваше рамене и казваше, че не знае друго освен едно: той помни този човек от седем години да пише все на същата маса.

Една вечер аз реших да го проследя. Когато затваряха кафенето, той излезе и аз тръгнах след него. Духаше виелица. Аз се криех в сенките на големите здания и той не ме забелязваше. Измина много улици, стигна края на града и тръгна през полето. Там виелицата извиваше в бесен вихър. Аз трябваше да пълзя по земята, вкоченясал от студ, за да не ме види старецът. И ето, по едно време той спря пред някаква фабрика. Обърна се, огледа се наоколо и после бързо се покатери по стената. Той излезе на покрива и оттам по железните скоби на грамадния опушен комин започна да се изкачва нагоре. И в моята представа за този немощен и блед старик от малкото кафене изведнъж се преплете силата на свръхестественото. Защото наистина имаше нещо страшно и величествено в това да гледаш парцалите на неговото палто, развявани от бурята. Аз потреперах пред могъществото на този истински син на Земята, който се грееше от топлината на саждите и спеше прав в огромното каменно гърло на фабриката. Той изчезна там като птица в гнездото си.

А понякога го срещах и денем, в многолюдните улици. Тогава неговите очи изглеждаха направени от стъкло. Такъв беше техният блясък, така механично подвижни бяха те при всяка промяна на погледа. Той се спираше пред книжарниците, пред бижутерийните магазини, пред павилионите за детски играчки и дълго гледаше изложените там неща. Или пък внезапно заставаше на някой площад и се замисляше. Веднъж, когато той беше в едно такова състояние, аз видях минувач да му подава милостиня. Но той ядосано и грубо блъсна ръката на благодетеля и с бързи крачки изчезна зад ъгъла на близката улица. Неговият хляб и вечерно кафе без захар бяха осигурени и той нямаше нужда от помощта на другите.

И една вечер ние, посетителите на малкото кафене, бяхме изненадани от стареца, който за първи път нарушаваше привичките си, и останахме дълбоко потресени от едно фатално събитие. Беше една от ония тихи вечери, когато снегът на зимата пада като бяла завеса по стъклата на прозорците. В обичайния час вратата на кафенето се отвори и вътре влезе старецът, целият снежен – приличаше на Коледен дядо от приказките. В погледа му светеше радост, нещо, което дотогава не бях забелязал у него, от цялата му фигура лъхаше необикновена бодрост и здраве. Той седна при своята маса и за мое най-голямо учудване и недоумение от страна на самата прислужница поръча си кафе с мляко и две сладки с пунш. Аз си помислих: най-после той трябва да е продал цифрите си на някой оглупял издател. Но излезе, че се излъгах в предположението си. Защото тутакси след това старецът извади малките листчета и отново започна предишната си работа. Този път обаче той влагаше особена енергия и твърде много бързаше, сякаш го беше страх да не закъснее за нещо. От време на време само хвърляше поглед към огледалото на отсрещната стена и дяволито подмигваше. Той се заканваше на себе си. Банкрутиралият търговец, който на свой ред дойде в кафенето, задълго остана с отворена уста при вида на странната закуска, сложена върху масата на стареца, и няколко минути непрекъснато говори нещо на съдържателя. А когато всички посетители се събраха, никой не можа да каже какво е станало. Старецът бързаше, всецяло погълнат от работата си, и не забелязваше погледите, отправени срещу него.

По едно време недоволство сви лицето му, той нервно удари с ръка по масата. Изтри нещо с гумата, после отново захвана да пише. Бързо бележеше цифра след цифра, ръката му неспокойно потрепваше и сега една едва уловима бледнина започна да пълзи по лицето му. Часът беше дванадесет без четвърт. Друга вечер през този час кафенето тънеше в пустота. Тогава там оставаше единствен старецът и в тишината се носеше само плавното скърцане на перото в ръката му. Но този път нито един от посетителите не беше си отишъл. Всички стояха на местата си, шепнеха тихо помежду си, сякаш очакваха да дойде някакво чудо. И такова наистина дойде.

Когато часовникът удари дванадесет и половина, старецът привърши своята работа, събра нещата си от масата, извика келнерката и ѝ заплати един долар и няколко дребни монети за закуската. Всички се спогледаха. Прислужницата смутено каза нещо, но старецът не я чу. Необикновено бледен, той стана от стола, хвърли поглед в огледалото и изведнъж затича към закачалката, където беше оставил шапката си. Ала в същия момент един нечовешки вик се изтръгна от неговите гърди, лицето му се изкриви от мъка и ярост и той грохна на земята. Хиляди листчета се попиляха по залата на малкото кафене.

Всички трепнаха. Съдържателят закри очите си с ръка. Но моето любопитство, което беше по-силно от страха – породен внезапно от странността на случилото се, – ме накара да извърша нещо, може би твърде скверно за общото настроение. Аз станах и събрах листчетата, после внимателно ги разгледах. И наистина, откритието, което направих, се оказа доста интересно. Старецът беше изчислил с една удивителна точност деня и часа на своята смърт. Имаше само една малка грешка в изчислението, но тя се дължеше по-скоро на един от коренните показатели: смъртта беше дошла с осем секунди по-рано.

© 1923 Светослав Минков
Първа публикация в: списание „Хиперион“, брой 9–10 от 1923 г.